Доц. д-р Петър Ненков, военен историк: Пред паметта на мъчениците и герои от Каймакчаланската епопея, можем само да свалим шапка и мълком да се поклоним

Доц. д-р Петър Ненков, военен историк, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

Водещ: Защо толкова години тази битка на връх Каймакчалан, на тази надморска височина сякаш беше забравена? За нея не се говореше, тя не се изучаваше в учебниците по история. До момента, до който дойде изследването на Красимир Узунов – Поручика, както всички обичахме да го наричаме. И той ни разказа в детайли тази битка, дори издири наследниците на загиналите на връх Каймакчалан.

Петър Ненков: Ами аз си го обяснявам преди всичко с обществено-политическата конюнктура, която беше в България след 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 г. След това в годините на т.нар. може би и нихилизмът започна да пуска своите отровни пипала в сърцата и душите на българите и едва през последните години, след като Красимир Узунов, Бог да го прости, написа книга за Каймакчалан, интересът към тази паметна битка на българската армия отново се възроди. Аз искам да направя едно малко уточнение. Не е напълно забравена тази битка. Защото през 70-те години на миналия век, ако не ме лъже точно паметта, годината на издаването няма да цитирам, един малко известен на широката зрителска и радиоаудитория и читателски аудитория български писател историк, казва се Теньо Тончев, написа тетралогия, посветена на паметните войни в нашата история след Освобождението. Именно Априлското въстание и Руско-турската война, която донася освобождение на българския народ, за Сръбско-българската война, за балканските войни и за Първата световна война. И в един от томовете, който е посветен на Първата световна война, той описва много емоционално, много подробно именно битката за връх Каймакчалан. Но пак казвам, може би тогава отношенията ни със съседна Югославия доста пъти са били изправяни на ръба на скъсване и на замръзване, особен през 50-те години на миналия век. И аз си обяснявам, че българската историография, а и въобще на нашето общество тогава не е отдало дължимото за изучаването на тази битка. Също така дълги години по време на социализма Първата световна война се определяше като империалистическа, грабителски. Според трактовката на Владимир Илич Ленин. И тя наистина е такава за великите сили от двата военно-политически блока – на Антантата и Централните сили, но за една наша малка България тази държава е нямала никакъв грабителски интереси,  тъй като тя има за цел да довърши онова, което не можа да постигне в двете балкански войни, а именно обединението на българския народ в единна и целокупна държава в трите изконни български области – Мизия, Тракия и Македония.

Водещ: Доц. Ненков, ако позволите да обобщя, тази война и по-конкретно битката при Каймак-Чалан, която има огромни достойнства за военната история, не е била споменавана, за да не разсърдим сърбите, ако мога така да го нарека.

Петър Ненков: Мисля, че не сте далеч от истината, добре казано, да.

Водещ:  Сега може би е добре да кажем за нашите слушатели, че тази битка се води между сръбски и български части. Тук да ви помоля малко обобщено да разкажете за бойните действия, за значението на тази битка в историята.

Петър Ненков: Тази битка се води между българските и сръбските войскови части. Сърбите са подкрепяни от тежка френска артилерия. Трябва да отдадем заслужено в интерес на обективната истина, че не само българските войници проявяват масов героизъм в тази битка, трябва с ръка на сърцето си да кажем, че и сърбите също атакуват много яростно българските позиции на този непрестъпен връх, висок 2524 метра, гол, на който няма нито храсти, нито дървета, зад които може човек да се прикрие от яростната стрелба, и наистина показват редица достойнства като войници. Не случайно Тейо Тончев в неговата тетралогия пише, че според самите български войници най-достойният противник на солунския фронт, на македонския фронт не са англичани, италианци, французи или руснаци, а самите сърбите. Знаем, че генералният щаб на Германия допуска една много груба грешка, когато нашите войски разгромяват сърбите и англо-френските войски и достигат на 2 километра от българо-гръцката граница, пристига заповед те да преустановят своето настъпление. Гърция въпреки своя неутралитет предоставя своето пристанище Солун за англо-френския експедиционен корпус на генерал Сарай, а малко по-късно тя се присъединява и към Антантата. На 18 август Второ българска армия изтласква англо-френските части след Леринската настъпателна операция оттатък река Струма. Трябва да кажем, че след нейното приключване противникът концентрира много големи сили в артилерия, в жива сила и на 12 септември 1916 г. той решава да премине в настъпление, като насочва направлението на своя главен удар срещу фланга на Първа българска армия. Тук срещу българските позиции настъпват три пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Сомадийска и Пиротска. Главният удар е насочен срещу връх Каймак Чалан, висок 2524 метра. Върхът е наричан свърталище на бури и виелици, вечно налитащи мъгли. Той е гол, скалист, покрит само с алпийска трева, изложен на артилерийски обстрел. Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11-и Пехотен сливенски полк, който е гръбнакът на отбраната, и други войскови части, които са дошли на сливенци в подкрепа. Срещу върха настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. На 12 септември противникът настъпва, след като извършва яростна артилерийска подготовка срещу позициите на българите. Тя е толкова силна, че закритията на българите, телените мрежи, окопи, които много трудно са изкопани от българите в скалистата земя, са съборени и българите остават дефакто без свое укритие. Мъглата от взривовете е толкова непроницаема, че тя не може, тя не позволява на защитниците на върха да видят настъпващите вериги на сърбите. Сръбското командване си мисли, че след тази яростна артилерийска подготовка едва ли на върха са останали живи защитници. Но когато сръбските пехотни редици наближават българските окопи, те са посрещнати от точен артилерийски, пушечен и картечен огън. И така, ден и нощ, до 30 септември българите отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десетократно по численост. 60 пъти сърбите атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпват в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и от двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток, броят на излезлите от строя български войни – убити, ранени, заболели, надминава хиляди хора, а върха все още се държи. Нощем няма почивка. Тогава уморените до смърт български войници трябва да поправят разрушените от артилерийската стрелба отбранителни съоръжения. Телата на войниците са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Българите са мъртви от безсъние и напрежение.  Едва ли не седнали в своите меки фотьойли, в своите стаи може да оценим героизма, мъжеството и себеотрицанието на нашите деди преди 103 години, които наистина срещаха със своите гърди яростните атаки на противника. И ако в нашата история има една Шипка, връх Св. Никола, а рило-родопската Шипка, това е връх Кавгаджик и новото му име Средногорец, където 21-и Средногорски полк на легендарния полковник Владимир Серафимов отблъсква турците и спасява Средните Родопи по време на Балканската война от окупация и поругание. Ако в Първата световна война има македонската Шипка – Червената стена, ако във Втората балканска война има новата Шипка – сражението при Калиманци, където храбрите български войни отблъскват настъплението на сърбите, боят при връх Каймакчалан наистина заслужава да бъде привлечен към тази категория паметни отбранителни сражения за българската армия във войните за национално освобождение и обединение. След като 7 противникови батареи изсипват всеки ден огън и жупел по върха, скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, а барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. От тези тежки експлозии пишат по-късно свои спомени останалите живи участници в боевете много от войниците на 11-и Сливенски полк и останалите български войскови части полудяват, много от тях оглушават и ослепяват. Силите им се топят като лански сняг, а противникът получава непрекъснати подкрепления. И в кулминацията на боевете, аз понеже нямам и много време, но все пак ми се иска да кажа няколко примера, в кулминацията на боевете, наистина има някои примери на нещо невероятно, което рядко се среща в чуждите военни история и което едва ли повече ще се повтори. Например, когато сърбите си мислят, че вече няма останали живи защитници на върха, командирът на 10 Пехотна рота от 11-и Сливенски полк реша да контраатакува с останалите свои бойци противника, който е наближил на едни хвърлей място от българските окопи. Изправят се в цял ръст, с гола сабя в ръка и с пистолет и подават командва „Напред, момчета, на нож“. Напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътен поглед и разбира, че всичките му бойци от ротата са мъртви. Обръща се към окопа и командва: „Мъртвите, в атака“.  И тръгва към противника сам, горд и величав, презрял смъртта. Наистина се вълнувам от тези невероятни история. Някои хора, които не обичат военната история, може би ще кажат, като ни слушат, какво толкова хвалите войната, най-големия анахронизъм в човешката история, която става причина за смъртта на хиляди хора. Но мисля, че когато имаме такива безпримерни, такива примери на безпримерен героизъм, ние трябва да ги помним, да ги знаем, да се поклоним пред паметта на тези незнайни български герои и да ги използваме като един национален капитал в днешното комерсиално и бездуховно време, в което живеем, за да възпитаваме младите хора да обичат България колкото се може повече.

Водещ: Така е, аз наистина мога да си представя наследниците на този командир, за който разказахте, какво чувство на гордост изпитват от това, което този човек е направил. И срам за нас би било, ако не разказваме подобни истории. Защото това наистина трябва да се знае. Колко хора биха го направили?

Петър Ненков: Ами сега наистина за съжаление българската държава, да оставим годините на социализма, пак казвам поради обществено-политическата конюнктура да не дразним югославяните, не искахме там да поставяме темата за тези наши паметни места от военната история, за българските военни гробище, които по време на Титовия режим са заравнявани с булдозери, събаряни са и са взривявани с тротил. Паметници на легендарни български войводи от ВМРО или на български офицери, които са погребани на македонска земя. Което е срам и резил. Трябва да ви кажа, уважаеми слушатели, че в последния ден на тази офанзива на противника, това е 30 септември 1916 г., той настъпва срещу върху след пак много бих казал яростна артилерийска подготовка, която на места преминава в т.нар. барабанен артилерийски огън. Когато сърбите наближават върха, те виждат, че в българските окопи са само шепа войници, които дори не искат да ги атакуват, тъй като  или са полудели от взривовете, или са оглушели и ослепели. Сърбите ги оставят безпрепятствено да отстъпят в тила на българската позиция, без да ги убиват. Така на 30 септември, след тази бих казал епична отбранителна битка, пада връх Каймакчалан в сръбски ръце. Жертвите на 11-и Сливенски полк, който е гръбнакът на отбраната, са 29 убити офицери и 529 убити войници, а ранените са над 2000 души. Сърбите дават над 5000 души убити и ранени. Днеска на връх Каймакчалан има една малка църква, издигната от сърбите, на пророк Илия. Загиналите в боя за овладяването на върха сърби са погребани в сръбското военно гробище. След войната на Каймакчалан сърбите правят сръбска костница, в която слагат изровените кости и на сръбски, и на български войници, което е кощунство, тъй като  обявяват костите на българските войници за сърби. Пред паметта на тези мъченици и герои можем само да свалим шапка и мълком да се поклоним.

Водещ:  Доц. Ненков, какво ви накара да тръгнете по стъпките на нашите загинали герои от Първата световна война?

Петър Ненков:  Ами стана хубава традиция общинската организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва в  Карлово всяка година да организира екскурзии по местата на българската бойна слава на територията на нашата родина, а и извън нея. Тъй като повечето от тези паметни сражения днеска за съжаление, както и българските войнишки гробище днеска за съжаление са извън територията на Република България. В продължение на няколко години ние посетихме Одрин, запознахме с историята на Одринската крепост. Тази година бяхме решили, отдавна бяхме си планирали тази екскурзия, особено след като излезе книгата на Красимир Узунов „Каймакчаланъ“, която беше представена при много голям интерес в Карлово и в други селища на България. Та решихме да посетим този легендарен връх, който наистина е символ на българската бойна слава, на българския героизъм. И понеже знаехме, че от македонска страна пътят е много лош, изровен, той не е асфалтиран, много стръмен, решихме да предприемем, образно казано, атаката на върха от гръцка страна, като автобусът, който ни закара там и ни остави в подножието на върха, предния ден бяхме на Дойранските позиции на желязната 9-а Пехотна плевенска дивизия, командване от нашия земляк, родом от Сопот, генерал Владимир Вазов. Там при невероятно тежки условия, 37-градусов пек, в групата имаше две малки деца и доста възрастни хора, успяхме да достигнем до подножието на Кала тепе, наричано от англичаните Дяволското около, и да разкажем на участниците в тази екскурзия за историята на Дойранската епопея, с всички нейни етапи, превратности, моменти и героизма на нашите бойци, който по нищо не отстъпва на героизма на 11-и Сливенски полк и останалите войскови части в боевете на връх Каймакчалан. На другия ден продължихме нашата екскурзия с научна цел и посетихме този, както казах, легендарен връх Каймакчалан, за който толкова малко се знае у нас от българския народ. Трябва да кажем, че беше невероятно тежко изкачването към върха, защото, както казах и в началото на моето експозе, върхът е много стръмен, голяма денивелация – 2524 метра, както пише Красимир Узунов в неговата книга, след като завършват боевете, години по-късно се замерва височината на върха и се оказва, че той с по-няколко метра се е смалил. Дали това наистина се дължи на адската артилерийска стрелба на противника по българските позиции, или по някои други природни причини, не може точно да се каже, но наистина върхът е много труден за покоряване. Единствено неговата повърхност е набраздена от алпийски потоци. Гърците са направили там една ски шанса и един ски влек, лифт бих казал по-точно, аз обаче имам собствено мнение по този въпрос и никога не бих се качил на един връх осеян все още с много осколки, намерихме тазобедрена кост на загинал войник в една дупка, и с кости, не бих се качил на такъв връх да карам ски и да си правя удоволствието върху костите на загиналите войници, без значение от коя националност са те. Това е известен гръцки курорт, Ворас се казва, в който гърците зимно време отиват там да карат ски. Трябва да ви кажа, че все още може да се видят осколки на върха. На една от дупките на върха откриха счупената от Миленко Неделковски, ако не ме лъже паметта, българска паметна плоча, която беше поставена на върха от войници от 68-а Бригада специални сили Пловдив, както и остатъците от изгнили венци, ленти в тази дупка. Явно,  че някои хора не искат българите да отдават дължимото на своите герои и не искат да отдават почит към смъртта на тези герои. Димчо Дебелянов, великият български поет, подпоручик Димчо Дебелянов, който загива като командир на рота в Първата световна война. Знаете, има едно прекрасно стихотворение, „На един убит“, което казва мъртвият не ни е враг. Но явно, че някои наши съседи продължават по инерция да смятат българите за някакви окупатори, за войнствен народ и продължават да се гаврят и да поругават някакви военни паметници. За съжаление българската държава не реагира адекватно на тази провокация, която беше направена от този македонски журналист…

Водещ: Аз мисля, че е много силно казано да го наречем журналист. Спомням си случая с въпросния Миленко, той беше една много екзотична личност.

Петър Ненков: Да, той за мен е един елементарен, паразитен човек, който може би неговите деди са участвали в тези боеве като мобилизирани от българската армия и са показали героизъм. Но той много бързо  вследствие на 70-годишното присъствие на Македония в състава на Югославската федерация забравя своя родов корен и днеска се държи по този безобразен и циничен начин.

Водещ:  Да, безродственик, както обичаме да казваме. За съжаление обаче, както и вие сам казахте, тези територии са извън предалите на нашата държава и ние нямаме как да реагираме по друг начин освен наистина да не обръщаме внимание на подобни личности като въпросния Миленко, дори не си спомням и второто му име сега, като споменахте.

Петър Ненков:  Миленко Неделковски се казва, но аз не съм съгласен, че не трябва да си спомняме и да не обръщаме внимание.

Водещ: Ами не бива да му отдаваме значение изобщо и да му даваме гласност, защото аз мисля, малко отклонение правим тук и да приключваме, защото времето ни свършва, аз мисля, че тогава му се даде много гласност на този човек и му се направи една огромна реклама. Така смятам аз.

Петър Ненков: Е, това е дяволът наистина. Но вие нямате си представа да видите как е поддържано английското гробище близо до Дойран. Нещо невероятно. Направени паметни надгробни знаци, всичко подстригано, по английски модел моравата, цветя. Докато българските военни гробища наистина настръхвам, като ви ги разказва тези работи, са заравнени с булдозери, взривявани са паметници на български загинали офицери, което наистина е кощунство. И благодарение на фондацията на Милен Врабевски, на Гражданския клуб в Пловдив начело с Лука Станчов, на покойния професор Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, вече имаме две възстановени  български военни гробища. Но те са нищо в сравнение с десетките, да не кажа стотици български военни гробища, осеяли тази българска земя, наречена Македония. Ходейки в гробището в Ново село, където са погребани тленните останки на 71 загинали български войни от 2-а Пехотна тракийска дивизия начело с генерал Димитър Гешов и 11-а Пехотна македонска дивизия начело с генерал Кръстьо Златарев, нямате си представа какви чувства изпитахме там, когато влязохме в това гробище, в което тишината е надвиснала над възстановените надгробни паметници на тези млади момчета. И когато се замислихме и четяхме имената им върху надгробните паметници, се замислихме наистина какъв ужас и какво зло е войната. Когато преди войната се държат такива войнствени речи, формират се военни паради с барабани и с тръби тръбят и се създава едва ли някаква истерия, когато свърши войната, каня всички войнолюбци, които много обичат да водят войни и днеска продължават да дрънка оръжие, да държат войнствени тиради, да видят поне едно военно гробище, да видят тези прекършени млади животи на тези момчета, някои от тях и бащи на деца, които са оставили сираци, и аз съм сигурен, че едва ли ще продължат, след като излязат от гробището, отново толкова да настояват за нови войни. Потресаващо беше, когато застанахме пред тези гробове на тези млади български момчета.

Евелина БРАНИМИРОВА