Георги Първанов: Националният интерес не изключва нашите евроатлантически амбиции, членството в НАТО и Европейския съюз

Снимка: Николай Николов. Георги Първанов, президент 2002-2012 г: Не може в Студената и хибридната война и в прогандните атаки помежду ни първата жертва да бъде историята

Георги Първанов, президент на България в периода 2002-2012 г. и автор на предговора към документалния сборник „Илинденско- Преображенското въстание 1903 г. през погледа на европейските дипломати”, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”

Водещ: Защо в Скопие трябва да разберат, че не могат прекалено дълго да градят идентичност върху фалшива основа и дали ще го осъзнаят някога по отношение на общото ни минало? Въпросът стъпва върху тезата на нашия гост – президентът на България в периода 2002-2012 година Георги Първанов. Той е и автор на преговора към представения в петък документален сборник „Илинденско-Преображенското въстание 1903 година през погледа на европейските дипломати“ и признавам, че именно текстът на предговора ме накара да потърся и поканя за разговор президента Първанов. Добър вечер, г-н президент.

Георги Първанов: Добър вечер. Здравейте.

Водещ: Здравейте. Къде минава разликата между историята заедно на България и Македония и единната история на двата народа, г-н президент?

Георги Първанов: Не бих се наел да я датирам с точност до година. Това е нещо по-общо, по-философско дори ако щете, но със сигурност имаме пълното основание да кажем, че единната история това е историята, която е свързана с Античността, със Средновековието и Възраждането до първите десетилетия на ХХ век, в това число и особено Илинденско-Преображенското въстание, дейността, революционната дейност на Вътрешната организация, етническият състав и самосъзнанието на населението в този край. И всичко това го има и в дипломатическите документи, има го и в периодичния печат. Така че в отговор на въпроса, който прозвуча в самото начало. Трябва да разберат в Скопие, че срещу историята не може да се върви прекалено дълго. Урокът с Гърция трябва да си го научат и да го разберат и по отношение на България. Разликата е в това, че за гърците сигурно е било даже малко по-лесно да докажат, че нямат обща история със Скопие, с т.нар. „Северна Македония“, докато ние трябва да докажем, че историята е единна. А сега правим обща история по техния и нашия път и движение в Европейския съюз, в НАТО, и изобщо надявам се да бъдем партньори и съюзници и така да решим онзи стар национален въпрос, който ни е завещан от предишните десетилетия.

Водещ: Дали в Македония трябва да минат през отрицанието, за да осъзнаят някога общото ни минало?

Георги Първанов: Ние трябва да си поставим много ясно въпроса: трябва да е ясно, че не може да разчитаме просто на добра воля. Трябва характер, трябва аргументите, които имат историците, които има науката, да бъдат поставени на масата, да не се правят компромиси в това отношение. Защото аз недоумявам за това, че ние трябва да седнем и да се разберем, да постигнем компромис за това, чий е Гоце Делчев, чий е Даме, Яне или който и да е от тези величия на общото ни минало. То е ясно – има го в техните лични документи, има го в кореспонденциите им, има го в документите на организацията. Просто комисията, респективно държавните ръководства трябва да стъпят на тези материали, на тези документи.

Водещ: Оптимист ли сте, че някога от Скопие ще се съгласят да стъпят на тези документи? Та те ще загубят силните козове на своя македонизъм, г-н президент.

Георги Първанов: Откровено казано, оптимизмът ми намалява с всяка изминала година. Аз се занимавам с македонския въпрос повече от 40 години. Споделих с колегите от дискусията в петък под формата на въпрос – как стана така, че освобождението на Македония и Одринска Тракия беше национален идеал, и обединението им в единна държава, беше национална кауза, беше приоритет на институциите, на дипломацията, на военните ако щете, на обществото, и сега се стигна дотам, че ние не можем да видим този проблем в дневния ред на българското общество.

Водещ: Защо?

Георги Първанов: Не съм отчаян, но тази бездуховност, която ни наляга, наистина става мъчителна. И трябва да се чуят повече лидерите, духовните лидери на нацията. В петък на дискусията  имаше хора от академическия свят, творци – те са зажаднели да си кажат приказката, да си кажат своите аргументи за истината. Но аз нямам усещането, че последно време се цени, сега, използвам една дума – експертизата – тя е купешка дума, не е много точна, не е прецизна и не е красива, но работно да я използваме – кой днес се опира на експертизата на Академията на науките, например? Мина това време, уви.

Водещ: А защо темата за освобождението на Македония и Одринска Тракия не може да намери място в дневния ред на българското общество? Някога тази тема е водила към героични битки и победи в три големи войни.

Георги Първанов: Да. Днес и поспорихме, защото някой си мисли, че когато поставим този въпрос, ние не звучим евроатлантически. Нищо подобно. Дайте да се разберем. Националният интерес не изключва нашите евроатлантически амбиции, членството в НАТО и Европейския съюз. Това че ние имаме своите претенции, обосновани исторически национално към Скопие не означава, че сме против техния ход към тези международни организации, който, дай Боже, да укрепва и да се налага за в бъдеще. Трябва да се научим да отстояваме своя интерес с характер, с воля – това е положението.

Водещ: Къде е линията, която България трябва да следва в отношенията си с Македония, г-н президент? И вие виждате ли такава линия или тя е по-скоро пунктир?

Георги Първанов: Виждам едно неясно развитие на нещата в последните няколко години. Беше време когато ние се отнасяхме патриархално към  Македония от висотата на по-големия брат, за да бъда по-ясен. Сега се опитваме, обясняваме и обявяваме на висок глас, че ние сме говорители на Брюксел тук, на Балканите, сега както е модерно да се изразяваме – на Западните Балкани, тогава възниква въпросът: ние Източни ли сме? Но това е друга тема. Пак казвам, нека да бъдем говорители, когато става дума за инфраструктура, когато става дума за сигурност, но когато става дума за онова, което имаме като завещана памет от нашите предци, от онези стотици хиляди, които са дали живота си за свободата на Македония и на Тракия, а и ако щете като ангажимент към нашите деца и внуци. Ние какво им оставяме тук? Както образно се изразявам – ние сме на път да оставим дори тази опожарена територия на историческата памет, на паметта за Македония, която е била нещо много свято. Колегата, моят предшественик Петър Стоянов използваше метафората за това, че Македония е най-романтичната страна от нашата история. Впрочем, това е метафора, използвана още от Отечествения фронт 1943 година. Няма значение кой го е казал, но ние от тази романтична част от историята не можем да се откажем.

Водещ: Г-н президент, защо не успяхме и все още не успяваме да превърнем нашата национална памет в тема в Европейския съюз? Защо други народи успяват, а ние някак се страхуваме, срамуваме. Комплекси ли имаме, що ли?

Георги Първанов: Това е много голяма и тежка тема. Обратно, по-зле. Ние националната си памет я използваме като оръжие за противоборство помежду ни. Ние нямаме консенсус, единно разбиране или поне близко разбиране по значими теми на нашата национална история. Ние търсим само в историята лостове, за да се разправим помежду си, независимо дали става дума фашизъм, антифашизъм, дали става дума за един атентат или става дума за народния съд, мога да ви изброя десетки примери, по които ние не направихме с малки изключения минимална стъпка насрещна за преодоляването на тези различия. А пък има достатъчно проблеми и в историята, и днес, по които можем и трябва да спорим. Аз не апелирам да се прегърнем и да забравим различията, но с различията трябва да се стига до определена граница.

Водещ: Разделят ли се народ и елити по въжделенията си към Македония днес у нас?

Георги Първанов: Не. Проблемът е, че по отношение на Македония няма политическа мисъл, няма идея, няма копнеж ако мога така да се изразя в добрия смисъл на думата. Аз когато съм критичен, съм критичен и към управляващите, които се снишиха, но и към опозицията. Помня добре как когато неудачно се изказа след едно тържество илинденско в Благоевград македонският премиер Заев, когато каза, че въстанието е македонско, българите ако искат да го отбелязват, лидерът на парламентарната опозиция г-жа Нинова призова Борисов да каже истината – а защо само Борисов, защо само премиера? И той, но опозицията какво – да не би тази проблематика да не я интересува или да е застрахована от вземането на решения по тези въпроси? Трябва, пак казвам, всички да имат ясна позиция, и трябва да има насрещно движение, защото иначе отиваме на все по-зле.

Водещ: Защо Илинденското-Преображенското въстание се оказа толкова апетитно за кражбата на история?

Георги Първанов: Не, то е рубежът, то е границата, от която ще решим или няма да решаваме основният въпрос по темата дали да имаме обща история. Аз го казах и в петък на дискусията – не разбирам това ровене далеч в Античността и в Средновековието, дори и по име, образно казано по домова книга. Така до никъде няма да стигнем. Дайте да започнем отзад напред – ако ние се разберем, че Илинденското-Преображенското въстание е единно, но единно като българско по самосъзнание, по характер на революционната организация, оттам назад в историята нещата много лесно ще се подредят.

Водещ: Че Илинденското-Преображенското въстание е продължение на Априлското въстание, идеите на Левски намират място долу, в македонските земи. Това защо не се осъзнава, защо не се приема? Историческа истина е, доказано е. Толкова ли е трудно?

Георги Първанов: Доказана е за този, който иска и умее да чете не книгите, а документите на революционната организация. Има достатъчно ясни, категорични, силни материали на Вътрешната революционна организация, само че на някои това не им изнася. Пак казвам, няма смисъл да се развяват като фалшиви байраци Гоце Делчев и Даме Груев, създателите и двигателите на революционната организация. Защото рано или късно все пак някой ще извади тези документи и от другата страна на границата, и ще настане нов тежък спор, който ще ни затлачи, а няма да ни позволи да прочетем и затворим позитивно страниците на историята.

Водещ: Като тръгнем да четем историята, ние в България, българската държава, има ли постулати, от които като държава, като нация няма да мръднем? Има ли такива?

Георги Първанов: Има, от които не бива да отстъпваме. И това наистина е истината по македонския въпрос, по развитие на революционното движение в Македония и Тракия. Този, който отстъпи, пада в тежък грях към нацията и към националното развитие.

Водещ: Смятате ли, че ще намерим силата да не отстъпим, и държавата да не отстъпи дори сега, след като е подписан един документ – Договорът за добросъседство, който сякаш цели замитането на историческите истини под черджето?

Георги Първанов: Документът е добър. Да, документът е необходим, но е недостатъчно условие. Документът е добър отнесен към 1999 година, към това, което направиха Костов и Любчо Георгиевски, но документът е силно изостанал в сравнение с това, което Гърция и Северна Македония постигнаха. Защото те решиха с политическия договор историческите въпроси, и другото са подробности. Дали ще има воля – иска ми се, но все още не мога да бъда оптимист, за съжаление.

Водещ: Забелязах, г-н президент, че едвам на 20-та минута от нашия разговор вие употребихте наименованието Северна Македония. И двамата говорим всъщност за Македония.

Георги Първанов: Много точно сте забелязали, аз се стремя максимално да избягвам това понятие. Използвам го само по необходимост, когато става дума за формални неща, като например договора с Гърция. Но оттам нататък аз съм един от онези, които са участвали в първите години на отношенията с Македония, в признаването, исторически оправдано на Македония, и смятам, че това първо беше ненужно с изключение на един много тесен кръг от субекти, и второ, това може да се окаже и вредно, особено за такива като нас.

Водещ: Как да отстои страната ни историческата истина? Съществува ли рецепта? Съществува ли пътна карта?

Георги Първанов: Няма. Пътна карта може да се направи, ако има воля, а рецептата е в това не да се търси еднократно решение, отстояването на истината трябва да се случва всеки ден от всички онези, от които зависи – държавници, политици, учени и хора, граждани.

Цоня СЪБЧЕВА