Димитър Чакъров, ветеран: Изпитах ужаса на Втората световна война през първата фаза – от Подуево  до Митровица непрекъснато бяхме обстрелвани, мъчиха ни въшки и глад

Ветеранът от Втората Световна война 93-годишният Димитър Чакъров от село Соколовци, Смолянска община, в интервю за Радио „Фокус“ – Смолян, за участието му във войната и спомените, които никога няма да забрави.

„Фокус“: Г-н Чакъров, вие сте участвал във Втората световна война, разкажете какви спомени пазите от онова време, на колко години сте бил тогава, къде сте служил и къде сте се сражавал?

Димитър Чакъров: Роден съм 1925 година, завърших гимназия 1944 година, бил съм на 19 години тогава, когато на 10 юли ме взеха войник в бронираната бригада в София. Служих във Втора рота, пионерска дружина на бронирана бригада. Те бяха пръснати по селата и нашата дружина се намираше в Шишманово, което сега не съществува там го направиха язовир. На 10 юли ме взеха войник, а само след два месеца стана преврата на 9 септември. Обучението ни като млади войници продължи още около месец и тогава положихме клетва към края на октомври. В началото на ноември заминахме на фронта, включихме се в първата фаза на войната. Бяхме стигнали до Куршумлийски бани. Нашата рота се намираше в почивка в Куршумлийски бани. Там стояхме  около седмица и една вечер на вдигат на височина от Коршумлийски бани посока Подуево през нощта, без включени  фарове   един войник на гърба е сложил бяло платно и се движи по средата на пътя да очертава пътя, за да не ни забележат германците. И така стигнахме до една височина и през целия ден стояхме в една горичка. Дадоха ни суха храна. На следващия ден сутринта на нашата рота ни поставиха задача и ни закараха 32-ма души и един командир  на определено разстояние, може би на около 10 км, свалиха ни с минотърсачни апарати, аз тогава бях с минотърсачен апарат и четирима души се сменяхме. Един държи апарата, друг обезврежда мините, третият слага колчета където с намерени мините, а четвъртият е с картечница и е охрана. Казаха посока Подуево, което се намира в Малко Косово поле. Поставят ни задача да проверим пътя, защото престои атака на бойното поле. Наближавахме  до село Главник, като си вървим спокойно по пътя и по едно време фелдфебел школникът, който ни беше командир изкомандва бързо да се изтегляме назад, а селото беше само на около 200 метра. Всички тръгнахме назад, само един войник, който явно не беше разбрал командата тръгна да бяха срещу селото, той се казваше Димитър от Долна Диканя, чак когато започнахме да го викаме разбра, че бяга в грешна посока. За наше голямо щастие на 100 метра зад нас имаше канал три метра широк и дълбок най-малко метър, който ни послужи за прикритие.  Като започнаха тогава да хвърчат мини, снаряди, да стрелят с картечници по нас и чуваш какъв звук издават и как свистят когато минават покрай нас.

„Фокус“: Когато те подмине, тогава чуваш звука, така ли?

Димитър Чакъров: Чуеш ли звук, не трябва да те е страх, защото са те подминали, не чуеш ли звука, тогава е лошо, в теб е.  Ще те порази тази, която няма да чуеш. Гърмят те и толкова е.  Когото уцели, загива, когото подмине оцелява.  Такава стрелба беше, че не смеехме да погледнем какво става. Фелдфебелът крещи да залягаме, че германците ни ограждат.  Когато тръгвахме очаквахме да срещнем наши войски, заели позиции, не предполагахме, че противникът ще ни пресрещне и ще ни подложи на обстрел. А това село е било пълно с германци. През това време пък бойните коли чакат от нас да им дадем сигнал, че пътят е чист и когато чули стрелбата веднага се подготвили за атака. Около 10 минути продължи тогава стрелбата и германците тръгнаха да бягат. Точно там, където беше канала имаше малко мостче и при нас се обучаваха за минно дело от разузнавателна дружина 13 души и от тези 13 души на онова мостче 11 от тях ги раниха. Мястото беше открито,това е малко Косово поле, открито отвсякъде,  просто късмет сме имали, че точно на 10-на метра зад нас имаше канал. Бойните коли подминаха и ние тръгнахме след тях. Стигнахме до едно място, където ни дадоха два-три дена почивка и чакахме друга заповед. Бяхме близо до едно село, където германци са правили окопи, крили са се и са спали в тях, беше есенно време, студено. Бяха слагали слама и лягали върху нея. Ние тях използвахме, но всички въшлясахме. Толкова много въшки имахме, страшна работа беше. Там се намира планина Копаоник, която е между Голямо Косово поле и Малко Косово поле. След два-три дена ни поставиха задача да преминем, обаче имаше изкопан танков ров, пътят е изкопан  и се предполагаше, че има и мини. Ние се качихме на танковете и тръгнахме в посока  танковия ров. Като започна пак отстрел – мини, снаряди, картечници, страшно нещо, а ние сме на открито. Принудихме се да слезем от танковете и да търсим прикритие. Наблизо имаше село и до него едно дере. Отидохме там да го ползваме за прикритие.  Като започнаха пак да ни  обтстрелват . Чуваш как свистят куршуми, снаряди, удрят се в скатовете и по каските ни падат пясък и камъчета, беше страшно. В един момент прекратиха огъня. Стояхме така към час. В момента, в който излезем от дерето пак започват да стрелят по нас. Така седем пъти чак до вечерта. Последният път вече в тъмно тръгваме да излизаме и да вървим в посока, където отидоха бойните коли. Изгуби се колата с продоволствието и седем дни гладувахме, каквито сухарчета бяха останали в торбите ги изядохме. Страшен глад, а ни беше забранено да взимаме храна от селото там, където живееха албанци, те бяха с германците и им даваха сведения къде се намираме.  Принудихме се да отмъкнем две гъски, за да ги сготвим и да се нахраним. По-старите войници хванаха две гъски, заколиха ги и ги сложиха  в две баки да се сварят.  Тъй като не бяха още уврели, а се мръкна оставихме един войник, на име Марко от Врачанско,  и му казахме в каква посока вървим, да ни настигне. Не знам как са ни видели по ската в тъмното, но пак започнаха да ни обстрелват.  Върнахме се, а Марко с гъските го нямаше. Помислихме, че са го затрили албанците,  а той като останал сам се изплашил и тръгнал да търси колите, него в тъмното не го видели, по-късно се видяхме с него и разбрахме това, но тогава пак гладни останахме. Настанихме се да нощуваме в една празна къща, като сложихме постове и през два часа се сменяхме. На сутринта стигнахме до танковия ров, но видяхме, че бойните коли не са минали оттам, а са минали през една горска пътечка и са влезли в Голямо Косово поле. По самите дири ги намерихме. Като минавахме през тази горичка, която е от храсти видяхме един войник от нашата дружина ранен да лежи, от едната страна гръклянът му откъснат и около него 4-5 войника, гледахме го и с нищо не можехме да му помогнем. Чакаха да дойдат санитари и да го вдигнат.  Точно тогава дойде Панчевски, който беше помощник командир на Втора армия и попита има ли пионери и като му казахме, че има, като изкара пистолет и започна да вика, че ще ни разстреля и ние тръгваме. Продължаваме по пътечката и стигаме в Голямо Косово поле и на 100-ина метра срещам Димитър Келбечев от Чокманово ранен, който ми вика да не отивам нататък, защото става нещо страшно, страшен бой, той вървеше да търси санитар да му превърже раната. Щеш не щеш ще вървиш, ако не вървиш отзад ще те застрелят и изобщо няма да се замислят, че убиват човек. Навлизаме в Голямо Косово поле и намираме танковете. Ние много бързо напредвахме, германците направо бягаха, като целта им беше да се укрепят в Унгария, както и стана – Чехия, Унгария.  По едно време се завъртяха три американски самолета. Там беше  моторизирания полк от бронираната бригада и той постепенно се придвижваше към Вучи трън, Митровица и Прищина. Самолетите се завъртяха един път пуснаха бомби при нас, а уж сме съюзници. Сигурно помислиха, че сме германци. Втори път се завъртяха, още бомби пуснаха. Тогава явно сигнализираха, защото се завъртяха трети път подминаха  и си отидоха, но последствията бяха страшни. Имаше ранени, а 48 души бяха убити от моторизирания полк и там  ги заровиха в един общ гроб. Погребани са всички в един ров.  В Голямо Косово поле ни поставиха задача да отидем през Вучи Трън към Митровица  да видим има ли брод да се мине не по моста, където едно звено е разрушено, а през реката и ако няма брод да възстановим звеното на моста. Отиваме ние, проверяваме и видяхме, че има брод  точно до самия мост на отсрещната стена, минахме и чакахме друго разпореждане. А пътят пък от Вучи трън за Митровица го дадоха на Трети Шуменски полк той да провери дали е мининран. Той е бил миниран, изкарали са няколко мини и са пуснали движението по него. Обаче имало още мини. Една кола настъпва мина и тя й отнася гумата с калника и колата остава на място. Друга кола също минава през мина, след което останалите коли спират, били са над 300. Ние сме си изпълнили поставената задача, спрели сме от другата страна на моста, като преди това проверихме и пътя за Прищина. Там също открихме няколко мини и бяха останали за проверка още около 15 метра, когато от другата страна се подаде мотоциклет с кош и на него бяха мотоциклетистът, един ранен и санитарният подофицер. Къде го караха не знам, ние му даваме знак да спре и докато му даваме знак минаха през мина, която гръмна и тримата загинаха на място. След като проверихме и пътя за Прищина отидохме до моста и бяхме седнали да почиваме, където след седем дни ни намери колата с продоволствието. Това няма да го забравя и го помня като ден днешен. Имаше сварен стар фасул със свинско месо и тъкмо го разсипаха дойде един полковник и пита има ли пионерна рота и командва веднага да тръгваме да освобождаваме от мини този път , за който отговаряше Шуменският полк и където са спрели колите, където ако се завъртят самолети ще унищожат всички. Оставихме пак яденето и отидохме там. Като отидохме намерихме още 11 мини. 7 от тях бяха дървени и те не се откриват с апарат. Тях можеха да ги открият само обучени за това, които знаят по каква схема се поставят.  В нашата бригада всички бяхме обучени. Трябва да знаеш как да поставиш мина така, че да не я настъпиш и ти, слагат се по шаблон, така открихме 11, като 7-те бяха от дърво и не се откриват с апарата. Стигнахме до Митровица и там свърши първата фаза на войната, към 15 декември мисля, че беше и младите войници се прибрахме.  Това е участието ми на фронта.

Даниела БОЙКОВА