Акад. Георги Марков, историк: Това, което преживяваме по време на Балканската война, не е само военна победа – ние надмогваме себе си

ГЕОРГИ МАРКОВ

Академик Георги Марков, историк, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“ 

 

Водещ:  Академик Марков, какво можете да ни разкажете за Вашия дядо Стефан Димов?

Георги Марков: Аз имам ранни детски спомени, защото съм роден в Пловдив, но първите седем години съм ги изкарал при баба и дядо в Калофер – родния град на Ботев. Дядо беше един много мъдър, спокоен човек и от него съм запазил един съвет, дори съм го записал тук на библиотеката. Когато като малък паднех и си ожулех коленете, той казваше: „Няма да плачеш. Юнак без рана не може“. И това ми е помагало и след това в моя съзнателен живот – не само да си ожуля коленете, но когато преживявам някакво изпитание, неприятности си казвам: „Ти ще се държиш достойно и човешки“. Това е неговият съвет към мен. Той е роден 1886 година, което означава, че на 26 годни участва в Първата Балканска война. И от него си спомням, че на мегдана в Калофер са играли хора и е свирела гайда, което пък оправдава писаното от българите: „Сякаш не тръгват на война, а на някаква сватба“. Такова е било въодушевлението и са обръщали знамето на война – с червения цвят. Така са потегляли за Карлово, където е бил гарнизонът на 28-ми Стремски полк, днес станал 61-ва Стремска бригада. Дядо ми е служил в Девета рота,  а по това време са ги мобилизирали на землячески принцип – брат до брата, братовчед до братовчеда, което го няма морален фактор по време на войната, защото те са били заедно и взаимно са поддържали. Никой не е смеел да погледне назад, но вече Първата световна война, когато започват да се дават още по-големи жертви, това вече има отрицателен знак, защото като попадне една дружина в най-опасния участък на фронта, тогава едно цяло село може да се почерни. Започват да ги мобилизират смесено. И не само за моя дядо. Аз помня тогава и неговите бойни другари – те се събираха в бръснарницата всяка събота и обикновено говорят за войната, защото са били младежи – за шест години три войни в окопите на живота и смъртта. И както дядо ми казваше: „ Аз сънувам войната“. Сънуват войната, защото това е най-силното изпитание в техния живот. И просто сега се чудя, защото ние днес се оплакваме, че животът е напрегнат, труден, а те какво са преживели? Дори имаха чувство за хумор. Те си спомняха не само за загиналите бойни другари, но и за някакви весели случки от фронта, за които аз като историк сега се замислям какъв висок дух са имали нашите дядовци.

Водещ: От къде имате сведение за неговото битие?

Георги Марков: От разказите. Не само дядо ми е в семейството, който разказваше за войната, но и разговорите с неговите бойни другари в Калофер. И те говореха един през друг, си напомняха, включително офицери, включително и офицери от самия Калофер – кой как се е проявил, защото от Калофер генерал Никола Иванов, който е командващ Втора армия в Балканските войни, който е превзел Одрин . Той беше много често споменаван. Аз след това четох неговите спомени в архива на БАН. Те са съхранени и ги издадохме в началото на 90-те години. И като чета на генерал Никола Иванов спомените, той пише и за своя роден град и за своите калоферци от 28-ми Стремски полк, с които се гордее.  Той веднага ме връща към спомените ми от дядо ми към неговите бойни другари. Много е интересно, че всеки от тях е преживял по своему войната. И за едно и също събитие става така, че има различна гледна точка – те се допълват, някои се опровергават. И след това като чета в документите, това не е отразявано в официалните документи, защото това е атмосферата на войната. Те лично са преживели, това е една преживяна история и разбира се след толкова години някои неща могат те да не ги споделят точно (всичко това трябва да се провери в бойните дневници), но  пък от друга страна това, което са преживели като човеци, го няма в официалните документи.

Водещ: Разкажете ни някоя любопитна история за Вашия дядо Стефан Димов?

Георги Марков: Има една снимка, която съм съхранил – той с негови бойни другари на Родосто на 10 януари 1913 година. И дядо ми казваше: „Много момчета не бяха видели морето“. Значи, представете си в онова време, това не е  като сега. Калофер –там в полите на Балкана, Стара планина, много ( и не само калоферци), много от нашите дядовци изобщо не са били на море през живота си. Те са много благодарни като за пръв път един негов приятел ги извикал. Като видели Мраморно море: „Какъв голям гьол! Няма ли край този гьол?“. И всички се засмели. И след това Булаир, когато за пръв път виждат наш самолет. Първо наш самолет и после турските самолети, които са хвърляли ръчни бомби. Ние ги бомбардираме, а те само са летели за сплашване. Дядо ми казваше: „Нашите самолети бяха пет пъти повече от техните самолети“, защото казва: „Турците не знаеха как да летят“. И с една такава  гордост, защото това е Османската империя, това, което ние сме преживели – Балканската война – то не само военна победа. Ние надмогваме себе си. Това е една вековна разплата. Дядо казваше: „28-ми Стремски полк – това е Хасковският отряд началото на войната, Кърджали, Кърджали после надолу към Западна Тракия“. Казва: „Ние, първият ден, когато се сблъскахме на войната, (така наречените „срещни боеве“), ние се чудихме на себе си“. Агаларите бягат, а пък от другата страна османската армия, аз поне съм чел документи – в тяхното главно командване са смятали, че на третия ден ще бъдат в Пловдив, а на шести ден в София. Някаква рая, която 500 години било забранено да държи оръжие – само хайдути и четници в гората. И изведнъж още при първия срещен бой турците бягат. Това е било вековна морална разплата. И дядо ми беше много горд, че полковник Гурко Мархолев – командир на Лявогвардейския полк е пленил Шукри паша. И му държеше една снимка – там са генерал Никола Иванов, генерал Георги Вазов, Гурко Мархолев и Шукри паша. Една историческа снимка. Казва: „Ей, потомък на Ботев, разбира се не пряк потомък, а земляк на Ботев, плени Шукри паша“. Казва: „Какво възмездие за воеводата Ботев!“.

Водещ: Вие споменахте, че сте съхранил една негова снимка. Съхранили ли сте някои други негови вещи?

Георги Марков: Да, имам. Понеже той беше и касапин, колеше агънца за Гергьовден, имам точило за точене на ножове. Това е от 1904 година и с една бронзова дръжка с лъв на края съм съхранил и досега, въпреки че имам и други неща за точене на ножове, досега използвам на дядо „Мусат“-а, защото той казваше: „Важното е ножът да бъде винаги остър“. Това е важно и за ума. Казваше: „Трябва да бъдете и умни, и остроумни. Умът ви, „акълът“ ви, казано на майчин език в кавички. Трябва да учите, учите. Не си притваряйте, казва, ума. Трябва да имате знания, които да ви бъдат полезни в живота“. И това точило тук си го държа на видно място до надписа „Юнак без рана не може“.

Водещ: Къде и как приключва неговият боен и житейски път?

Георги Марков: Дядо ми между Балканските войни и Първата световна се жени за баба ми Пеше – Парашкева.  Майка ми Гинка се ражда януари 1915 година и той след 7-8 месеца отново е на война. И три години не се е връщал. И се връща разбира се след Солунското примири. Майка ми не може да познае баща си. Казва: „това беше една  брадясала сянка“. Но когато седнали да вечерят, баба ми сложила един прибор в повече на масата. Такова поверие има. и казала: „Той моят Стефан ще си дойде“. И някъде след полунощ се потропало на портата и дядо ми се появил – „брадясалата сянка“. И бързо се възстановява. Той е търговец. Със своя брат имаха така наречения „хоремаг“.  Той е на площада –  на първия етаж  кръчмата, а отгоре шест стаи за гости. Бързо се възстановява след Първата световна война, говоря за Калофер. Разбира се има погроми, бежанци, започва и Гражданската война. След това през 1947 година му вземат хотела. Една визитка имам от него: „Стефан Димов – търговец, Калофер“. И когато си четох характеристиката след време, 1989 година пише: „Дядо му, търговец от град Калофер“. И някой подчертал с червен молив, от което аз бях много горд, защото като се каже „търговец има и честни търговци, какъвто беше дядо ми. Той живя 87 години и все ми викаше: „Хайде, аз си поживях, но много съжалявам  за Никола Куков – брата на баба ми – загива до него на 30 години“. Загива в завоя на Черна  октомври 1916 година. Там 28-ми Стремски полк дава най-много жертви – половината са убити и ранени. И оттам има една песен, тя е Ботевата песен: „Жив е той, жив е“. дядовците я пееха с променен текст: „Тоз, който падне в завоя на Черна, той не умира“. Това също съм си го записал с  книгата, която издадох за участието на България в Първата световна война, защото ето, те са от кръга на Ботев и неговата песен я променят, тъй като и войниците, които загиват в боевете за национално обединение, също са потомци на Ботев и осъществяват неговия съвет  – да бъде свободно българското.

Водещ: Имате ли и други роднини, участвали във войните за Национално обединение?

Георги Марков: Другият ми дядо Георги, на когото съм кръстен – той за съжаление загива на 24 години. Аз съм на два пъти по 34 и още три години отгоре. Той е от град Елена, строител на пътища. Бил е в Унгария септември 1912 година и като свирва тръбата за война срещу Османската империя, той се завръща. Участва в 20-ти Добруджански полк и загива в боевете при град Бунархисар на 17 октомври 1912 година. Оставя баба ми бременна с баща ми. Баща ми, който също е кръстен на него, се ражда 6 месеца след гибелта на дядо ми като трето дете. И тук искам да кажа за нашите баби. Тя остава с три малки деца в Елена. И как ги е отгледала -всички са образовани и възпитани. Така че нека кажем добри думи и за нашите баби, които са били достойни за своите мъже-герои от фронта.

Водещ: Да Ви попитам – как бихте описали поколението на Вашите деди, дали живота си за България?

Георги Марков: Аз съм написал 18 книги, но имам шестокнижие за войните – за двете Балкански и за двете световни войни, защото съм закърмен с приказките на дядо и на неговите бойни другари и се възхищавам на това поколение, на това жертвено военно поколение, защото за шест години – три войни. 200 000 млади мъже не се завръщат от фронта между 20 и 40 години. И нека да знаем днес, като отдаваме почит към тяхната памет, тъй като за жалост по вина на политиците, които не бяха достойни за войните, тези бойни полета и техните братски могили са извън днешните граници на България. Сне имаме разбира се Сливница, Добрич и Тутракан, а техните гробове като гроба на дядо ми при Бунархисар са отдавна осквернени и заравнени. Но поне тук в свободна България  трябва да пазим памет за техните подвизи. И когато говорим, че днес е трудно, моят исторически оптимизъм, е, че е имало и по-тежки времена.

Водещ: Според вас опазването на родовата памет индивидуална задача на всеки човек ли е или нещо повече?

Георги Марков: Аз като историк ще кажа и нещо повече, защото историята е ДНК на всеки народ. Преди няколко години аз завърших един проект – „Историята и нашата национална идентичност“. Това е, което ни различава от другите народи – различно преживяното минало, станало история ни прави и по-различни от другите народи, както човеците имат различни съдби и преживяват различни изпитания. Така че трябва да съхраним и родовата памет разбира се, защото тя е част от народната, от колективната памет. И влечени в това всекидневие, в тази забързана епоха трябва да знаем, че ние сме “тук и сега”, както обичат да казват младите, благодарение на нашите деди.

Винсент ТАНОВСКИ