Вицепрезидентът Илияна Йотова: Постановленията на МС за обучение на младежи с български произход се нуждаят от осъвременяване

Вицепрезидентът Илияна Йотова в интервю за предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“

 

 

Водещ: Тази седмица във Варна бе открит XVIII Международен фестивал на червенокръстките и здравни филми, който се провежда под патронажа на вицепрезидента Илияна Йотова, която откри фестивала. Има ли място за милосърдие и солидарност в съвременни материален свят, в който обаче кризите изобилстват, г-жо Вицепрезидент?

Илияна Йотова: Отговорът ми е категоричен, има място за човеколюбие и състрадание, има място за това да осъзнаеш каква огромна помощ можеш да дадеш на всеки, който има нужда. Поредното XVIII издание на Фестивала на червенокръстките филми е  мащабно събитие и наистина човек може да съжалява, ако не е във Варна, за да види всички филми и дискусии. Поканени са много интересни хора, които да говорят по тези теми, за които питате. Да се чуят и видят различни гледни точки, да се направи оценка на света такъв, какъвто го познаваме ние съвременниците. Да поговорим за бъдещето, да видим как ще преодолеем езика на омразата и отчуждението, които за съжаление като една изключително агресивна и заразна болест се просмукват в нашето общество. Фестивали като този, със съдържанието на филмите, които ще бъдат показани през цялата следваща седмица, показват, че не сме загубили човешкото в себе си и това е най-важното.

Водещ: Предполагам, че това е и част от мисията на подобни инициативи – да останем чувствителни към солидарността и доброволчеството, които са същността на червенокръстката организация.

Илияна Йотова: Знаете ли, това е една голяма тема не толкова заради самата организация, колкото заради това, което правят доброволците. За съжаление често говорим, че трябва да има закон, който да регламентира доброволчеството. Сещаме се за тези хора, които наистина дават всичко от себе си и са на мястото на събитието: дали ще бъде земетресение, или наводнение, или някаква друга природна катастрофа, или просто ще има възрастни хора, които се нуждаят от тях, това е нашето всекидневие. Час по-скоро е добре да има такъв закон. Много хора ми се оплакаха при откриването на фестивала, че когато участват в някакъв природен катаклизъм например, както беше при наводнението във Варна преди години, след това техните работодатели дори не им считат дните като работни. А има и случаи, в които за съжаление хората са уволнявани, защото не са отишли на работното си място, а като доброволци са помагали на други. Това е абсолютно недопустимо, но се използва липсата на закон в това отношение.

Във фестивала във Варна участват филми от много страни, допуснатите за излъчване са малко повече от 200. Можете ли да си представите какъв огромен интерес? При откриването на фестивала имаше делегации от 18 страни. Но, ако трябва да се обобщи за тези филми, макар че това е много трудно –  там, където е трагедията, там има и героизъм на обикновените хора. Там, където за съжаление животът се сблъсква със смъртта на много невинни хора, има изцеление, има оцеляване, има възкресение и много, много човещина. И затова този фестивал и филмите, които ще бъдат показани, не трябва да остават затворени в тази една седмица, а трябва да стигнат до колкото може повече публика в цялата страна.

Водещ: Ще очакваме добри новини от фестивала, но бих искала да насочим разговора и към още една ваша инициатива, която е свързана с улесняването на процедурата за деца с български произход да получат образование в България. Определихте тази инициатива като национална кауза, защо?

Илияна Йотова: Заслужава си може би да кажа няколко думи предварително как се роди тази инициатива. Винаги съм смятала, че трябва да работим всички заедно за нашите сънародници зад граница. През последните две години се срещнах с повечето български общности в Западните покрайнини, на изток в Украйна, Молдова. Много от тях споделиха, че са благодарни на българската държава за това, че има възможност с постановления на Министерски съвет младите хора да дойдат да завършат висше образование в българските висши училища. Българската държава отпуска и специални стипендии. Да, може би в сравнение с други държави те не са чак толкова високи, но в крайна сметка това са възможностите на страната ни. Тези постановления са твърде остарели. Те са някъде от 90-те години на миналия век, 4-5 пъти са ремонтирани. Така или иначе те се нуждаят от актуализиране и от осъвременяване. Министерство на образованието каза, че ще състави специална работна група, която да работи по промяна на тези текстове, за да може действително да бъдат в услуга на младежите и девойките, които са с български произход и които са избрали да учат в България. От една страна това е важно заради самия учебен процес в България, от друга страна има много административни пречки пред тези млади хора. Недокрай е изпипано законодателството, тъй като понякога има разминаване  между текстовете в различните закони. На проведената обща среща нашето желание беше да се опитаме да разгледаме тези проблеми от всички страни и така да бъдат направени текстове в нормативна база, че когато България реши да заложи на тези  млади хора, да дава стипендии и да ги покани да учат у нас, да могат безпрепятствено да дойдат и да учат. Няма да можем да отстраним всички административни пречки, но поне те да станат  колкото е възможно по-малко. Искам специално чрез вашето радио да благодаря на всички колеги от трите министерства – МВР, МнВР и най-вече на МОН за този диалог, защото срещата беше заключителен етап. Преди това аз разговарях с тримата министри, срещали сме се в различен работен вариант. Благодаря и за съдействието, и за това, че се осъзна дълбочината на този проблем. Не само се реагира своевременно, но вече има и конкретни предложения както по отношение на учебния процес, така и по отношение на общо казано – пребиваването на младите хора с български произход в нашата страна. По-нататък ще имаме втора среща, защото към тази инициатива проявяват интерес и работодателските организации, които много се надяват младежи, които вече са завършили своето образование в България, да останат тук да работят, да развиват своята кариера. Знаете, че в момента имаме остър недостиг и дефицит на работна ръка.

Водещ: През тази академична година проведохте поредица от срещи със самите студенти от българските диаспори, които се обучават в български висши учебни заведения: Варна, Пловдив, София, Благоевград. Как бихте обобщили това, което те споделят пред вас? С какво най-често се сблъскват?

Илияна Йотова: Този разговор е доста дълъг, но ще се опитам да кажа най-важните неща. Освен разговорите в държавите, от които те идват, с българските общности направихме среща със студенти, които вече учат в университетите във Варна,  Благоевград, София, Пловдив. Проблемите, които се откроиха, не са измислени нито от моя екип, нито от министерствата. Те са споделени от самите млади хора, които учат у нас. На първо място по отношение на учебния процес всички споделят, че рекламната кампания на нашите висши учебни заведения твърде много закъснява. Те биха искали да научат какви възможности има още през есента на предишната календарна година така, че да могат да се ориентират по-добре за професията, която са избрали, да видят къде биха могли да я изучават най-добре. И тук искам да отворя една скоба, която в никакъв случай не е подробност, а е много тревожна. Ние срещаме много сериозна конкуренция на университети от Румъния, Русия, Украйна, Сърбия. Има голяма опасност децата от български произход, чиито родители и прародители над 250 години поддържат българско самосъзнание, езика, културата и традициите ни, сега да ги загубим и те да завършат обучението си в чужди университети. На този фон нашите университети трябва да бъдат много по-агресивни  и да правят много по-убедителна рекламна кампания за самите себе си. Да, 21 век е. До голяма степен разчитаме на онлайн информацията, но това не е достатъчно. Според мен с подкрепата на цялата държава трябва да се правят кампании по места, да се представят предимствата на  варненските университети например, на софийските, на Медицинския университет в София и на всички онези, които работят по тези постановления. Това трябва да стане достатъчно рано, така че младежите да могат да се ориентират преди да са се обърнали към университети в други страни. На второ място това, което ми се струва изключително важно, е възможността документите да се подават онлайн, а защо не да се провеждат и самите кандидатстудентски изпити. По-голямата част от тези млади хора идват от региони, които не са особено добре икономически развити, с малки финансови възможности. Днес в 21 век, неслучайно повтарям за втори път, би могло всичко това да се извърши онлайн. Има начини, с които да се защити тази информация, както и провеждането на самите изпити. На следващо място на срещата, на която присъстваха над 60 човека – ректори на университети, представителите на министерства, български учени от БАН казахме единодушно, че трябва да  се полага изпит по български език. В момента един от задължителните документи, за да кандидатстват у нас тези деца е въпросното удостоверение за български произход, което стана печално известно. Знаете скандалите, които минаха в Агенцията за българите в чужбина. Вместо да залагаме на такива понякога доста съмнителни документи и начинът, по който те се издават и удостоверяват български произход, най-чистият вариант е тези, които искат да учат у нас, е да положат съответното ниво по европейската езикова рамка за владеене на български език. Да, ние не можем да искаме най-високите нива, това от само себе си се разбира. Така, както е направено в различни европейски държави, средните нива трябва да бъдат покрити. Още нещо много важно и единодушно подкрепено, да се даде на тези млади хора възможност да се дообучават интензивно в първите месеци на български език, след като са приети за  студенти, за да могат да бъдат абсолютно  адекватни на лекциите, които слушат и упражненията, в които участват.  Това беше споделено не само като възможност, но и като изискване от ректора на Медицинския университет. Защото можете ли да си представите как се учи медицина на български език, ако не познавате достатъчно добре езика?

И една втора голяма група проблеми –  опростяване на пребиваването на студентите в България докато учат. За някои държави все още има визи, слава Богу, по-голямата част имат безвизов режим. Да се гарантира възможността да се получи постоянно пребиваване за годините на обучение в България, които след това може да им послужат и за получаване на българско гражданство. Или пък да се помисли за издаване на специална виза за студенти, така че да им спестим тези административни движения напред-назад, защото по някой път те са принудени да се връщат доста често от страните, в които идват, за да извадят един или друг формуляр, един или друг документ. Нерядко децата споделят, че по някой път целият първи семестър преминава в уреждане на тези формалности, вместо да учат. Благодаря на всички колеги от министерствата за конструктивността и за желанието да решим този проблем, защото това не е просто проблем на 2000 студенти, които идват да учат в България. Това е въпрос на национална политика за нашите сънародници навън, за запазване на българщината. Това е моето дълбоко убеждение и аз съм много доволна, че срещнах същото отношение, същото разбиране у колегите си.

Водещ:  Разбирам, че това не са били просто срещи и разговори, които да очертаят кръга от проблеми, а по-скоро да начертаят пътищата за тяхното разрешаване. Но моят въпрос е,  има ли необходимост от законодателни промени, за да се случи всичко това, за което говорим?

Илияна Йотова:  Определено има нужда от такива промени, но знаете, че Президентството като институция няма право на законодателна инициатива, затова и аз избрах пътя на предварителни разговори  и срещи по различни въпроси, свързани със статута на децата от български произход, които идват да учат у нас. Изясняване на проблемите и конкретни стъпки, за да бъдат решени. А  за тези, от които зависи да направят законодателните проблеми, мисля че за тях остава по-лесната задача. Имаме желанието на изпълнителната власт това да бъде променено. Някои от тези проблеми трябва да намерят своето решение в законодателни инициативи, друга, немалка част, е в различни наредби, което е и по-лесният вариант. Въпросът беше да координираме всичко това, за да няма разминавания, да не връщаме студентите и да се държим като мащеха. От една страна ние им даваме възможност да се учат в България, заплащаме стипендии, а от другата страна имаме административни изисквания, които пречат на нормалния учебен процес. Желанието ни беше да изчистим това.

И още една голяма тема, която отговоря на въпроса: добре, след като тези деца са завършили у нас, държавата е инвестирала в тях, давала е стипендии, осигурила им е условия да се учат, какво става после с тези деца? Това е една наистина много голяма друга тема. Но тя пак е въпрос на нашата национална политика за нашите сънародници зад граница. Защо една част от тези деца, особено които завършват българска филология, да не се върнат там, откъдето са дошли, за да бъдат преподаватели по български език, по българска литература и история в българските неделни училища, в които има много остър дефицит. Една част от тях може да бъдат лектори утре по български език и литература, по българистика в европейските университети. Опитваме се да създадем цялостната система от българските неделни училища през обучение в България до връщането на тези деца по места или пък тези, които искат да останат в България да имат достатъчно възможности за кариера по нататък. Искам специално да ви кажа един факт. Много напредна в това отношение Икономическият университет във Варна. Там повечето студенти от втори, трети курс вече знаят къде ще работят. Имат специалното внимание на работодателите. И мечтаем един ден така да се работи в повечето висши училища в България.

Водещ:  Това дава на тези млади хора не само образование, но и усещането за принадлежност към Родината и това е начинът държавата да заяви своята отговорност към хората, които живеят по света,  но продължават да се чувстват българи.

Илияна Йотова:  Точно така. И още нещо ще кажа, може би ще прозвучи като новина. Това е все още идея, но аз силно вярвам, че ще работим върху нейното реализиране. Тези постановления за обучение на деца с български произход от т.нар. исторически диаспори да бъдат разширени и да се даде възможността и на други деца, които са родени, за съжаление те все повече в страни от целия свят, да имат възможност да се върнат при по-облекчен режим, основно заради владеенето на български език. Те ще бъдат много по българи, ще бъдат много по-съпричастни. Знаете ли колко често тези деца, с които се виждахме в нашите университети, казваха, че са изключително горди, че учат в България, защото те са осъществили мечтите на своите родители да се завърнат в родината си. Тук да получат образование и една немалка част да останат в България. И сега дори когато ви разказвам тези неща, настръхвам, защото толкова много любов към България има в тези деца, а ние някак си не успяваме не само да ги привличаме достатъчно, но и да ги предпазим от бюрократични спънки, на които те буквално всеки ден се натъкват. Мисля, че сега сме на прав път. Имам увереността на всички, от които зависи, че това ще стане, и мисля че съвсем  скоро можем да се поздравим с успех в това отношение.

Водещ:  През тази седмица по ваша инициатива се проведоха културни прояви, свързани с българската общност, но в Аржентина. Успяват ли българите, макар и далеч от България, да запазят своята национална идентичност?

Илияна Йотова:  Не просто от Аржентина, а от много далечни краища на самата Аржентина, защото компактните български общности, които може би малцина от нас знаем, аз също узнах едва преди известно време. Тези български общности датират от края на 19-и век, когато за първи път са отишли. 20-те години на 20-и век пък отива една доста голяма група българи и се заселва предимно в провинция Чарко, която е много далеч и в която и днес казват, че ако се заслушаш, ще чуеш много български думи. Решихме да направим достояние на българската общественост това което открихме, разбира се,  в една поредица от прояви. Започнахме с изложба от много интересни картини, в които се преплита изобразителното изкуство с фотографията.  Колажите са на  една жена, която вече е доста възрастна, но разказва за своето детство. Тя е била на три години и половина, когато заедно със своето семейство напуска Варна. 270 дни пътува семейството през почти целия свят, за да стигне до Буенос Айрес. Години по-късно, когато тя вече е голямо момиче, намира дневника на своята майка, която е записвала буквално всеки ден и час от това безкрайно пътуване. Дневникът е написан на френски език и е преведен. Това е наистина една история, която човек трябва да прочете. Дали през дневника или през тези картини няма значение, но това е историята на една отминала епоха, в нея има човешки добродетели и много човечност. Изложбата на  Стела Сиди в момента е във Фонд „13 века България“ и всеки който има желание и интерес, би могъл да я види. И още нещо интересно. Преди може би една година за първи път чух за един испански ръкопис, на д-р Хорхе Мичос, ако трябва да го преведем на български, очевидно че става дума за Георги Мичков: емигрант, роден в 20-те години на миналия век, който попада в Буенос Айрес, след това е в различни други провинции в Аржентина. Цял живот работи като семеен лекар. Той  разказва най-различни случки от своя живот с едно много тънко, но много дълбоко носталгично чувство към България. Така и не успява да се върне в родината си, макар че през всичките години живее с надеждата , че най-накрая ще дойде време, в което ще се върне в България. Това е ценна книга и заради още нещо. През практиката на един личен семеен лекар прозренията и философските идеи са много по-дълбоки. Книгата беше преведена, има един страхотен предговор за историята на българската емиграция в Аржентина от Ружка, която  е нашият представител в Аржентина, душата и сърцето на българската емиграция. Тя разказва за всички перипетии, за това как са били посрещнати българите, кои са българите днес. Всичко това е събрано в една книга, която се казва „Лекарят“ и която аз искрено препоръчвам на всички да я видят и прочетат. Ще продължим да показваме и големите имена в Аржентина, защото сред тях са художници, писатели, поети и ние можем само да се гордеем с тези хора. А нашата задача като държавници е никога и по никакъв начин да не прекъсваме връзките с тях.

Росица АНГЕЛОВА