Ген. Чавдар Червенков: Европейските страни да поемат отговорност, а не да бъдат пасивни наблюдатели към Западните Балкани

Ген. Чавдар Червенков, ръководител на Военното разузнаване в периода 1991- 1993 година и по-късно министър на вътрешните работи в служебното правителство на Ренета Инджова, в предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“. 

 

Водещ: Месец март се очертава като ключов в решаването на съдбата на евроинтеграцията на Западните Балкани, не само защото е в средата на нашето председателство, но и защото през него всяка една от държавите трябва да изкристализира пригодността си за членство, която ще се материализира през април в доклад на Европейската комисия, наречен „Пакет за разширяване“. Знаците от последните изяви и от региона, и от Брюксел обаче не дават надежди за оптимистични перспективи. Картината накратко изглежда така: расте напрежението между Сърбия и Косово след взетото решение на косовското правителство да не прилага споразумението от Брюксел за формиране на Общността на сръбските общини. Президентът Александър Вучич обяви, че Сърбия не разглежда признаване на Косово. Назрява почти военен конфликт между Косово и Черна гора заради неуредена гранична територия от около 8000 хектара борови гори, извори и пасища. На страната на Косово се намесва Албания. Стои въпросът логична или нелогична е границата на Босна и Херцеговина със Сърбия. Нерешени гранични спорове с Хърватска имат Босна, Черна Гора и Сърбия. В Македония, освен гръцкия проблем с името, прилагането на Закона за двуезичност може да доведе до разпадане на правителството. Албанските партии вече говорят в Скопие за избори. Преди дни в интервю за „Дойче веле“ председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер заяви „Няма да допусна да ме поставят под натиск за влизането на Западните Балкани в Европейския съюз“. Как непрестанно променящата се физиономия на Западните Балкани се вписва в умората на Европейския съюз от разширяванията, за която вече предупреждава в интервюто си Юнкер, е въпрос за начало на разговора с генерал Чавдар Червенков – ръководител на Военното разузнаване в периода 1991-1993 г. и по-късно министър на вътрешните работи в служебното правителство на Ренета Инджова. Г-н генерал, „Балканите имат нужда от твърда европейска перспектива, но няма да допусна да ме поставят под натиск” – това са думи на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер? Какво ни казва той с тях и към кого са насочени?

Чавдар Червенков: Да, това беше едно много интересно на Юнкер пред „Дойче веле“ на 2 март, което малко обърна прекаления оптимизъм, който ни беше обзел след срещата тук в София, която беше направена между ръководителите на балканските страни и представителите на Европейската комисия, на Европейския съюз. На мен ми се струва, че за последния месец, през който Западните Балкани, темата за тяхната интеграция, за перспективата взеха много важно място в дневния ред, както нашия, така и на Европейския съюз, се случи и това, че Юнкер през него научи за Балканите толкова, колкото не е научил през целия си живот, и очевидно някои неща, които той си е представял очевидно по друг начин, сега е видял реалността и според мен това го е накарало да поразмисли и този тон във въпросното интервю се дължи именно на това. Прекалено оптимистично се тръгна, без да се задълбаем в проблемите на нашия регион, които не са от вчера. Но не са и за утре решенията им. Така че може би с тези думи Юнкер и Европейската комисия правят малка крачка назад. Очевидно онзи оптимизъм, който беше изказан по време на неговата обиколка тук из страните, ще трябва да го позабравим, не само ние, а и нашите съседи от Западните Балкани. И едно от нещата, които Юнкер казва, е, че трябва по-здраво да се запретнат ръкавите и предстои сериозна работа. Нищо няма да дойде даром. Той каза: „Не сме дошли тук да ни целуват ръка, а ние да черпим с бонбони“ – може би някъде е усетил такива настроения, което е променило неговата позиция по тези въпроси. Очевидно решението или тезата, че Балканите трябва да получат перспектива, ще остане. Ще остане, защото в противен случай – дори и той го каза, а всички ние го знаем и го усещаме – обстановката ще се влоши, напрежението ще се повиши. Очевидно перспективата ще остане, но изискванията ще станат доста по-строги и трябва да бъде ясно, че никой няма да получи нищо даром. Както се случи с нас, между впрочем, по време на нашето кандидатстване и членство. Досега берем плодовете на бързото ни членство в Европейския съюз, на бързото приемане.

Водещ: Според едно от условията за членство всички държави от Западните Балкани трябва първо да решат своите гранични конфликти. Това как би се постигнало?

Чавдар Червенков: Както казах и в началото, изведнъж Балканите с европейската им перспектива заеха важно място, всичко се въртеше едва ли не около тях. Очевидно въпросът беше зареден с прекален оптимизъм и на някои хора им се струваше, че присъединяването може да се случи ако не утре, то в други ден, но непременно ще се случи. Пак се връщам на това, което казах преди малко – очевидно ще трябва да настъпи известна пренастройка в настроенията, и в тоновете, и в действията. Проблемите,обаче, няма да се решат лесно, защото условието е страните да решат всички свои проблеми – естествено, че в Европейския съюз никой не иска да приема страни, които ще влязат и ще занесат там своите проблеми и спорове. Но как да се изчистят тези въпроси, които не са решени десетки години, да не кажа повече от век? Тук малко е трудничко да се каже какво точно да се направи и как трябва да стане, защото ми се струва, че европейските страни би трябвало да поемат все пак някаква отговорност, да окажат по-активна помощ, а не да бъдат пасивни наблюдатели, изчакващи да видят какво ще се случи и тогава да кажат „Да, ок, към 2025 г., ако не към 2025 – към 2030 г. готови сте, още малко ви остава, ще ви приемаме“. Защото – аз сега ще отворя една скоба – кой е виновен за това, чия е основната вина за това, че Балканите дълго време бяха наричани „буре с барут“? Към нас се пришиваше термина „балканизация“, който получи световна известност. Какво е „балканизация“ според определенията на нашите западни партньори? Лошо, по-лошо, най-лошо, балканизация. А как се стигна до това? Нещата водят своето начало според мен след Руско-турската война – значи отпреди 140 години. Руско-турската война – за нея може би ще поговорим малко по-късно, за целите на императора и какво се случи, във връзка с посещението на патриарха Кирил и неговите заявления по време на националния ни празник. Но тази война – абстрахирам се от целите на руския император и на Руската империя – разклати сериозно Отоманската империя. Какво направи Франция след това? През 1882 г., четири години след войната, тя си присвои Алжир и Тунис – едни много отдалечени отомански провинции, в които властта на султана беше много „хлабава“. Тези процеси продължиха. Войната, последващият Берлински договор, които не решиха тук проблемите на Балканите, не ги решиха справедливо – не само за нас, въобще не ги решиха – решиха ги в голяма степен отново в интерес на Турция, но Великите сили използваха отслабването на империята и започнаха да късат части от нея. И това продължи както в края на ХІХ век, след войните 1912-1913 г., така и към края на Първата световна война. И какво се случи? През 1911 г. Италия си присвои Либия. Да говорим ли за политиката на Великобритания в Египет от края на века? След края на Първата световна, когато пък Отоманската империя рухна съвсем и бяха откъснати и Ливан, и Сирия – Франция и Великобритания си ги поделиха. Собствените интереси – това е добре, те да се решават и да ги защитават, но тук, на Балканите, дълги години, поради несправедливо разчертаните граници, се създадоха условия за непрекъснато напрежение между народите, населяващи този район, което още не е приключило. Вие във вашите встъпителните думи посочихте и това е така. Какво да говорим? Кога в обозримо бъдеще Сърбия и Косово ще станат приятелски държави тук? Вие си спомняте – две страни-членки на НАТО и на Европейския съюз едва не стигнаха до конфликт заради един залив – става въпрос за Словения и Хърватия. А какво да говорим за териториалните спорове между Босна и Херцеговина, Черна гора и т.н. Тези въпроси не са за утре да бъдат решени. Тук не знам какво се изисква. Много е трудно и сложно да се каже. Не може, сигурно няма да може т.нар. „европейска перспектива“ да накара тези страни да забравят толкова лесно продължителните конфликти и напрежение и отношенията да бъдат изгладени, и да бъде намерено някакво решение. Тук очевидно ще се върви към снижаване на напрежението, но ще бъде необходимо сигурно много повече време. Ето, в Македония, която тръгна с новото правителство, създаде се по-ведра обстановка, но основните проблеми си остават. Проблемът за името не е решен, расте и напрежението между македонската и албанската общност по отношение на прословутия втори официален език. Очевидно ще се върви напред, но не с тази скорост, както ни се искаше и както ни се струваше първоначално.

Водещ: Г-н генерал, преди Юнкер на двудневно посещение в Сърбия бе министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров. Тези дни в България разнопосочни коментари предизвика посещението на Руския патриарх Кирил. Как се отразява върху евроинтеграционните процеси на региона на Западните Балкани и на Балканите изобщо ролята на руската официална и църковна дипломация?

Чавдар Червенков: То между официалната и църковната дипломация май няма голяма разлика. Но много неща се изговориха по повод позицията, която взе патриарх Кирил, и мисля, че няма смисъл да ги повтаряме. Но какво ми се струва на мен, а то е това, което всички трезвомислещи хора у нас, а и в Европа разбират, то не е от сега, след посещението на патриарха в България и думите, които той изрече. По принцип процесите, които протичат при нас, на Балканите, у нас, в България в частност, а и в останалите балкански страни, очевидно те не са повод за радост в Русия. Ако преди 140 години руският император се е надявал да установи контрол или поне да има влияние върху проливите и на Балканите – всъщност войната е започната основно за това – то с тази перспектива вече е почти приключено. Такава перспектива според мен вече не съществува. Това обаче очевидно още не се разбира добре в Русия и някои живеят с някаква химера, надежда, че нещо неочаквано може да се случи и Русия да възстанови или да наложи влияние тук, при нас и в нашия регион. Ако погледнем какво се случи през последните 10-15 години – ето, една по една страните от него избират да членуват в определен военен и икономически съюз, с което постоянно се отрязват възможностите на Русия за влияние. Ако някога са хранели някакви надежди за някакъв възможен достъп до Адриатика, сега, след приемането и на Черна гора в НАТО, с този въпрос абсолютно е приключено. Т.е. като тръгнем от Гърция на север по Адриатическото крайбрежие, всичките страни са членки на НАТО. Т.е. за някакво влияние, за някакъв достъп във военно отношение вече не може да става и дума. Румъния, България, Гърция – също. Единствената им засега опора остана Сърбия и то си личи в политиката, която се провежда по отношение на Сърбия. Президентът Вучич направи някакво изявление, че така да се каже, ще бъде верен съюзник в бъдеще, но мисля, че няма да мине много време и Сърбия ще направи правилен избор, защото принципът очевидно ще сработи и там. Няма вечни приятели, има вечни интереси, а интересът на Сърбия очевидно не е на Изток, а е на Запад. Така че мисля, че ако Русия разбере по-бързо безперспективността на едно такова поведение и преосмисли политиката си, мисля, че една политика, основана на равнопоставеност, ще допринесе много по-голяма полза и за нея дори. За съжаление, всичко това, което се случи около 3 март, остави горчив привкус у нас, у всички българи, вместо радост и гордост от отбелязването на 140-та годишнина от освобождението. Но това са останките от имперската политика и аз смятам, че няма разлика между официалната и църковната политика, когато става дума за влияние. Но ми се струва, че въпросът, този въпрос все по-добре се разбира в Русия и се надявам в обозримо бъдеще да видим промени в това отношение. Такова държание и отношение няма да доведе до нищо, не води до нищо.

Цоня Събчева