Доц. д-р Петя Банкова, етнолог: Възстановим ли познанието си за традициите на Лазаровден, ще направим и нещо много хубаво – заедно ще посрещнем пролетта

 

Доц. д-р Петя Банкова, етнолог в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН в интервю за предаването „Легенди за България“ на Радио „Фокус“ в навечерието на Лазаровден – за да си припомним всички по-интересни особености около него – колко пъстро и разнообразно се отбелязва в различните краища на България, колко цветни са и дрехите на лазарките, колко весели са песните им и къде пазим тези традиции и днес

 

Водещ: В навечерието сме на един празник, залегнал в българската народна традиция. Носят ли се предания откъде се корени този празник и неговите ритуали, както и с какви събития и личности свързваме изначалната му повява?

Петя Банкова: Лазаруването е един цял комплекс, защото той съдържа в себе си и още два празника – Буенек и Кумичене, които до първите десетилетия на ХХ век действително са изпълнявани в цялата ни страна със своите регионални, локални, а дори и етно-конфесионални специфики. След това обаче на места тези обичаи са били изоставени от българското население и са практикувани и изпълнявани преди всичко от ромското. Те не могат да бъдат открити в съвременността, но с радост се наслаждаваме на опитите за възстановки, за интерпретации, за образователно поднасяне на това културно съдържание, запазено в паметта на по-старото поколение. Ще се опитам да очертая един сценарий, който може да ни поднесе традиционната обичайна система, който не можем да открием в застинал вид в нашето общество. В традиционната обичайна система лазаруването е строго определено преди всичко по време. Това е Лазаровата събота в предпоследната седмица преди Великден, а обичаят е познат под общото название Лазаруване, Лазарница, а също и с едно много интересно название – Ромбана. Както добре може би знае вашата многобройна и интелигентна аудитория, участващите в нея се наричат лазарки и по-рядко ларки, лазарници и лазаркини, които можем да определим по-скоро като диалектни. Тяхната възрастова граница е твърде неопределена – някъде лазарки могат да бъдат само чисти момичета като според традицията те са полово незрели – на възраст от 9 до 14 години.

Водещ: Българската карта обаче е изключително пъстра – не само чисто географски като дадености, но така също и като обредност и обичаи. Какви особености срещаме в различните краища на родината по отношение на празнуването на Лазаровден?

Петя Банкова: В своите локални проявления в Добруджа и сред капанците се правят две групи лазарки: първата е съставена от малки момичета на възраст от 4 до 12 години, а във втората участват по-големите – 10-13-годишни момичета, дори и моми за женене. В Кюстендилско обаче лазарки ставали момичетата на около 16-годишна възраст, но пък не по-малки от 14 години. На места, разбира се, възрастовата граница е изтеглена дори до 25-годишна възраст. Важна е подготовката за празника, защото тя ни показва едни много древни корени на този празник. Според етнолози и изследователи, като проф. Колева, този празник може би датира от много стари времена, в родово-общинните времена, когато тези празници са използвани като една форма на инициация, чрез която младите момичета преминават в един друг статус и вече са готови за предженитбена и женитбена възраст. Подготовката за празника започва далеч преди Лазаровата събота, дори още преди Великите пости – от празника Свети 40 мъченици или среднопостната неделя – третата неделя от Великденските пости. Момичетата са се събирали в къщата на някоя стара и опитна жена и под нейното ръководство те разучавали лазарските песни, шиели празничните си премени, учели се на адет. Същественото за лазарското облекло е, че то наподобява на булчинската премяна. Това е като една генерална репетиция – те вече създават своята одежда, която е абсолютно hand-made, както бихме казали в съвременността. В Кюстендилско лазарките са облечени в невестино празнично облекло, което се отличава от моминското по забрадката. Невестинската е бяла, а моминската – разноцветна шамия, а горната дреха е наричана джобе. Червеният пояс, който носят в село Пирин, Гоцеделчевско е специално откаян както казват хората и се предава от поколение на поколение. Една или няколко от момичетата носят на главите си червено було или както го наричат сред капанците „ален чумбер“ или булчинска капа. Някъде дори се слагат венчетата, които се правят и остават в черквата, а пък след Великден дават от тях на болен човек да носи за лек. Ето как момичетата се превръщат в един медиатор между хорските неволи и болести и божествените сили, които те чрез своите песни и деяния омилостивяват и могат да върнат този дар на хората.

Водещ: Споменавате тук връзката с божественото – действително това са обичаи, характерни за народопсихологията ни, за народните традиции, обичаи и разбирания. Къде обаче това се преплита с християнския смисъл на този празник?

Петя Банкова: Тук става въпрос за ценности, защото в крайна сметка когато девойките започнат да изработват в една от разновидностите на обичая онази кукла или дървена фигура на свети Лазар – ето тук е връзката с библейската легенда, с притчата – те го наричат „сиромах Лазар“. Това пък е онзи момент, който навремето покойният етнолог Стоян Генчев наричаше „простонародно християнство“ – онова очовечаване, понякога дори профанизиране на библейския мотив, свеждането му до разбирането, точно това, което и вие казахте – до народопсихологията. И ето как на Лазаровден момите тръгват из селото или махалата като се спират пред всяка къща да пеят и играят. В някои къщи се слага трапеза за тях – лазарките трябва да опитат от питката, меда, плодовете, за да имат домакините, които ги посрещат, успех във всичко. Всяка от тях потапя парче от питката в меда, като потапя и пръстите си, които после избърсва в престилката на домакинята, наричайки: „да се лепят пчелите, когато се роят и да останат накуп у дома, да не бягат по чужди дворове. Ето как лазарката се вижда в ролята на една малка жрица или магьосница, която благославя, а стопаните, разбира се, задължително се отблагодаряват с бели сурови яйца. Ако лазарките минат по своя път през нива, засята с жито, те прегазват през нея и пеят; прегазват през потока и през река. Тук виждаме и втория обичай „буенек“, който е бил разпространен преди всичко в Източна България и се е провеждал в дните от Сирни заговезни до Лазаровден или Връбница – следващият голям празник. Известният български етнограф Михаил Арнаудов описва обичая буенек и аз не мога да си позволя да не го цитирам, защото това е може би най-старото, най-точното, най-пълното описание. И той казва така:

„при играта – защото буенека е игра – момите играят не в сключено хоро, а хванати в дълга верига, като начело стои една по-ячка и смела мома в бяла рокля с мъжка риза и с чер калпак на глава, окичена с пешкир или венец. Хорото се играе тъй буйно, че при захвичване някоя мома може да се откъсне и падне. Момата, танцоводът, наричана буенек или лазар, носи на рамо като знаме една тояга, обкована с желязно острило. На тоягата е завързан дълъг плат, през гърдите на момата са кръстосани два колана с големи пафти, у които се удрят и дрънчат герданите от бели пари, привързани на гушата. През кръста на танцовода се препасва колан, на който са накичени кърпи. Заедно с нея, мислена като младоженек, върви малко момиче, наречено булка. То е 7-10-годишно с живи родители, прибулено с тънка бяла или цветна забрадка. И като тръгне из село групата те пеят песни за всеки, когото срещнат. Приемало се е, че лазарките не бива да подминават къща, защото ако се подмине къща или ако стопаните, не дай си Боже, отворят вратата и не ги нагостят, това би предвещало някакво злочестие за този дом.

Представете си каква прекрасна процесия – красота, младост, жизнерадост, облечени в булчински, невестински премени, пеещи, танцуващи, носещи своите малки кошници, пълни с дарове, влизащи във всеки дом. Ето тази споделеност на празника и ценностите за съжаление беше унищожена по време на комунистическия режим в България. Една цяла вселена от споделена обич, от споделено благопожелание беше заличена поради идеологически подбуди. Много се радвам, че обръщате внимание на такива празници във вашето предаване. Искрено се надявам да събудите интереса им – да посетят някоя възстановка на самодейна читалищна група или децата в детските градини и училищата. Защото, това е едно познание, което можем да възстановим, а направим ли го – съм убедена, че ще възстановим и нещо по-добро – нещо споделено и така да посрещнем пролетта. Защото е добре да не бъдем встрани, когато започваме нещо ново отначало.

Водещ: Наистина много хубави думи. Вие самата казахте още в самото начало, че макар и тези традиции да са позабравени, днес все повече от нас искат да станат част от тази обредност, искат да я възстановяват.

Петя Банкова: Да я усетят.

Водещ: Да, да преживеем това – и то заедно.

Петя Банкова: Знаете ли, едно време казвали: коя мома не е лазарувала, тя не може и да се годи. Не искам да кажа, че и днес трябва да бъде така, но пък е хубаво да познаваме тази красота, това богатство, това многообразие.

Анна АНГЕЛОВА