Доц. д-р Петър Ненков: Винаги, когато говоря за българската военна история се вълнувам, защото това са паметни страници

Военният историк Петър Ненков

Доц. д-р Петър Ненков, военен историк, в интервю за Радио „Фокус” – Пловдив, за масовия героизъм и саможертва на българския войник пред олтара на майка България и за славните победи на българската армия по време на войните за национално обединение на България.

Фокус: Г-н Ненков, коя според Вас е най-славната битка на българската армия по време на войните за национално обединение на България? Изобщо може ли да се посочи една такава битка, или става въпрос за много повече, които са еднакво достойни и славни?
Доц.д-р Петър Ненков: Аз категорично не мога да определя коя е най-славната и велика битка, която е водила българската армия в 13-вековната история на България. Тези, които добре познават вечерните проверки-зари се сещат, че има  седем удара на войсковото барабанче. Тези седем удара на барабанчето символизират седемте най-велики победи на българската армия, но те са още от създаването на Славянобългарската държава – 681 г. до наши дни. След Освобождението от Османско робство, в по-новата история на България, по време на войните за национално освобождение и обединение, мога да кажа, че паметните битки и победи на българската армия са някъде около 7-8. В тези битки българският войник покорява цяла Европа, даже целият свят, със своя героизъм и мъжество. И не случайно нашите войници са наречени „прусаците на Балканите“, за които е известна максимата, че в Европа има две нации, които са родени войници – руската и германската. За това, за нас българите е чест да бъдем сложени на едно ниво с тях. В тези паметни битки във войните за национално освобождение българският войник наистина проявява масов героизъм и саможертва пред олтара на майка България. И винаги, когато ми е криво и се сблъсквам с негативните страни на днешния ден, аз търся утеха именно в аналите на военната история, или пък в едни прекрасни творби, които нашите бащи и деди са ни оставили в сферата на изкуството и културата.
Фокус: На какво, според Вас, се дължат победите на българската армия и как така се случва, че сме победители, а всъщност един Ньойски договор, например, ни лишава от територии?
Доц.д-р Петър Ненков: За съжаление, въпреки героизма на българския войник, благодарение на политическия далтонизъм и късогледство на българската политическа класа, на управляващия държавен елит на България по време на войните за национално освобождение, както и на бездарната политика на Фердинанд  – българският монарх, България наистина претърпява две национални катастрофи. И въпреки победите на бойното поле на българската армия България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша на двете национални катастрофи вследствие от които са Букурещкият мирен договор на 10 август 1913 г. и Ньойският мирен договор след Първата световна война на 27 ноември 1919 г.. Те откъсват от нейната територия огромни парчета с компактно българско население, а към пределите на Стара България се отправят стотици хиляди измъчени българи със своите деца, с някакви жалки остатъци от своята покъщнина, спасявайки се от зверствата на армиите на съседните балкански държави, с които воюва България в тези войни. Като цяло, обаче, българският войник успява да застане на пиедестал с много висок и непомрачен до сега рейтинг в тези войни и с много кръв, с много героизъм, с много саможертва се стреми да изправи грешките на някои политици, а и на някои генерали, които по това време са били поставени начело на българската армия.
Фокус: Все пак може ли да изброим някои от славните битки на Българската армия по време на войните за национално обединение на България?
Доц.д-р Петър Ненков: Мога да кажа, че във всяка една война има по няколко паметни битки, в които българският войник жъне блестящи победи на бойното поле. Бойното кръщение на българската армия става в Сръбско-Българската война през 1885 г. Това е паметната победа над сръбската армия в генералното сражение при Сливница от 5 до 7 ноември, в което младите български капитани поручици побеждават сръбските полковници и генерали, завършили елитни генералщабни академии в Русия и в западна Европа. Те кършат кахъра на сръбския крал Милан да пие бяло кафе в софийските кафе – шантани и да даде по Арахангелов ден офицерски бал за своето победоносно войнство в Княжеския дворец в София. И до днес това предизвиква сълзи на умиление. Именно тази победа кара народния поет Иван Вазов, който пристига непосредствено след това на бойното поле със своите братя от Пловдив с файтон и виждайки сплетените в предсмъртни конвулсии и в ръкопашен бой загинали сърби и българи изважда от вътрешния джоб на своето сетре тефтера си и химическия молив, с които никога не се е разделял, и написва песните, които са излезли от сърцето му като еманация на преклонението на българите към героизма и храбростта на българския войн. Днес тези 5 стиха са написани със златни букви на фронтона на паметника на Незнайния войн в София и наистина предизвикват умиление у всеки българин, който обича своя род и родина. Също в тази война българският войн се проявява и при героичната отбрана на Видинската крепост. Малобройният гарнизон, начело с капитан Атанас Узунов се изправя срещу сръбския генерал Милойко Лешанин, който командва Тимошката сръбска армия с много по-голям състав. На предложението към него да спре своята безсмислена съпротива и да се предаде, капитан Атанас Узунов отговаря дръзко със следните паметни думи, които всеки български офицер знае наизуст: „Г-н генерал, аз в Русия съм се учил да взимам, а не да предавам крепости.“ Следват атаките на сърбите, отблъснати героично от малкия гарнизон, който до края на кратката, но много кръвопролитна Сръбско-Българска война не позволява на сърбите да преодолеят неговите позиция в крепостта и да нахлуят в града. Следващата война, в която български войник покорява цяла Европа със своя героизъм, това е Балканската война. Една наистина народна, патриотична, свята война, в която по-възрастните хора изпращат своите синове край казармите по революционните пунктове с китка здравец, с народни веселия, с хора, с песни и със заръката да се върнат като победители и да освободят с цената на всичко своите останали под робство братя и сестри в Одринска Тракия и в Македония. Паметни са победите на българското войнство, на българската армия при Лозенград, при Люлебургас, при Булаир, при Шаркьой. Венецът на българската бойна слава – щурма и превземането на Одринската крепост, са надписани със златни букви в пантеона на българското безсмъртие. В тази война много място се отделя на обсадата и превземането на Одринската крепост от Втора армия, чийто щаб е бил в Пловдив, начело с генерал лейтенант Никола Иванов. Но като че ли малко встрани от фокуса на вниманието остава една друга грандиозна битка, която по своя мащаб е най-голямата битка, водена някога в историята на полетата на Тракия. Това е битката при Люлебургас. В това петдневно жестоко кръвопролитно сражение обединените  Първа и Трета армии, под командването на генерал лейтенант Радко Димитриев, успява да разгроми двете турски армии и да ги обърне в паническо бягство. В тази жестока петдневна битка българският войник дава много жертви. Най-много жертви в Балканската война са дадени в това сражение, но въпреки всичко успява да изпълни достойно останалите задачи от своето командване и да разгроми двете елитни турски армии и да ги обърне в паническо бягство.  Разбира се, след сключеното примирие и извършения през януари 1913г. преврат на турците и продължаването на бойните действия, се увеличават също така 3 сражения. Това е отблъскването на турския десант при Шаркьой, както и паметната победа на 7-ма пехотна Рилска дивизия  на генерал Георги Тодоров при Булаир. Там своята смърт намират хиляди турски войници, които смятат, че имат превес над 7-ма пехотна Рилска дивизия и ще ги смажат със своите атаки, но са обърнати в бягство от героичната отбрана и контраатаките на рилци. Естествено, в края на тази война идва обсадата и щурма, и превземането на Одринската крепост. При тази обсада и при щурма на Одрин българската армия за първи път в световната военна история използва, влага в своята практика редица новости. Тя използва самолета като бойно средство за аерофото снимки за разузнаване на вражеските позиции, за бомбардиране, за коригиране на артилерийския огън на българската артилерия. Също така използва радиостанцията за радиовръзка между гарнизона на Шукри паша в Одрин и турското главно командване в Цариград. Българската артилерия – Бога на войната, както е наричана, използва нови прийоми на артилерийска стрелба като неподвижния заградителен огън, с който попречва на турските резерви да подходят от втората линия на отбраната на Одринската крепост към предните участъци на отбраната. Използват също така и стрелбата с право мерене. Изпреварва пешните редици на 23 пехотен шипченски полк. Разгръща своите разчети и с право мерене подава артилерийските и картечни гнезда на турците в Одринската крепост. Използват се група за разграждане на телените заграждения, които турците са направили със своите полкове, пред своята крепост. И все нови, нови неща, които карат, след като крепостта пада в български ръце много военни делегации, от най-различни страни, да дойдат в Одрин и да видят чудото на Балканската война.  Как така за два дни с удар на нож българските полкове на Втора българска армия успяват да превземат тази считана за непревземаема крепост, най-силната твърдина в югоизточна Европа. Тогава България е на върха на славата си. Не случайно френският военен министър казва: „Не искам съюзници велики държави в Европа. Искам една българска стохилядна армия да бъде съюзник на френската армия.” Наистина паметни думи. Началникът на източния сектор на Втора българска армия, по-малкият брат на поета Иван Вазов – генерал Георги Вазов, който ръководи щурма и овладяването на крепостта казва в своята благодарствена заповед: „Светът има да се чуди как за 30 часа непрекъснат бой Вие, скъпи войни, успяхте да превземете тази силна крепост. Гордея се, че съм българин! Гордея се, че съм ваш началник!“ Винаги, когато говоря за българската военна история аз се вълнувам, защото това са паметни страници от нашата история. Радвам се, че през последните години забелязвам едно истинско оживление, един своеобразен ренесанс на тази военна-историческа наука. Сред младите хора се покачва интересът към нея. Следейки техни публикации в интернет и в други списания и вестници забелязвам как се заражда отново интереса към тази наука, а тя именно ражда истинските родолюбци и патриоти. Не онези, които само вдигат лозунги, а именно истинските патриоти – онези, които обичат своята родина и които са готови да направят всичко за нейния просперитет и за нейната защита.
Във Втората балканска война, още известна като Междусъюзническа война, еманацията на българската бойна слава е битката при Калиманци. Наричана е още „Новата Шипка“, в която българите – Четвърта българска армия, въпреки, че е в по-малък числен състав, успява да отблъсне бесните атаки на сърбите и дори да ги обърне в бягство. В тази война интересна е операцията за обкръжаването на близо стохилядната гръцка армия, навлязла дълбоко в Кресненското дефиле и достигнала до Горна джумая – днешният Благоевград. И само бързото подписване на Букурещкото примирие спасява гърците от разгром.
Фокус: Нека си припомним сега кои са паметните битки и победи на армията ни през Първата световна война?
Доц.д-р Петър Ненков: Първата световна война е изпълнена с безброй паметни битки и победи на българската армия. Само след няколко месеца затишие между тези войни, колкото българският войник да изоре своите ниви и да създаде някое и друго дете на своите невести, той отново е призован с войнишката тръба в казармите, за да отбие своя свещен дълг към майка България. И макар, че е уморен, той тръгва с неохота на тази война. За разлика от големите държави- Великобритания, Франция, Германия, Русия и САЩ, България не преследва някакви имперски цели, тъй като е малка страна. Но е била жестоко наранена от Букурещкия мирен договор. Чрез тази Първа световна война българският войник търси реванш за коварната и предателска политика на своите съюзници от Балканския съюз в Балканската война-сърби и гърци. И наистина успява да им го даде този реванш по един блестящ начин. Само за броени месеци, заедно с австро – унгарската и германската армия, българската армия, влизайки във войната през есента на 1915г., разгромява сърбите и ги кара панически да бягат през суровите албански планини. Достигайки до Адриатическото крайбрежие, те са спасени от кораби на Антантата и закарани на остров Корфу. Паметни са боевете и победите на българите на Косово поле, също така при Криволак, където за първи път българите се сблъскват с англичани и французи, които са се стоварили на пристанището на Солун и настъпват на север по долината на река Вардар, за да окажат помощ на напълно разгромената отстъпваща панически сръбска армия. В тази Първа световна война има и редица други интересни примери за героизма и саможертвата на българите и на пълководческото майсторство на техните командири. През 1916 г. Румъния влиза във войната и тогава България обявява война на кралство Румъния. Щурма на 5 и 6 септември и овладяването на Тутраканската крепост е наистина една блестяща военна операция, която се изучава, както и Лозенската операция, от редица военни учебни заведения след войните. В тази битка командващият българската армия генерал лейтенант Стефан Тошев, както и командирът на 4-та пехотна дивизия – генерал Пантелей Киселов, проявяват блестящи качества като пълководци, като военноначалници. Разбирайки, че започва атаката на крепостта Аугуст фон Макензен, който командва междусъюзните австроунгарски, германски  и български войски на Балканите, се обръща по полевия телефон към генерал Стефан Тошев, командващият армия: „Вие луди ли сте да атакувате тази крепост? Нима не знаете, че тя е непревземаема. В нея има 60 000-ден румънски гарнизон, със стотици крепостни оръдия.“ Генерал Тошев съвсем спокойно му отговаря „Късно е да спра атаката, тя вече започна и моите полкове атакуват крепостта. Освен това за българския войник непревземаеми крепости няма.“ И още на втория ден българските полкове разгромяват румънците, превземат техните фортове и навлизат в Тутракан. Във военния клуб на Тутракан са събрани десетки румънски офицери, които чакат своята горчива съдба като военнопленици. Те си мислят, че с тях се сражава елитна германска армия. Когато във военния клуб влизат български офицери, начело с генерал Пантелей Киселов, те са изумени, че българите са ги разгромили по този безапелационен начин.
Цветана ТОНЧЕВА