Д-р Антония Панева: Представените войнишки дневници дават възможност не само да съпреживеем трудностите на бойното поле и носталгията по дома и близките, но и нарастващото самочувствие и гордост след всяка поредна българска победа

Снимка:Държавен Архив- Шумен

Д-р Антония Панева, началник на Държавен архив- Шумен, пред Радио „Фокус“- Шумен

Фокус: Г-жо Панева, какво е участието на Държавен архив- Шумен в изданието „Известия на държавните архиви”, брой 111/112, на Държавна агенция „Архиви”, което е посветено на отбелязването на 100-годишнината от Първата световна война?

Антония Панева: Държавен архив – Шумен участва в изданието с четири дневника. Това са личният дневник на Илия Петров Ламбов и три военни полеви дневника, водени от командирите на 45-и пехотен полк, 46-и пехотен полк и 3-та пехотна бригада, в състава на която са двата полка.Само след броени дни – на 11 ноември, се навършват точно 100 години от сключването на Компиенското примирие, сключено край Компиен, Франция с което се прекратяват бойните действия между победената Германска империя и нейните противници- Франция, Британската империя, САЩ и др., и се слага край на първия глобален конфликт в историята на човечеството, бойните действия на който се разгръщат на няколко континента. Самият сборник на Държавна агенция „Архиви“ е посветен на малко по- различна гледна точка към войната- включени са дневници и спомени за Първата световна война, на хора, преки участници във войната. Това е изключително ценно- т.е. имаме много добро хронологично представяне на военните действия, но от личната гледна точка на прекия участник във войната. Днес е много трудно да си представим всъщност какво са изпитвали тези хора, които ежедневно са се сблъсквали със смъртта. Дневниците, които ние представяме се отнасят до различни хронологични и географски моменти от войната. Дневникът на Илия Ламбов е за Северния фронт в Добруджа. Той е воден  от края на август 1916 до края на декември 1916 г. – четири месеца, през които българските войски успяват да отблъснат обединените войски на Русия, Румъния и Сърбия от Северна Добруджа, като на 6 декември 1916 г. е победният марш на българските войски в Букурещ.        Описани са бойни действия и положение при Тутракан, Азаплар, Кобадин, Топрахисар, Агемлар, Софулар, Черна вода, Малки Бюлбюл, Хендек Каракьой Меджидие, Констанца, Акбунар и др. Другите три полеви дневника носят разказ за това, което се е случвало на Южния фронт, основно в Македония. Отнасят се към почти еднакъв времеви отрязък – август- септември- октомври 1918 година. 45-ти и 46-ти пехотни полкове са в състава на Трета бригада от Трета пехотна Балканска дивизия. Командир на 45-ти полк е полковник Иван Карамаждраков, командири на 46-ти полк са подполковник Константин Йорданов и подполковник Стефан Коевски, а командир на Трета бригада – полковник Марко Андреев. Дневниците описват пътя и бойните действия на бригадата в Македония, както и безславното завръщане в България и демобилизиране на войската през октомври 1918 г.

Фокус: Разкажете малко повече за дневника на Иван Ламбов. Вие сте разчели и редактирали ръкописа, кои са по-интересните моменти,  какви ви впечатли най- силно?

Фокус: Дневникът, включен в настоящото издание се публикува за първи път. Той е  част от личния фонд на Илия Петров Ламбов, постъпил е като дарение от дъщеря му Димитрина Кожухарова. Между другото в дневника, има запис за нея,  Иван Ламбов споменава на Димитровден: днес моето детенце има имен ден. Дневникът се отнася за периода 30 август – 31 декември 1916 година. Това е класически личен дневник, воден ежедневно, от мястото на събитията. Представлява джобно тефтерче. Записките са водени с обикновен или химически молив. Липсва първият лист или листи на дневника – началото на записа за 30-ти август 1916 година, като така е бил предаден на съхранение в Архива. Илия Ламбов описва изключително подробно преминатия от частта му маршрут, като в текста се срещат 66 наименования на населени места. Ако приемем написаното от подофицер Ламбов за предаване на общата нагласа на българския войник по това време, то прави впечатление израстването в психологически план. Докато в началото на дневника често срещаме оплакване и недоволство от лошото време и полевите условия, то с всяка следваща победа виждаме промяна на нагласите – осъзнаване на собствените сили и правота в каузата, за която се водят битките, на необходимостта от приемането на неприятните условия в името на по-висшата цел. Известно е, че едно от най-големите опасения на военното ръководство е било какъв ще бъде изходът от първите сблъсъци на българските с руските войници, изпратени като подкрепление на румънските войски. В дневника тези нагласи са отразени по следния начин: в началото на записките, на 12-ти септември 1916 година срещаме запис „руснакът е добър, макар и от дъното на душата си да мрази власите, по така стеклите се обстоятелства е принуден да ги брани.”. Следват победа след победа над вражеските войски, като на 3 декември 1916 година. попадаме на запис „Иван Иванич Водкин, след 3 дневни безплодни усилия да пробие левия ни фланг, се отчая и оттегли войските си назад. Почнаха днес да се предават цели роти, останали, след изтеглянето на другите, назад“. Интересно е описаното посещение на наблюдателния пост на 13-ти октомври на княз Борис, описан от Ламбов като „тихо, симпатично момче”. От дневника личи сравнително добрата свръзка на военните части с Шумен, откъдето и закъдето редовно се изпращат и посрещат каруци с дрехи, продоволствия и кореспонденция, както и значимостта на тази връзка за добрия дух на бойното поле. Атаката на Тутраканската крепост, окачествявана като невъзможна, е описана от Илия Ламбов така: „Днес бе голям зор – форсира се Тутраканската крепост”.

Фокус:А какво за атмосферата от 1918 година разкриват представените полеви дневници, които са част от личния фонд на генерал-майор Марко Андреев Андреев?

Антония Панева: И трите дневника са военни полеви дневници, водени от командирите на 45-ти пехотен полк, 46-ти пехотен полк и на Трета пехотна бригада, в състава на която са двата полка. Дневниците са пълни, в добро състояние. Дневниците се отнасят към почти еднакъв времеви отрязък – август-септември-октомври 1918 г. Описват пътя и бойните действия на бригадата в Македония, както и безславното завръщане в България и демобилизиране на войската през окт. 1918 г. Дневниците не са лични, а стандартни полеви дневници, като информацията, която се включва в тях е структурирана и най-често представя състав и численост на частта, разположение, бойни действия, изразходвани боеприпаси, загуби на хора и съоръжения, състояние на бойния дух и готовност и на времето. Въпреки, че информацията е стандартизирана и не предполага лично отношение, все пак читателят научава за умората, за липсата на продоволствия – много често за храна се раздава само хляб, а не са редки случаите, когато няма и такъв, разколебаването на бойния дух, тежките условия. Ясно личи огорчението от написаното на 18-ти септември от командира на 46-ти полк: „След три години упорита отбрана, след толкова труд по укрепяването и мъчителните зимни дни на Кожух планина, защитниците на тия свети места трябваше без бой да напуснат позицията. С мъка се разделиха и оставиха постоянните си обиталища.”   На 27-ми септември, също в дневника на 46-ти пехотен полк четем: „Доложи се още за състоянието на полка, че хората са с по 20-30 патрона, също и картечниците с недостатъчно патрони и хората без хляб. Началникът на щаба на дивизията каза, че няма откъде да се дадат патрони и хляб.”След сключването на Солунското примирие на 29-ти септември 1918 г. войските се завръщат в България, където са демобилизирани.

Фокус: Има ли интерес към този тип документи от страна на по- широката общественост?

Антония Панева:Надявам се, че ще случи. Народ без памет е като човек без памет. Представете си как някой с паметово разстройство би имал функционален живот. Няма как да живееш в настоящето и да имаш проекти за бъдещето, ако не знаеш кой си, кои са силните и слабите страни, какво можеш, какво не. Когато говорим за личностите, това е нормално, когато говорим за държавата това се осъзнава по- трудно. Възвърнем ли си тази памет, мисля, че ще ни бъде малко по- лесно да знаем накъде отиваме, кое си струва да правим, кое не, кои са ни добрите или лошите съседи. Не трябва да се ръководим от емоции. Трябва да познаваме историята си.

Ивелина ИВАНОВА