Доц. Мариян Стоядинов, богослов: Създаването на християнски морал е най-добрата имунна система срещу страховете на родителите за техните деца

Богословът доц. Мариян Стоядинов, в интервю за Радио „Фокус“ – Варна

Фокус: Доц. Стоядинов, преди дни заедно с проф. д-р Димитър Попмаринов и доц. д-р Свилен Тутеков, изпратихте писмо до Светия синод по повод: „нарастващата тревога в българското общество, породена от опитите за налагане на социално законодателство и образователни практики, основани върху идеологии, застрашаващи самата същност и достойнството на човека като образ Божий“. Какви са отзивите след като то беше разгледано и публикувано на сайта на Патриаршията?

Доц. Мариян Стоядинов: Честно казано, не сме мислили, че това нещо ще има широка аудитория и ще се стигне до по-широк кръг от читатели. Писмото имаше конкретен адресат – Българският патриарх и членовете на Светия Синод. Основното ни желание е Църквата да не стои отстрани като наблюдател и като институция, която просто констатира появата на една или друга конвенция или стратегия. Или да излиза с протоколни изявления за това дали ги приема или ги отхвърля, а да участва в разговор, да участва в дебат, да участва с живо слово, което всъщност, е най-важно. Защото ако се концентрираме само върху проблемите, ще приличаме на хора, които панически търсят лекарства за някаква предстояща епидемия, пропускайки важния разговор за профилактиката. За това – дали да говорим за тези неща кампанийно, когато се появи предизвикателство пред организма и той започва да реагира с висока температура или да има постоянна грижа. И в този смисъл възпитанието, грижата за малките, за децата, са нещо, което изисква постоянна грижа. Ние не мислим за тях само когато се разболеят или, когато наближи някаква драматична ситуация.

Фокус: Темата, която засягате е доста болезнена в момента. Има и протести на родители. Всъщност, по какъв начин чрез православната църква може да се повлияе на този процес? На какво трябва да се обърне внимание, според Вас?

Доц. Мариян Стоядинов: Православната църква не е агенция, която трябва да излиза от време на време с изявления. Тя е организъм, в който е нормално да има живот и този живот да предполага и възпитание, и грижа, и всичко останало. В този смисъл, моята основна грижа като родител, най-вече, е в каква степен аз като човек получавам от църквата достатъчна сила и мотивация да бъда добър възпитател на моите деца. Мога ли в църквата да намеря място, където те да намерят приятели? Или – има ли такова място, в което приятелството, създаването на общуване във всяка възраст, от най-малките до най-големите, ще бъде това, което ще изгражда организма в състояние да генерира плодове. В този смисъл, протестите срещу Стратегията за детето първоначално, след това срещу законовите промени, са по-краен кръг от тези концентрични кръгове, за които говорим в момента. Ако основната грижа на родителя е как да възпитава детето си, това е сърцевината. Ако основната функция на църквата е да възпита родителя как да възпитава детето си, това е допълнителна сфера. Общественото възпитание или ролята на обществените институции, вече са трети и четвърти кръг. И ако ние сме пропуснали първите два, т.е. ако сме делегирали на училището абсолютно всичко, ако за църквата си спомняме само, когато има повод за имен ден или някакъв голям празник, и разчитаме обществото и обществените реакции да генерират добър модел, тогава не ни чака нищо добро. Тогава просто ще си живеем във времето, в което чакахме държавата да направи всичко. Не бих искал да е така – да чакаме държавата да направи всичко и то по най-добрия начин. А ако има нещо, което тревожи родителя или обществеността, ако се прехвърлят правомощия от държавата, от общината към субекти, които имат конкретна идеологическа норма на мислене, това трябва да се каже ясно. Разтоварваме се от грижата за възпитанието, училището така или иначе само образова. Това, което засяга възпитанието ще го делегираме на неправителствените организации, примерно или на други форми, които да помагат за някакво преструктуриране на това, което се нарича устойчив стереотип. Та, в този смисъл, ако разговорът се води в третия и четвъртия кръг, ако там са протестите, ако там е дебатът, там са законодателните промени, това, което богословието или църквата могат да направят, е да обхванат целия кръг проблеми.

Фокус: Но и самите родители трябва да обърнат поглед към себе си, за да предпазят децата си от опасностите?

Доц. Мариян Стоядинов: Да, това е нещото, което ние като църква можем да направим. Първо – да се погрижим за себе си. След това с тази помощ, която сме получили, да помогнем на децата си и от там нататък да нямаме притеснения от това, което ще дойде преко нашите сили. И въпросите, и отговорите, които искаме да получим, до голяма степен се съдържат в начина, по който ние свидетелстваме пред децата си това, което сме. Начинът, по който им показваме нещата. Те, в повечето случаи, не искат непременно и само дидактика, а искат пример. Ако дидактиката може да дойде някъде отвън, ние сме много по-близо до това, което може да генерира добър пример. И в този смисъл е редно да се разсъждава на всички нива. Както да забелязваме това, което се случва в обществения сектор, така да имаме грижата като християни, към това, което се случва в нашата малка църква – в нашето семейство, в нашата енория, в мястото, където отвеждаме децата си, примерно в неделя сутрин. Това са важни неща. От една страна църквата може да наблюдава процеса отстрани като институция, която не е ангажирана. Родителите, като цяло, също да наблюдават църквата отстрани и да не се ангажират с това, когато в училището се формира група по религия, например. Много от тях се държат пасивно в това отношение, смятайки, че то не ги засяга. Но създаването на християнски морал, на християнска идентичност, е най-добрата имунна система срещу всичко, което може да уплаши когото и да било.

Фокус: По време на срещите Ви с родители, със семейства, какво споделят те, какво ги притеснява?

Доц. Мариян Стоядинов: Вижте, ние сме всеки ден в такава среда. Вчера бяхме на родителска среща, миналата седмица на друга. Т.е. ние край децата си, сме ангажирани в това, което не е въпрос просто на концепция или на политика. Всеки иска детето му да е добре. И всеки иска да намери най-добрия начин това да се случва с минимум усилия. Но не става с минимум усилия. Трябват посещения и грижи. Това всички го разбират и всички го знаят. В този смисъл, семейството е приоритетното място, където добрият пример е най-устойчив. Ако семейството се разтовари от тази грижа и остави обществото, или някаква външна институция, да генерира такива неща, тогава то не е сигурно в способността си да дава добър пример. Това, което църквата прави, е да събира семействата. Да събира хората, които имат сходни проблеми или грижи и да генерира нещо, което ще остане с вкуса на добрия плод. Затова най-добрата среда, която аз намирам за децата си не е просто детската градина, или училището, или университетът, а мястото извън тях. Там, където се дава допълнително. Някой ще каже че това е улицата. Но има и алтернатива и на улицата. И в този смисъл църковното присъствие в разговора, църковният дебат за това имаме ли какво да предложим, е това, което искаме от Светия синод. Да бъде там, където тече разговорът, където е тревогата и, където ние можем да дадем успокоение, да получим нещо повече от грижа, да получим радост.

Фокус: Духовно-просветният център „Св. Архангел Михаил“ във Варна организира множество инициативи за семействата, за децата. А и самият факт, че темата за възпитанието на децата беше включена в Седмицата на православната книга, е добър знак…

Доц. Мариян Стоядинов: Колкото повече добри примери споделяме, толкова по-добре. Ако това не се прави, значи, че си губим времето. Ако родителите се ангажират в добри каузи, и децата ще се включват в нещо, което ще роди приятелство, взаимност и доверие. И от там нататък няма да бъдем толкова сами като отделни изолирани семейства пред това, което може да ни притесни или под някакъв начин да ни постави пред изпитание.

Диана СТОЕВА