Димитър Димитров: Ресторантът се оказа място, където сме щастливи, а последната година в Добрич е една от най-хубавите ни

Снимки - “Walnuts life&food”

Димитър Димитров, собственик на ресторант в  Добрич в интервю за предаването „Добрич, блян вихрен, понесен над степ ековита“ на Радио „Фокус“

Фокус: Роден сте в Добрич, израсъл сте в този град, но за известно време сте се озовали в чужбина, за да учите и да работите. Накратко разкажете за този момент от вашата биография?

Димитър Димитров: 89-та завърших Математическа гимназия. След това приключих с казармата, защото тогава на нашите години трябваше да се отиде в казарма. Бях приет да уча в университет, но това по никакъв начин не кореспондираше с това, което исках да правя. В един момент се появи програма, която се казваше “Swiss contact”.  Това е швейцарска програма, създадена за страни от третия свят. В онези години България попадаше в тази категория, а швейцарците даваха възможност за безплатно образование, с опция лятото да работиш. Кандидатствах по тази програма и бях приет в “Catering college of Lozan”. Учебното заведение се оказа доста престижно. Не можах да осъзная дали това е сбъдната мечта. Нека да кажа, че в началото не усещах дали е точно това, което искам, но знаех, че трябва да отида там. По-късно, когато завърших, моят преподавател Берфус ми каза, че за кратък период от време трябва да обиколя максимум работни места, за да създам моя стил. За мен най-краткият път към това беше да се кача на корабите, тоест да започна да работя за корабна компания, с която можеш да обикаляш много места. Второто което е, по този начин можех да видя свят – различни държави, различни култури, неща, за които съм мечтал, но нямах средства да си го позволя. Докато работех на корабите, се прибирах в България, пробвах един – два пъти магазин отварях в Албена. В един период дискотека отворих. Правех някакви опити за частен бизнес, защото такива бяха времената. Може би след комунизма, след строгите правила, след всичко, което беше регулирано и регламентирано, тази свобода, която ни беше дадена, блазнеше. Всеки се опитваше да направи нещо, като си мисли, че прави нещо уникално. Защото всеки човек си мисли, че е уникален и неповторим, което е факт. Но в същото време се оказа, че тези неща не са за мен. Предприемачеството, за съжаление никой не ни обучаваше в училище как да оперираме със средства, как да се занимаваме със сметки. Никога не излизаха сметките, което в общи линии се оказа една голяма авантюра. В периода докато работех на корабите, прибирах се,  пробвах нещо, пак се връщах на корабите. Така беше един доста интересен период от живота ми. Може би подсъзнателно винаги съм знаел какво искам да направя. Когато разбрах, че трудно ще се справя с така наречената частна инициатива, изцяло се отдадох на професията. Концентрирах се, започнах да се развивам кариерно и да си давам сметка, че това е нещото, което искам да правя. Взе да ми харесва самия адреналин. Когато започнаха повишенията, знаете когато работиш на по-ниско ниво, тогава и работата е повече, без да осъзнаваш, че динамиката, която ти носи тази работа и когато те повишават в длъжност или вървиш в йерархията, това носи един друг заряд. И оттам нещата започнаха да се развиват от само себе си, нито съм ги търсил, нито съм мечтал. Те си вървяха по някакъв установен начин-  работиш добре, минаваш си тестовете добре и обученията, следващото ниво. Това беше периодът, в който приключих с корабите и след това се оказа, че 10-ят етаж на кораба беше взет за менажиране от „Хилтън“ и прекият контакт с работещите там ми даде абсолютния шанс да отида в Англия. Кандидатствах, приеха ме, установих се в Лондон – „Парк лейн“, един уникален хотел. Корабите ми дадоха възможността за правилната организация – много стилове на работа, различни националности.Работил съм с 36 националности. До голяма степен съм имал възможност да се докосна до това – каквото учиш, да го учиш от правилния човек . В „Хилтън“ вече беше малко по-аристократично. Там вече видях уважението, което изпитват към нашата професия. На корабите също го имаше, но не беше толкова силно изразено. На всеки един човек му харесва, когато се чувства по-специален. Имах щастието да ходя на различни места на обучение. Бил съм в Маями. Бил съм във Франция. Бил съм в Италия. Това са неща, които допълнително допринесоха за развитието на професията. И след това дойде моментът, това се случи, когато баща ми почина 2006 година. Понеже аз съм едно дете, прибрах се вкъщи и видях майка ми в какво състояние беше. Трябваше да направя избор – дали да я оставя сама или да остана в България. Решението не мога да кажа дали е било тежко или леко, не съм мислил на тази тема. И си останах да работя в България. Работил съм на много места в България за престижни вериги, курортни комплекси, голф комплекси. Известно време бях консултант в престижни места в страната – в „Камчия“, „Блек сий рама“ и др. Оказва се, че когато работиш като консултант,  сравнително бързо свършваш своята работа, за кратък период от време това ти носи добър доход, но само за определен период от време. Няма постоянни финансови постъпления. В същото време децата ми пораснаха, някои решиха да следват в чужбина и това наложи нова промяна. Тогава започнах в „Албена“, където достигнах позиция главен кулинар, да отговарям за всички хотели. Това не се оказа нещото, което съм искал. Много е добре като кариерно развитие. Винаги съм искал да го постигна. На готвачите егото е много голямо, винаги искаш повече и повече, но се оказа, че може би аз не съм готов за това. Тогава се прехвърлих в „Лайтхаус“ голф игрището и четири години работих там. Позицията главен готвач вече не е онова, което е било преди. Сега тя налага управлението на сметки и аз между 6 и 8 часа се налагаше да стоя пред компютъра и да правя сметки. Менажира се фонд „работна заплата, менажират се разходите на самия ресторант. Това ми беше изключително полезно и с времето си дадох сметка колко грешки съм правил преди. В един момент обаче си дадох сметка, че въобще не съм щастлив. Мисля, че беше месец юни, седнах и написах едно писмо до самия себе си  – какво съм искал да правя, в какво съм се превърнал. Дадох го на моята съпруга и си обещахме да го прочетем отново през септември или октомври същата година. Дали съзнателно или неосъзнато и двамата с нея бяхме решили, че ще напуснем работа. Тогава нямахме идея какво ще правим, нито имахме план дали ще отворим ресторант. През 2008 година имахме един неуспешен опит за отваряне на ресторант в Добрич. Беше в абсолютно същия сегмент както сегашния ресторант. Намираше се срещу сградата на Общината. Дали ние самите не познавахме тогава добре конюнктурата на пазара в Добрич и това, което предложихме, беше изключително непознато все още за града, но беше едногодишна авантюра, която завърши с неуспех. Докато стояхме у дома със съпругата ми и се наслаждавахме на уюта, видяхме, че градът се е променил и то по-скоро младите хора. Тогава решението отново да отворим ресторант се появи от само себе си. Със собственика на сградата подписахме договор за три дни и започнахме да ремонтираме сградата. Поканихме дизайнер. Тя дойде с някакви супер странни идеи и  в крайна сметка направихме ресторанта да изглежда както дома ни, защото неведнъж наши гости са споделяли колко е уютен домът ни. Част от украсата са чинии, които съм купувал по света. Това ми е хоби – да събирам чинии от цял свят. Менюто го написахме за може би 12 часа. Решихме, че ще правим това, което обичаме. Бяхме решили – работим една година и ако видим, че има място за един такъв ресторант, продължаваме. Ако не – го затваряме. Ресторантът се оказа място, където сме щастливи и се върнахме към това което бяхме забравили да правим.

Фокус: Как определяте себе си, като човек романтик, човек мечтател или прагматик?

Димитър Димитров: Зависи от състоянието. По-скоро съм противоречив характер. Има моменти, когато съм мечтател. Човек без да мечтае не може да постигне нещата. Човек без мечти е умрял. Животът ме направи реалист, искаш или не искаш, само с мечти не може да се живее.

Фокус:  Когато човек дойда при вас всичко е много вкусно, красиво е, оформено като блюдо и като атмосфера. Как минава един ден на човек, който е намерил мястото си и прави това което обича?

Димитър Димитров: Лесно и приятно.

Фокус: При вас идват както месни хора, така и чужденци, които имат имоти в региона и в топлите месеци са в България. По различен начин ли приемат едните и другите това, което им предлагате?

Димитър Димитров: Според мен и едните, и другите възприемат ресторанта по един и същ начин. Българинът в последно време много пътува, много места вижда, на много места ходи. Ресторантът е с по-европейска визи, няма го типично българският ресторант. Чужденците реално идват при нас, защото чувстват, че това е тяхното място. Това им е познато, храната им е позната. Това е естественият им начин на живот през годините, когато не са били в България. И се оказва, че това е място, което те са търсили. Ние имаме много положителен фийдбек през цялото време от тях, редовни клиенти са и се чувстват щастливи при нас. Българите, бих казал, сегментът, който имаме, е абсолютно същият. Идват при нас, чувстват се комфортно, чувстват се добре.

Фокус: Лесно ли е да бъдеш готвач или когато правиш нещо от сърце, няма значение какво е то, защото ти влагаш частица от него?

Димитър Димитров: Да си готвач като цяло не е лесна професия, като всяка една друга. Няма лесни професии. В нашата се изисква много голямо търпение. Първите години от развитието на кариерата са изключително тежки, трудни. Много трябва да се учи, много трябва да се работи. Правят се много досадни неща, като белене на картофи, белене на лук. Но това носи след определен период от време  изключително голямо удоволствие. Усещането от това да дойдат хората, да се нахранят и плащайки сметката си да ти благодарят, е невероятно. Много пъти наши клиенти са се връщали, носейки подаръци за мен и моята съпруга. Винаги съм си задавал въпроса: защо този клиент е дошъл? Ние им предлагаме продукт, който те са си платили. Трудна е работата в кухнята, трудни са дългите часове, които изкарваш на крака и след това идва удовлетвореността от работата и оценката на хората.

Фокус: От това, което разказахте за себе си, мога да ви определя като космополитна личност. Били сте в досег с различни култури, работили сте в различни компании, но ето завърнахте са в Добрич. Има едно поверие, че човек е най-силен там, където са корените му. При вас как е?

Димитър Димитров: Не съм се замислял по този въпрос. Аз винаги съм се чувствал като гражданин на света и когато съм работил другаде. Ако въпросът е защо съм се завърнал в Добрич, мога да кажа, че съпругата ми е от Варна, имали сме възможност да отворим ресторант и на други места, но това никога не е стояло на дневен ред. Не знам защо, не мога да отговоря на този въпрос, но винаги сме знаели, че ако го направим, ще го направим в Добрич. Страшно много се зареждам от срещите със съученици и приятели, от средата, която съм имал преди. В Добрич срещам хора, пред които съм съгрешил, даваме си прошка. Може би повече от 20 години не съм изкарвал в Добрич по-дълго от година, но за мен последната година в добруджанския град бе една от най-хубавите.

Фокус: Благодаря за този разговор!

Жулиета НИКОЛОВА