Ангел Дюлгеров, Сдружение на писателите – Варна: Атанас Липчев си отиде с много необикновени творчески планове, като например да напише книга за Варна и да преработи първия си роман

Ангел Дюлгеров, председател на Сдружение на писателите – Варна, в интервю за Радио „Фокус“ – Варна във връзка с Петия национален конкурс за разказ „Атанас Липчев“, обявен от сдружението.

Фокус: Г-н Дюлгеров, Сдружение на писателите – Варна, обявява Пети национален литературен конкурс за разказ „Атанас Липчев 2019”. Кажете как ще протече тази година конкурсът?

Ангел Дюлгеров: Конкурса като конкурс не се различава от останалите. Може би от един, където участниците бяха до 35 години, но в самата организация на конкурса имаме срещи, имаме кръгла маса. Що се отнася до участниците, могат да участват всички. Тук става дума и за ученици, както имаме всяка година, за студенти, за хора, които се занимават със словото. Ограничение няма в обема на разказите.

Може би и трябвало да спомена нещо, което е може би най-важното в самите критерии за участие. Ние като сдружение сме малко по консервативни, и толерираме жанровата определимост на творбите като класически разказ. Това означава, че конкурсните работи много точно трябва да бъдат съобразени с конвенциите на разказа. Все пак това обстоятелство малко намалява да кажем шанса на тези, които прекалено много модеринизират, фантазират, или пишат в един жанров синтез, своите творби.

Фокус: Може ли да ни обясните какви са тези критерии?

Ангел Дюлгеров: Да, мога да ви кажа. Разказът по принцип се пише доста трудно, защото някои го сравняват дори като по-труден жанр от поезията. В конвенционалните критерии на разказа се изисква преди всичко умението творецът да психологизира, да извежда логически характерите, да борави с минимум сюжетни линии, да може да натрупа аргументацията, да бъдат спазени тези класически, много отдавна моменти на разказването. И най-важното да има конфликт, който пък да има от своя страна своето разрешение в края на творбата. Тоест не бих казал, че това е много трудно, но в същото време изисква някакъв опит. Не искам да плаша никого, разбира се, понякога и отделните впечатления, също представляват прекрасен разказ. Даже, ако ми позволите, само в едно изречение ще дам пример с разказите на един много известен наш писател Деан Енев, които да каже, могат да се видят портал „Култура“. Сега се сещам за него. Така, че малко консервативни, но все пак отворени към по-различни възможности за интерпретация на тези конвенционални правила.

Фокус: От думите Ви разбирам, че понякога е по-трудно да се придържаш към определено правило?

Ангел Дюлгеров: Ако може да допълня, сега се сещам. Ако авторът, това е наше разбиране, пък и може би някъде сме го чели, ако авторът подходи към живота около нас, живота е толкова логичен, той е толкова строен и последователен, че без да иска ще напише прекрасен разказ, стига да не го подбудят разни странични желания. Животът е абсолютно логичен т.е. човек ако започне да фантазира, ако се намеси грубо в това, което ни заобикаля, мисля, че няма да се получи. Така, че от тази гледна точка сме много улеснени.

Фокус: Какви са сроковете за изпращане на разказите и как могат да бъдат изпращани те?

Ангел Дюлгеров: Творбите могат да бъдат изпращани, ние сме написали два варианта, две възможности за изпращане. Единият е по електронен път, а другият е чрез печатани разкази. Написали сме адреса „Крали Марко“ 11, Дома на писателя. Единственото ми условие, ако мога така да го нарека.  По-скоро оправдание за анонимността е, разказите да не съдържат името на автора, а името на автора с кратък биографичен текст, за да може да го използваме в сборника си „Очерк“, да бъдат в отделен плик, или в отделен файл, ако са в електронен вариант.

Фокус: Това е свързано с начина на оценяване, така че да прочетете текста, без да сте наясно с неговият автор?

Ангел Дюлгеров: Да, направо ще ви кажа, единствено аз ще ги знам авторите. Журито тази година е от 4-ма, или даже 5-ма литературоведи и не само. Журито няма да знае, то ще борави с цифри, така че анонимността през тези години е абсолютно спазена.

Фокус: Кога ще бъдат оценени текстовете?

Ангел Дюлгеров: Ние сме написали, ще ви го кажа, те ще бъдат оценени до 19 май. Ще приемаме разкази. Ще бъдат оценени до края на месеца и всъщност в края на май, ние ще обявим по същия начин победителите, и те ще бъдат наградени на 7 юни. Говорихме вече, имаме зала. Имаме около 10-тина награди. Нашите парични награди, първите три награди са в обем и размер, колкото наградите, които дава националния фонд „1300 България“ и например т.е. те са съвсем нормални, и не са ниски. Само да ви кажа, ние имахме миналата година 138 и сме стигали до 199 конкурсни разказа, така че има интерес към този конкурс и правим прекрасна паметна вечер, на която даваме наградите с музика.

Фокус: Каква ще е съдбата на отличените текстове? Ще бъдат ли публикувани под някаква форма?

Ангел Дюлгеров: Първите три текста ние ги публикуваме в нашият вестник „КИЛ“. Всяка година, досега имаме 4 на брой, издаваме сборник с предварителни писма за съгласие, с авторски права. Последния сборник ще бъде представен преди конкурса. Така, че имаме 4 сборника с всички отличени разкази – по 15, 16, имаме и по 9-10, третия сборник, тъй като беше по-ограничено участието до 90 разказа бяха тогава.

Фокус: Публикува ли се сборника под някаква тема?

Ангел Дюлгеров: Ще ви кажа какво пропуснахме през всичките тези 4 години. Освен книжните тела, които раздаваме на участниците, ние пропуснахме да публикуваме PDF форматите на тези сборници в страницата, имаме две страници, както и на сайта на сдружението. Това ще го поправим скоро, ще публикуваме тези сборници. Така, че който се интересува съвсем скоро те ще бъдат на разположение в електронен вариант.

Фокус: Може би да се насочим и към личността на Атанас Липчев? Може ли да ни кажете, защо го избрахте за патрон на конкурса?

Ангел Дюлгеров: Атанас Липчев, ние приехме, още като почина преди 9 години, приехме, че Атанас Липчев, няма да го степенувам най-добър, но той е един от на-изстрадалите автори не само в историята на варненската литература. В живота си имаше твърде много, твърде тежки и твърде трагични моменти, като започнем от тенденциозното отхвърляне на първият му сборник с разкази „Вълча любов“, 1986 г., след това той спира близо 20 години, да излезе наистина възроден с 5 романа и веднага ви казвам, сред които, поне така повечето мислят, романът „Тихия бял Дунав“ звучи невероятно, невероятни отзиви. Този роман беше представен на тогавашния президент Стоянов, след това беше представен в Народното събрание, след това в Москва. За съжаление обаче, през цялото време някак си ние провинциалистите винаги сме били в страни от големите литературни интереси. Дори и посмъртно, Атанас Липчев получи заслужено награда Варна. Той си отиде на 59 години, беше с много необикновено творчество. Отиде си с много необикновени творчески планове да напише книга за Варна, да прерабоуи първия си роман. Малко тъжно е, но ние приехме, че този автор много достойно представя нашето събрание и от тази гледна точка, решение на цялото сдружение на писателите, и много се радвам, че през цялото време ни партнираха много фондации и галерии, което пък говори вече и за много по-голям интерес към личността му.

Фокус: Освен към личността му, но и към творческата дейност и насърчаването на младите автори?

Ангел Дюлгеров: Ние предвиждаме при добро стечение на финансовите обстоятелства догодина да открием, въпреки че те имат право да участват, и един паралелен конкурс за ученици. Дано да стане. Имаме необходимите връзки и представи с какво се занимават учениците, дали се занимават с писане. Лошото е, че в учебните планове по Литература, няма писане на практично писане на есе за литература.

Фокус: Да припомни какви са съпътстващите събитие към конкурса?

Ангел Дюлгеров: Искам да припомня, че самото събитие има и предсъбития. Тези, които желаят и почитат словото и Атанас Липчев, могат да дойдат на тази кръгла маса, която ще направим, от която ще издадем една малка книжка. Разбира се и на закриването е била една много прекрасна вечер с много цветя и музика. Е малко кратка, разбира се, но в рамките на нормалното. Мисля, че самото им присъствие е начин да уважим този човек, който много заслужаваше и за когото сега всички съжаляваме, че не сме били повече с него.

Бояна АТАНАСОВА