Димитър Димитров, журналист: Успехите на българската армия днес, постигнати далеч от страната, остават изолирани от вътрешния живот на обществото

Интервю с журналиста и автор на поредицата „Светът за българския воин“ Димитър Димитров за празничното предаване „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“, посветено на 6 май – Денят на българската армия, храбростта и Свети Георги Победоносец.

Водещ: „Светът за българския воин“ е разделена на три книги. Първата – от Нишкото въстание през 1841-ва до Балканската война, втората – за двете балкански войни от 1912 до 1913-та, а третата покрива периода от Първата световна война до 1944 година.

Димитър Димитров: Тук, ако трябва да внеса една корекция – в живота на книгите се получи развитие и всъщност третата книга е само за Първата световна война и ще има още две книги, защото за Първата световна война има много материали и събития, Така че до момента сме стигнали до Първата световна война.

Водещ: Значи още от началото на нашия разговор вие ни обещавате още и още книги?

Димитър Димитров: Да, аз казвах това по време на представянето във Военния клуб в София, че ще има и други книги, тъй като тази е изцяло за Световната война, когато България е ключов фактор. В началото на войната всички участници във вече започналата 1914 година война ухажват България. И има един много интересен репортаж от добре известния американски журналист Джон Рийд, който посещава България в навечерието на присъединяването й към централните сили, и това го има в книга трета, той описва настроенията в България така: „Всички българи бяха съгласни в едно – че трябва да си върнат Македония. И която от великите сили или който лагер от великите сили им я даде, те щяха да отидат с него“.

Водещ: Наистина необятен образ на българския воин. Текстове и автентични илюстрации на водещи световни издания, наблюдения, анализи на европейски военни кореспонденти, те описват Българската армия. Как изглежда българският воин в техните очи?

Димитър Димитров: В техните очи най-впечатляващ е обикновеният български воин, който произлиза от село, който не е претенциозен, който се задоволява с малко. Пред мен е текстът от книга втора за балканските войни. Този текст е писан от белгийски лекар, който по време на балканските войни прекарва 10 месеца в България. Той има много интересно описание на психологията на българския войник и казва: „Българският запасняк, който е свикнал със суровия живот по Балкана или по високите дунавски равнини, ако не веднъж годишно, както е по закон, поне 7 или 8 пъти е бил на обучение от 15 до 20 дни. И затова си остава в пълния смисъл на думата войник. Като под тази дума се разбира трезвен, простоват, дисциплиниран човек, който по дух никак не се различава от другарите си на активна служба. Когато се прибере у дома той нищо не губи от своя патриотизъм и от бойните си качества. Той си остава истински войник в отпуска, когото полската работа поддържа силен и здрав, винаги готов за борба“. Тъй като той и бил лекар и е бил сред много ранени, пише по-нататък: „Странно усещане изпитвате, когато се грижите за тези храбри български войници. Някои, които ви казват – излекувайте ме бързо, за да се върна на бойното поле; изпишете ме, докторе, раната ми е незначителна, аз искам да се върна веднага на поста си“. А виждате, че по време на Балканската война, а също и в Сръбско-българската война, жертвоготовността е била на изключително високо ниво. Има един случай, който след това влиза в българските исторически книги, но първоначално е описан от френски кореспондент през балканските войни 1912-1913-та, как един войник, който си е загубил пръстите, обяснява ситуацията по следния начин: „Сега моята ръка се е смалила, но България ще бъде уголемена“. Виждате от реакциите на тези обикновени хора как всички са били готови с радост да дадат кръвния данък за родината.

Водещ: Позволете ми и аз да цитирам думите на британския наблюдател майор Хауел от книга втора – „Балканските войни 1912-1913 година“: „Високият стандарт, достигнат от българите в организацията, ръководството и общата ефективност на армията е може би най-впечатляващата особеност на войната. Преди 35 години България като държава бе едва започнала да съществува. Развитието й като военна сила е на практика още по-забележително, бързо и романтично, отколкото дори това на Япония“. И Хауел съвсем не е единственият възхитен, както вече разбрахме. Забравяме ли обаче ние, днешните българи, да се гордеем с това, което е било в миналото и с това, което сме сега?

Димитър Димитров: Въпросният майор Хауел, всъщност тази книга, която издава още по време на войната, е озаглавена „Шест лекции“ и тези „Шест лекции“ той ги чете в Британската военна академия. Това показва как в една много по-развита световна сила, световна империя, каквато е Британската империя, търси поуки да си извлекат за техните въоръжени сили от опита на българската войска. И това е цялата идея на неговата книга, че дори една нова войска – българската войска, служи за пример и на такава страна като Великобритания. Наистина невероятни неща има описани и в книга първа, когато по време пък на изграждането на българската войска – 90-те години на 19 век, непосредствено след българската изненадваща победа за мнозина в Сръбско-българската война, по време на български маневри в България идват много кореспонденти от великите сили – от Франция, Англия и Германия, по-малко всъщност от Германия, защото тя тогава е свързана с Османската империя до голяма степен и всъщност българският съюз с Германия е чак след Балканската война, около Световната война. И един от тези британски офицери, който през 90-те години посещава казва, че като отива с негов български колега на случайно посещение в българска казарма, се срамува и се изчервява колко е подредено и чисто в българските казарми. Как там, за разлика от английските, не се плюе и не се краде. И наистина човек от една страна се гордее на какво високо ниво е била и дисциплината, и моралът в българската войска, в отделния български войник. И в известен смисъл, като вижда състоянието в последните години, в наши дни, се пита къде се е скъсала тази връзка, която е поддържала духа и боеспособността на  войската от опълчението, защото всъщност опълчението е зародишът, около който след това се развива българската войска, и така някак си се губи. Въпреки че, ето, както ми казваше ген. Дочев, той беше началник на Военния университет в Търново, когато там преди няколко години представях книга първа, и той ми пожела да напиша още много книги, не само пет, а още много, включително за българската мисия в Ирак. Той е бил в Ирак, там българите също са се представили добре. Така че има и сега прояви, както искаше да ми внуши ген. Дочев, но може би те не са така известни, понеже са станали и далеч от България, някак си са изолирани от вътрешния живот на обществото. Още повече, че сега войската става и професионална, което не е в традиционния български стил. Знаете, традиционно войската, когато е наборна, тя е част от всяко семейство, всички знаят, че ще ходят войници. Докато при една професионална армия нагласата е друга.

Водещ: В книгите си вие представяте погледа отвън. Трябва ли обаче той да е този, който да ни подсеща  за героите и за това, че трябва да им отдаваме заслужената почит?

Димитър Димитров: Наистина един от германските офицери, които отразяват Сръбско-българската война, той е служил в румелийската армия, където за разлика от армията в Княжество България -офицерите са руски, там има западни офицери в статута на Източна Румелия, но после през балканските войни се връща като кореспондент. Има един пасаж, където казва специално за балканските войни, че българите са свършили много героични и велики неща, но това, което липсва, и така отговарям на вашия въпрос, че външните кореспонденти предоставят един по-детайлен поглед върху конкретна случка, и той казва: „Но във венеца на техните успехи липсва това нещо, което само един бивш военен,  бивш кореспондент може да вплете – индивидуални подвизи, не да се гледа общата стратегия“. И казва нещо, което за мен беше изненадващо, но може би е така, че всъщност подвигът на Гюро Михайлов, който изгаря, пазейки касата в Пловдив, както знаем, този подвиг е бил увековечен от западните военни, които са били тогава в Пловдив, някак си на българите не им е направило особено впечатление. Предполагам, че е прав, защото е съвременник. Трудно е да се прецени в наши дни – знаем Гюро Михайлов, но до голяма степен Гюро Михайлов в българския език има една конотация на нещо дадено напразно. Това обаче си е величествен подвиг, човекът изпълнява войнския си дълг. Такива случки описва също един друг германски кореспондент през Първата световна война, който влиза в Ниш, както пише първият български град Ниш, и пред казармата имало един войник, който категорично отказва да пусне български полковник, защото това не му е наредено по служба. Това, че другият е с по-висш чин и германецът изразява своята почуда колко дисциплиниран и непоклатим е българският войник за разлика от някои други, където с аргумент или с усмивка може да преодолееш неговата решителност. При българският войник това е невъзможно.

Водещ: Описанията на българския войник обаче съвсем не са еднакви в трите книги. Кои са приликите и разликите межди трилогията „Светът за българския воин“?

Димитър Димитров: Те проследяват различни периоди – мисля, че има една обща нишка, която съществува и в трите книги, което е именно за българския войник селянин, тъй като България е била предимно селска, земеделска земя, 80 и повече процента от населението е селско и точно това са корените, физическата якост на мощта на отделния българския войник. Един от цитатите гласи, че по сила може би българския войник няма равен на себе си в Европа. Това се дължи точно на селския произход, както и преди малко фиксирах, че хората, когато не са във войската, работят на нивите, едни ходят в гората, занимават се ежедневно натоварване и затова си остават физически силни. И в книга 1 едно от описанията на човек, работил в администрацията на княз Александър – бил е негов съветник – и князът споделя пред него своето възхищение от неговите войници, защото те са неговите – на княза на България – колко са здрави, а не като в полка, където е бил – в Дармщат в Германия, където вече е индустриализирано, има голямо градско население, имало прекалено много хилави и недъгави войници, които трябвало да изпълняват войнския си дълг, но не са били приемани. В България броят на тези, които не ги приемат, от една страна е много малък, от друга – който не е служил войник се е смятало, че не става за женитба. Кой ще го иска, ако войската не го е искала. Има една последователност и всъщност промяната, която настъпва, е след Първата световна война. Междудругото книгата, която ще е от 1918 до 1944, е напълно готова, но ще изчакам малко, защото трябва всяка книга да бъде постепенно представена преди да дойде следващата.

Водещ: Така е, трябва да отлежи.

Димитър Димитров: И там вее се вижда, има описание. В книга 3 има едно описание на Гергьовски парад в началото на 20 години от американски журналист, който идва в България, и някак си тогава вече се вижда сред хората, които присъстват – няма го този ентусиазъм към войната, защото България казва „участва в 5 войни“, като там се смята 1878 и голямо кръвопуска. Тогава, през тези войни България губи към 300 000 души и тогава вече – от една страна – намалява ентусиазма към войнския дълг, от друга страна – много от разочарованите офицери се захващат и с политиканстване и така продължава дълги години. В този период войската вече е по-друга и няма как да се върне въодушевлението от предишните години след като са загубили територия и много хора и някак си по-различно става.

Водещ: Точно на днешния Празник на храбростта, разгръщайки вашите книги, ми се иска да прочетем в ефир толкова много цитати, ако не за друго, то поне, за да извадим българина за миг от забързаното му ежедневие и да събудим у него частица гордост. Можете ли вие да цитирате или да разкажете много любим за вас откъс от някоя от книгите си?

Димитър Димитров: Мога да разкажа от книга 1, че българският войник освен всичко винаги е проявявал и веселост и в най-трудна ситуация. Ето, точно цитат от белгийския лекар, който по време на Балканските войни казва: „Въпреки всичко, доброто настроение е винаги лице. По време на почивка войниците се забавляват по всевъзможни начини. Често играят хоро, хващат се за ръце в дълга редица като ту правят кръг, ту се разгъват под звуците на гайда. И докато българите запяват техните по-скоро тъжни песни, напомнящи много турски мотиви, прекрасните сръбски и гръцки хорове ни изпълват с наслада. Ние понякога се застояваме дълго през нощта около лагерните огньове.“ Това е написано при обсадата на Одрин, като се досещате, че там има и Сръбска дивизия. По-скоро не толкова за гордост, аз често казвам, че книгите са и място и а размисъл, защото има го този момент за гордост, защото както се казва по сила българският воин физически няма равен на себе си – това е за гордост. Но не по-малко важен е размисълът, защото през изпитанията, през които минава в трите години на Първата световна война, българския войник наистина заслужават поклон и преклонение. Да ви цитирам какво пише един от германските офицери, който е бил в Македония: „Твърде изключителна бе физическата дееспособност и непретенциозността на българските войници. На македонския фронт те многократно търпяха истински глад, а подслонът, с който се задоволяваха, това бе неразбираемо за нашите германски войници.“ И все пак трябва да сме съпричастни към тези несгоди успоредно с победите – да се помолим и за душите на тези хора, които са отдали живота си и са го загубили в невероятни мъки понякога с надеждата, че правят нещо добро за своята родина.

Водещ: И ето, вашите думи са повод за размисъл у мен, а съм сигурна и са повод за размисъл у нашите слушатели, защото на Празника на Българската армия няма как да не отчетем, както вече и вие казахте, че военнослужещите днес са изправени пред редица проблеми и предизвикателства. Какво трябва да направим, за да имаме онази силна войска от миналото?

Димитър Димитров: От една страна, бойният дух или бойният морал се поддържа човек като знае историята, като има цел, и от друга страна – трябва да има и уважение в обществото. Както знаете, аз от 1980 година работих в BBC, тоест базиран в Лондон и следя, а там Армията е професионална, но също за да се поддържа бойният дух, когато се връщаха британски части от Афганистан или от Ирак, последните години започнаха да организират местни паради, защото се смята, че има един обществен договор между обществото, олицетворявано от държавата и тези, чиято работа е работата им да жертват живота си. Както и тук се обсъждат битови проблеми за жилища или за заплащането, във Великобритания също се обсъжда какви жилища получават семействата на военнослужещите, че може би не са достатъчни. А пък – и неслучайно може би – в най-мощната военна сила в света – САЩ – там има Министерство на бившите военнослужещи и отделят невероятни средства да се преквалифицират, дори да учат математика, каквото искат, защото примерно ако служат във войската до 40 години и за да не изпадат в депресии, както знаете, има и такива случаи, особено са тежки депресиите на връщащите се, видели ужаса на бойните полета, от една страна – да имат и психологическа помощ, от друга страна – да им се дава възможност да придобият цивилни квалификации. Специално в Америка има цяло министерство, което се занимава с ветераните. Иват огромен бюджет, така че в този обществен договор, който на практика вече би трябвало да съществува и в България между обществото и военнослужещите, трябва непрекъснато да се обслужват нуждите, защото ако в един момент нещо е било решено удовлетворително, да речем преди 5 години, това не означава, че в наши дни не са възникнали други проблеми или други нужда – това от една страна. И от друга – да има и най-съвременно въоръжение, което естествено дава и допълнително самочувствие, така че и за военните надявам се ще се преодолее, както в България, кризата, защото всички знаем, че наистина има много малко кандидати. Но когато човек погледне и какви са заплатите, аз дори се възхищавам, че има и толкова.

Водещ: И аз също се надявам, че за Българската армия предстои по-светло бъдеще.

Димитър Димитров: Трябва да се надяваме, но и да се опитваме да правим нещо с въздействие, с обяснение. Защото не непременно нещо физическо, но както аз се старя да извадя документи, които са непознати по един или друг начин, и тези въпроси да се обсъждат.

Водещ: Тази промяна, вярвам, че започва дори и с най-малкото нещо. И съм сигурна, че всеки който разлисти страниците на вашите книги ще събуди малко или много патриотичния си дух и ще открие нещо за себе си между редовете й. Кой трябва да прочете вашите книги?

Димитър Димитров: И аз това се надявам. Тя е направена, за да я четат както българи, така и чужденци. Само да ви кажа, ето в книга трета съм сложил кориците на маршове, написани от западни композитори. Ще ви цитирам е любимия ми пасаж от един марш, писан от френски композитор и  френски поет, още 1913 г. излиза покрай Балканските войни. Аз дори се надявам в недалечно бъдеще това да бъде записано и на диск и то в оригиналния френски  език, защото във френския език римата е по-добра, но и на български ще прочета последния куплет: „Свирете тръбачи, победата е пълна. Вятърът вее знамената, воят на битката утихна. Врагът бяга към Леванта. Цял свят вашата слава ще възпей, като герои се сражавахте вий. В бъдеще историята ще величай подвизите и добродетелите ваши“. Наистина е много вълнуващо как един французин възпява българските победи през 1912-1913 г.

Водещ: И се надявам повече хора да се докоснат до вашите книги, за да го открият и те. Какво всъщност ви накара да съберете всичко това, което светът мисли за българския воин?

Димитър Димитров: Знаете, аз правих историко-политическа програма в българската редакция на Би Би Си още от 80-те години и там съм излъчвал по конкретни събития, така че имах някои събрани материали, както и илюстрации. В една радиопрограма, както и сега ние сме в радио, не можем да покажем за съжаление илюстрации. След това вече тези неща ги структурирах да са подредени и хронологически, и тематично, защото книгата освен, че е хронологична, имам и тематични индекси, както например имах един случай на слушател на моята програма, беше писал писмо да направя нещо за битката при Дойран. Дори аз тогава ходих до британския архив, намерих документи. Тогава открих някои от описанията, които ги имам. Сега имам една подглава в книга трета за сраженията при Дойран. Там например един от британски военен кореспондент, който е на Солунския фронт какво казва за британците: „Като цяло нашите войници не изпитват никаква особена неприязън към българина като враг. Всъщност те дори разказват различни примери, при които той се е държал рицарски в бой, позволявайки ранените да бъдат пренесени дори посредством санитарни коли в близост до българските позиции.“ Приключвайки книга трета неотдавна, която е за Първата световна война, и за мен първоначално беше учудващо, че българските тежки сражения, които България води с англо-френските войски 1915 г. са много малко познати в България, да не кажем почти непознати за разлика да кажем от битките през Балканската война, като Лозенград, Люлебургас или Одрин. Тези битки са известни, но битките например при превземането на Ниш или с англо-французите, са неизвестни точно в сраженията на Солунския фронт. Само през периода 1915-1917 г. във Франция излизат 4 книги на участници в сраженията, хора които са били в съприкосновение с българските части, с българския войник и естествено, когато водиш 3 месеца и ли 2 г. сражения, това не е непрекъснато сражения, има и прекъсвания, има прегрупиране, и придобиваш представа и за характера на другия човек. През 1917 г. един от френските участници Лидерман, капитан, който пише в книгата си един доста интересен поглед върху българина и казва „Лошото качество /в кавички го слага/ на българския войник го предразполага към онази ориенталска ленност, която се състои в непрекаляване с кървавите развлечения на съдбата. Всъщност той се бие като партизанин, като храбър комитаджия, як, много дисциплиниран, но и твърде чужд, поне до този момент на твърдия метод на воюване, който налага пълното изпълнение на една мисия с дадена цел, дори тя да трае ден и нощ, много дни и много нощи“. Това много добре според мен отразява каква е била по онова време нагласата на българския войник, защото както знаем през Балканските войни, той тръгва понякога на безумни атаки на нож, не е успявал в повечето случаи да постигне бляскави победи, поради неорганизираност и деморализация на турската войска. А в книгата си за Първата световна война проф. акад. Георги Марков има едно изречение, че точно тези атаки на нож са водили до хиляди жертви спрямо много опитната френска армия. Всъщност френската тогава е много по-добра и с много по-добър боен морал от английската. В моята книга за Първата световна война човек може да види както илюстрации, снимки и описание именно на такива атаки, които поне в началния етап на воюването са били доста неблагополучни за българския войник. И всъщност аз в увода на книгата давам един такъв пример за едно от сраженията срещу френските войски, където и кореспондентът дава цифра на няколкостотин убити българи. Направих една справка чрез издание „Архив“ в Търново и се оказва, че наистина това сражение е описано в българската история като несполучливо и се дава брой на убити и изчезнали, като някой път не се знае изчезналите дали са пленени, дали са убити. Но действително има сериозни български жертви, което за мен беше важно да видя, че описанията, които, тези описания не са истина от последна инстанция, защото човек няма и няма как да има пълната информация. Но все пак, ако види тази почерняла в далечината земя от вражески или противникови войници, нападали на земята, може да си помисли, че са 500, или 400, дори и 200 да са от наша българска гледна точка си е сериозно поражение. Така че тези описания на французи, на англичани, които са от противниковия лагер, те до голяма степен отразяват истината в смисъл може да не е точно в цифрово изражение, но като психологически аспект, нагласа и тактика дават една безценна картина, която досега е била непозната.

Водещ: И след всички тези описания на българския воин на този голям празник, на финала на нашия разговор, какво ще пожелаете на слушателите ни и на всички, които гордо носят името на Победоносец Георги?

Димитър Димитров: Да не забравят победите. Както цитирах преди малко българския марш от 1913 г. „В бъдеще историята ще величай!“, но да не ги забравят, защото много често умислени в ежедневието забравяме нещата. И когато има един такъв ден да се използва именно освен за пътуване или приятно прекарване на срещи с приятели, с роднини или по друг повод, да се отдели малко време именно за размисъл. Защото, ако в наши дни има българска държава, училища и църква, всичко това е постигнато с усилия и то усилия с кръв, пот и други жертви на мило и свидно, а не чрез международни институции. Всичко е било постигнато най-вече от хората, живеещи в тази част, наречена България.

Веселка ИВАНОВА