Димитрина Петрова, „SOS детски селища“: Българите са готова да станат приемно семейство, но е необходима подкрепа

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

Димитрина Петрова, директор „Развитие програми“ в „SOS детски селища“ България в интервю за утрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“ Според доклад на ООН България е една от десетте държави с бързо усложняваща се демографска обстановка. На фона на това какви са механизмите за превенция на изоставянето на деца и подкрепа на деца в риск и техните семейства?

Водещ: Вие сте едно звено в грижата за деца в риск, първата стъпка е да се запази биологичното семейство. Как се  работи в тази посока и ако не се постигне това, какво следва?

Димитрина Петрова: Да, точно така. Първата стъпка за всички организации, които полагат грижи за деца, е да се направи всичко възможно детето да остане в биологичното семейство. Да се предотврати изоставянето и ако семейството преживява каквито и да било трудности, да се помогне то да повиши родителския си капацитет и детето да остане да се отглежда в него. За едно дете, и това е общоприета позиция, няма нищо по-добро, по-здравословно, нищо, от което повече да зависи неговото щастливо детство, от това да бъде при собствените си майка и татко. Какво ние правим? Ние, пък и други организации имаме фокус подкрепа на семейството и това се осъществява чрез социалната услуга „Център за обществена подкрепа“. „SOS детски селища“ управлява няколко такива центъра, в които се оказва разнообразна помощ, които се оказват на семействата и на децата. Например социално-психологически консултации тогава, когато е  нужно да се посрещнат проблеми, свързани с материално-битови условия. Това означава понякога да се предостави и малко материална помощ, психологически консултации, логопедични дейности и други строго индивидуализирани според нуждите на семейството. Ние участваме в коалиция „Детство 2025“. Това е едно обединение на 16 неправителствени организации, които аз бих казала са двигателя на процеса на деинстутиционализация в България. Защо говоря за деинстутиционализация? Тази много важно тема, която трябва непременно да се спомене, когато говорим за оставането на детето в биологичното семейство. Най-важният принцип, върху който се  гради деинстутиционализацията, е именно убеждението,  че детето най-добре е да бъде в биологичното си семейство и трябва да се направят всички възможни усилия това да се случи.

Водещ: Ако обаче това не стане?

Димитрина Петрова:  А когато това не стане и само тогава, когато сме убедени, че то не е възможно, че или детето няма биологични родители, или ситуацията е такава, че е против неговия интерес да остане при тях. Например при насилие в семейството, при много тежки болести, при психиатрични проблеми. Тогава детето се извежда от семейството и интересът на  детето се разбира така, че има една поредица от действия, като всяко следващо е, така да се каже, по-лошата опция. Най-добрата опция е детето да остане до най-близката до семейноподобната среда и това е приемната грижа. Тук има две хипотези. Едната е, че детето има шанс да се върне, да се реинтегрира в биологичното си семейство. И тези деца отиват в приемна грижа. А има деца, за които е ясно, че те нямат биологично семейство и не могат да се върнат в него. Тогава тези деца отиват за осиновяване, те отиват в един регистър за осиновяване. И докато чакат да се намери подходящо семейство осиновители, те също временно са в приемна грижа. Приемната грижа  в България в последно време се развива доста успешно, макар че не така успешно и бързо както на  нас ни се иска. И това е много важно. Защото това е алтернативата на институциите. Институциите са в миналото. Тези големи нещо като сиропиталища, общежития, в които децата са подложени на един стандартизиран регламент, в които те са много, много далеч от семейна среда и са в нещо подобно  на казармена-затворническа среда, без изобщо да могат да реализират индивидуалните си заложби, да получат индивидуална любов и грижа. Затова приемното семейство винаги трябва да се предпочита като първа стъпка, когато детето по някакви причини не може да бъде отглеждано от биологичните си родители. Децата над 13-14 години, за които не може да се намери приемно семейство, те се настаняват в друг вид социална услуга,  Център за настаняване от семеен тип. В „SOS детски селища“ ние управляваме няколко такива, имаме четири младежки дома – два в София, два във Велико Търново. Във всеки от тях има около десетина младежи и общо ние се грижим за около 40 младежи.

Водещ: Спрямо световната тенденция къде е България? Поставихте сериозен акцент на приемната грижа, но и по другите направления, къде сме ние?

Димитрина Петрова: България е все още доста назад в рамките да кажем на ЕС. Но пък самият ЕС е доста напред в сравнение с алтернативната грижа в други региони на света. Нека да поясня, че официалният термин на ООН е алтернативна грижа, в което се включват и приемната грижа, и няколкото форми на резидентна грижа, които в България са младежките домове, а също и много перспективната форма малки семейни домове. Алтернативната грижа се развива в България в рамките на един национален план, който се нарича „Визия за деинстутиционализация на децата в България“. И много активно неправителствени организации, включително „SOS детски селища“, се застъпват за енергично изпълнение на плановете, създадени в рамките на тази визия. Ние не сме доволни от темпото, с което върви процесът. И да споделя и това, че нещо много абсурдно се случва в последните месеци в нашата страна. В смисъл, че неправителствените организации биват обвинявани, че едва ли не  те допринасят да се отделят деца от биологичните им семейства. А то тъкмо ние сме тези, които всъщност настояваме да се извършва този процес на деинстутиционализация, който в това се и състои, да се направи всичко възможно децата да останат в биологичните си семейства и алтернативната грижа, доколкото тя е строго необходима за някои деца, да бъде най-най-близка по възможност до семейната грижа. Да продължи най-кратко време и с тенденция детето, колкото може до по-скоро“ да се  върне в биологичното си семейство, за което междувременно ние сме положили усилия да се повиши родителският капацитет и способността на това семейство да отглежда децата си. Не се наемам да преценя какво е съотношението между невежество и политическа манипулация, когато от различни страни обвиняват неправителствения сектор за това, че иска да отделя децата от семействата и постоянно възникват някакви сигнали и протести по този повод. Тъкмо обратното е, „SOS детски селища“ и партньори от коалиция „Детство 2025“ и от Националната мрежа за децата постоянно се стремят към това щастливото детство на децата да означава детство,  прекарано в биологичното семейство.

Водещ:  А какво е необходимо, за да се ускори процесът в изпълнението на тази  визия?

Димитрина Петрова:  Прословутата политическа воля. Ето сега, от 6 месеца да ви кажа не е имало събиране на Консултативния съвет, не е имало никакви активни действия и ние в коалиция „Детство 2025 сме на тъмно, що се отнася до това какво се случва, какво е планирано. Между другото трябва да кажа, че процесът се подпомага и със средства от ЕС. Там има проекти, които са насочени към това. И ние сме доволни от степента, в която правителството извършва този процес прозрачно, и както казах, и от скоростта. Все още не са закрити домове за деца, лишени от родителски грижи. Тоест това са си точно институциите, които ние искаме да се закрият, това са сиропиталища. Това са  общежития, в които не може да става дума за щастливо детство. Ние имаме нашата българска форма на ЦНСП, центровете за настаняване от семеен тип. Те не са идеални, те все още са едни малки институции, бих казала, но все пак те са нещо, те са стъпка напред. И „SOS детски селища“ много настоява и се застъпва и прави това в самите свои услуги да се намалява броят на децата и така да се организират тези младежки домове, че децата да са не повече от примерно  5. И ние например имаме два т.нар. малки семейни дома, това е друга форма на социална услуга, както споменах, много перспективна. Имаме един такъв дом за пет деца в Габрово и един във Велико Търново. Това са резидентни услуги, но те са много по-близки, те са следващата най-близка форма до приемната грижа.

Водещ:  Как си обяснявате, защо не се затварят тези домове, няма къде да отидат децата или друга е причината?

Димитрина Петрова: Причините са много. Те ще се затворят. Въпрос на време е, ние искаме това да се случва по-бързо, защото тези деца, които са там сега, те имат само едно детство и за тях животът върви. Има местни интереси, има работни места, има неразбиране по места, има и такъв проблем, че приемната грижа, така както тя е организирана, не навсякъде може добре да поеме нуждите на децата в риск. Да ви кажа например в някои градове, като в София, София-град, имаме един вече продължаващ много време недостиг на приемни семейства. На други места в страната пък има приемни семейства, които са готови да вземат деца, но пък там няма такива деца и т.н. Но преди всичко това си е политическа воля. Това става под ръководството на съответните държавни институции. Голяма е ролята на местните власти за закриването на тези домове. И да, когато те се закрият, веднага възниква проблемът къде отиват децата. И понякога това се прави съвсем  некомпетентно. Ще се закрива някъде някакъв дом, звънят по социалните услуги, казват можете ли да вземете толкова деца. Ами не можем, защото това не става от днес за утре. Това е много отговорен процес. Трябва да се направи едно напасване между възможното приемно семейство и детето и т.н. Но така или иначе ние, неправителствените организации, който и да е на власт, ние просто няма да се откажем. Ние много силно настояваме, ние сме обединени, както казах, в коалиции, в мрежи и настояваме този процес да се движи напред. И този процес, искам много, много дебело да подчертая, този процес е процес, който обезпечава децата максимално да се гледат от своите биологични родители. А не както някои представят работата на НПО-та, ох, те са доставчици на услуги, значи те искат децата да се извеждат от семействата. Оле-ле, ще ни вземат децата. Това е просто перверзия на това, което всъщност правим ние в „SOS детски селища“ и редица други организации, които доставят социални услуги за деца.

Водещ: Предполагам, че  визирате и ситуацията в Сливен, при която се създаде напрежение, със слуховете, които бяха пуснати.

Димитрина Петрова: Да, точно.

Водещ:  На фона на това, което казахте, българинът готов ли е да бъде част от приемно семейство? Какво е вашето наблюдение?

Димитрина Петрова:  Готов е, но е необходима подкрепа. Има достатъчно много семейства, които желаят да вземат деца. Но тъй като това не може да се случи просто защото някой е пожелал, законодателство изисква съответна акредитация. Това е процес, при който семейството подава заявление, то бива преценено от експерти по много критерии дали изобщо може, дали позволяват и материални условия, и психологическа среда, и т.н. След което това семейство се подлага на едно доста сериозно обучение и чак тогава то получава официално разрешение да приема деца. Този процес още при нас не работи гладко. И затова понякога се получава и едно несъответствие между местните потребности за настаняване на деца и наличието на готови приемни семейства. Много е важно, че когато приемните семейства заявяват интерес, и са акредитирани да приемат деца, те самите могат да посочат какви деца искат да вземат. Трябва да посочат дали искат и могат да гледат и дете с увреждания и също така възрастовата група. Най-често хората искат да гледат деца от 3 до 7 години. На второ място от 7 до 12. На трето място бебета, тоест от 0 до 3 години. И най- трудно е да се намерят приемни семейства, които да гледат тийнейджъри. Затова се получава така, че са нужни тези младежки домове, за които говорих.

Елеонора ЧОЛАКОВА