Бранимир Митов, режисьор: Симитли е доказателство, че може да се прави успешно театър, дори в по-малките населени места

Бранимир Митов, режисьор, ръководител на театралната школа в Симитли и директор на театър „Проф. Енчо Халачев“ в интервю за предаването „Симитли – минало, настояще и бъдеще“ по Радио „Фокус“ – Пирин.

Фокус: Г-н Митов, предстои Ви в събота, заедно с театралната школа на Симитли, представление. Какво е то?

Бранимир Митов: Заглавието, което правим тази година с школата в Симитли е „Аладин и вълшебната лампа“. То е по приказките на Шехерезада и представлява едно много забавно представление, което е направено така, че да може да се гледа и от малки, и от големи. Повече подробности, ако публиката, в което не се съмнявам, дойде и напълни салона на читалището в град Симитли на 17 юни.

Фокус: От колко часа ще е представлението?

Бранимир Митов:  От 18.00 часа, както вече казах в салона на Народно читалище „Св. Климент Охридски“. Винаги там представленията ни преминават пред препълнена зала, така че тези, които искат да си намерят свободни места, то трябва да дойдат доста по-рано. Искам да кажа също, че работата ни в Симитли е много добра, за което искам да благодаря на кмета на Община Симитли Апостол Апостолов за това, че дава възможност на децата да се изявяват, за това, че залата винаги е отоплена. Искам да изкажа благодарността си и към ръководството на читалището, което ни дава възможност да работим там. Лично аз се надявам, че оттук нататък ни чака дълга и ползотворна работа.

Фокус: А всъщност от колко време в Симитли развивате театрална школа?

Бранимир Митов:  Над 2 години, но тук е момента да отбележа, че ние правим много съпътстващия събития. Така например вече две години в Симитли правим „Нощ на театрите“. Всъщност в Югозападна България има само два града, които се включват в общоевропейската инициатива – Благоевград и Симитли. Правим и още доста други неща. Сега последно бяхме на 1 юни на площада в Симитли, където имахме възможността да зарадваме децата на Симитли, така че там като цяло работим много добре, не само в града, но и в малките населени места. Работим съвместно с Крупник, Долно Осеново… децата, които посещават школата не само от Симитли, имаме такива от селата около града, така че категорично мога да заявя, че там всичко върви отлично.

Фокус: Каква е възрастовата граница на децата?

Бранимир Митов:  Имаме дечица от 2-3 клас до едно момиче, което е 11 клас и се надяваме, че до година ще я подготвим за кандидатстване в театралната академия, за да продължи това което сме научили, тъй като за нея догодина ще бъде трета година. Така, че определено мисля, че вървим напред. Тази година имаме лек спад в броя на децата в групата, които са общо 15, но това се дължи на факта, че просто не можем да работим с повече от тази бройка. Към момента обмисляме възможността есента да приеме още 3 до 4 дечица в школата.

Фокус: Какъв ще е критерия по-който да изберете, кои деца ще приемете? Предполагам интереса ще е голям.

Бранимир Митов: Най-важното е децата да имат интерес към театъра, защото това да се качиш на сцената и да кажеш едно стихотворение е далеч от това, което ние целим в школата. Също така е важно да бъдат доста трудолюбиви,защото репетициите изискват доста нерви. Много често се случва да връщаме децата, за да повтарят и повтарят, което е потвърждение на това, което казах. Най-важното е децата да имат качества и талант, защото без тези две неща просто няма как да имаш присъствие на сцената. Нещата в театъра са комплексни, но мога да заявя, че за школата в Симитли винаги има интерес и се надявам, че ще съумеем да изберем най-добрите деца.

Фокус: Г-н Митов, сред обществото като, че ли битува мнението, че в малките населени места театър се прави трудно. Вие съгласен ли сте е с това твърдение?

Бранимир Митов: Не, няма такова нещо. Мисля, че и с премиерата на „Ромео и Жулиета“, която беше преди около 3-4 седмици, която се състоя в събота вечерта опровергахме още едно твърдение, че в събота и неделя, театър в провинцията трудно може да се прави. Всичко зависи от това какво се представя, как се представя и начина, по който се менежира това нещо. Така, че определено в Югозападна България има публика за театър. Ние, освен в Благоевград, освен в Симитли, работили сме и работим в гоцеделчевско, петричко и на много други места. Определено има интерес към театъра, но това се случва, защото правим така, че когато хората се престрашат да дойдат в театралната зала си тръгват удовлетворени, а не разочаровани. Има много представление, на които хората ходят, гледат ги, а след това остават разочаровани и не искат да ходят на театър, заради нивото на спектакъла, който им е бил представен. Слава Богу на нас това не ни се е случвало, защото винаги се стремим да правим качествени представления.

Фокус: А разбира ли българинът от театър?

Бранимир Митов: Българина разбира от театър толкова, колкото и англичанина, толкова, колкото и французина. Какво ще рече „да разбира“? На човек или му харесва театъра, или не му харесва, или театъра може да те пени и да останеш негов фен до края на живота си, или може да те отврати и никога повече да не стъпиш в театралната зала. В общи линии всичко зависи от нас хората, които правим театър, хората, които се опитваме да привлечем повече публика, защото тя не е даденост. Публиката трябва да се отглежда, трябва да се обгрижва. Естествено нямам предвид хаутури, които трябва да обикалят и да събират някакви пари. Напротив. След представление ние трябва да направим така, че публиката да се замисли и да остане замислена върху спектакъла, който е гледала поне 1-2 часа след него.  Ако това не се случва, то значи няма смисъл в това, което правим. При нас обаче нещата се случват и самия факт, че работим вече 8 години показва, че сме на прав път.

Фокус: Привърженик ли сте на идеята в театъра да се вкарват нови технологии, да се търсят различни пътища към публика?

Бранимир Митов: Ами то това е неизбежно, имайки предвид векът, в който живеем. Никога обаче не съм бил привърженик на лазери, на нещо, което убива магията на театъра. Моето верою в театъра е това, което ме е научил моя професор Енчо Халачев: Театърът е два типа  или е жив, тоест актьорите са „живи“  – играят и вълнуват публиката, или ако ще и ТИР да стовариш на сцената, като апаратура, то когато актьора не живее и не може да завладее публиката, няма да има никакво значение. За мен това е най-важното. Правилната работа между режисьора и актьора може да направи така, че един спектакъл, дори  и да е игран само с два стола, актьорите да бъдат толкова живи, че да направят така, че публиката да усеща играта на актьорите. Примери има много в това отношение. Един Мариус Куркенски, например, сам прави спектакъл, който завладява публиката. Разбира се не липсват и лоши примери в другата посока – с много техника, с много декори, с много реквизити, но накрая резултата не е особено добър. Смятам, че колкото повече работим върху самите нас и изкуството, което искаме да показвам, толкова по-добре, защото хората искат да го гледат.

Ливия НИНОВА