Валентин Дебочички, директор на РИМ-Кюстендил: Кюстендил е един от последните освободени градове в хода на Руско-турската война

Радио "Фокус" - Кюстендил

Директорът на Регионален исторически музей – Кюстендил Валентин Дебочички, в интервю за Радио „Фокус” – Кюстендил

 

 

 

Фокус: Господин Дебочички, какво трябва да знаят и помнят кюстендилци за датата 29 януари – датата на Освобождението на града?

Валентин Дебочички: Бих искал да припомня събитията, протекли преди 141 години и довели до Освобождението на град Кюстендил от османска власт. Винаги когато честваме, отбелязваме този изключително съдбоносен, но и щастлив ден в историята на нашия град и на кюстендилския регион, употребяваме думите съдбоносни, драматични, защото действително така са се стекли историческите обстоятелства, довели до Освобождението на града ни. На първо място трябва да припомним пред слушателите ни, че настъпателните действия на руските войски в Югозападните български земи са осъществени в самия край на военните действия на Руско – турската освободителна война от 1877 – 1878 година. За Освобождението на Кюстендил, както и за редица още селища в нашия регион, от огромно значение е била помощта и активността на българското население.

Фокус: Какво се случва в първите дни на 1878 година, след освобождението на София?

Валентин Дебочички: В тези дни, на 4 януари по нов стил, руските войски от малки руски военни части, са разположени като реагад на предния отряд на генерал Гурко, насочени към превземането на Одрин и заплашването на Цариград. Тези малобройни руски части заемат позиция към направлението Перник – Радомир и Самоков. Най-близко до града ни се намират частите на един дивизион на четвърти Улански – Харковски полк, под командването на подполковник Юрий Задерновски, а в село Извор се намира сборната доброволческа чета на легендарния хайдутин и войвода Ильо Марков. През този период околните селища от Кюстендил са обхванати от въстаническо движение, начело на което застава българинът Симо Соколов, който в този момент е на сръбска служба. В близост до Кюстендил, при село Пиривол, се намират реагадни части на сръбските войски, които действат на по – обширен регион. Ето защо, както споменават в спомените си нашите съграждани Антон Кърпачев и Георги Ангелов Друмохарски, българското население на града е живяло в една трескава възбуда от тези несигурни слухове, сведения, които достигат до тях. Едновременно с тази възбуда и непреставащият страх, че освобождението, макар и близко, няма да дойде. В тези много дни на неясност, на тревожност, от голямо значение е активността на българското население, най – вече действащите в региона български чети, които с действията си принуждават в Кюстендил местната османска власт, както и немалка част от османското население да побегне от града и макар, че говорим за събитията, най – достоверният източник за събитията са документите, каквито има, официалните документи – заповеди на руското командване, трябва да се доверим на част от тези очевидци, като Антон Карпачев, който споменава, че на 4 януари четата на Ильо Марков, която вече се е намирала при село Коняво провежда среща с част от българските първенци в Кюстендил и ги съветва да изпратят делегация в София, която официално да поиска от името на цялото население, не само на българското, но и на цялото мирно население в града,  навлизането на редовни руски войски, за да се опази неговият живот и имущество. Макар и доста трудно, с изявената роля на българския митрополит Иларион Ловчански – Кюстендилски, такава делегация, е изпратена и с посредничеството на вицегубернатора на София Марин Дринов, със съдействието на италианския консул Позитано, делегацията успява.

Фокус: Какво се случва след това?

Валентин Дебочички: Както четем в рапорт от 20 януари 1878 година на генерал Арнолди, военният губернатор на София до генерал Гурко, се казва, че той е отдал заповед ескадрон от уланите да се придвижи от Радомир до Кюстендил, който по достоверни сведения е изоставен и напуснат от турските войски. На 23 януари 1878 година без сражение малък руски отряд, по – точно един ескадрон от първи дивизионен Харковския улански полк , под командването на Юрий Задерновски, освобождава и заема града. Като при това освобождение на града, наред с руските войски, влизат и другите ни освободители – четниците на Ильо Марков и част от въстаналите селяни начело със Симо Соколов. Не бих искал да избегна свидетелството на Георги Ангелов Друмохарски за чувствата на нашите предци. Това първо освобождение на гради ни е описано по следния начин – Картина величествена, дълбоко впечатлителна, трогателна за петвековния ни роб. Изобилни сълзи се сипеха по лицето на всеки българин от радост, от възхищение, от душевно вълнение. Тази огромна радост, тази дългоочаквана свобода, за съжаление, още на следващия ден помръква, тъй като по сигурни донесения на руските разузнавателни части, препратени към посока запад – Крива Паланка донасят на командира на полка, че към Кюстендил се придвижва редовна турска войска, многобройна, добре въоръжена, с оръдия и по тази причина е отдадена заповед малобройният руски отряд да се оттегли като след едно кратко сражение, се оттеглят към Радомир. Единствено четата на Ильо Марков остава най – близо до града ни, отново при село Коняво. За да завърши своето освободително дело, а и за да запази своя престиж, на 26 януари с поредица от заповеди генерал Арнолди е сформиран многоброен и специален отряд, който отряд има за задача да освободи окончателно Кюстендил. Този отряд, разделен на три колони, на 29 януари 1878 година, само един час преди стъмнуване обръща в бягство турските войски и окончателно освобождава града ни. Така че същинската щастлива дата в историята на нашия град е 29 януари 1878 година. Когато говорим за драматичност, нека споменем, че само два дни след освобождението на Кюстендил, на 31 януари в Одрин е подписано временното примирие за прекратяване на военните действия между Русия и Турция. Така че действително град Кюстендил е един от последните български градове, освободени в хода на военните действия на Руско – турската война от 1877 – 1878 година.

Венцеслав ИЛЧЕВ