Д-р Петко Загорчев: Донорството е акт, който дава качество на живот

Снимка:Радио "Фокус"- Шумен

Д-р Петко Загорчев, регионален координатор по органно донорство, пред Радио „Фокус“- Шумен

Фокус: До  5 декември продължава Националната  кампания   за насърчаване на донорството и подпомагане на трансплантацията с мото „Да! За живот!“, с активната подкрепа на Български Червен кръст.  Д-р Загорчев, какъв жест е донорството?

Д-р Петко Загорчев: Донорството като постъпка, като акт на отношение между хората, може би е най-великото, което може да направи човек, когато взема решение за свои близки в мозъчна смърт. Това е единственият начин да бъде спасен животът на хора, които нямат друга алтернатива – пациенти с чернодробна недостатъчност, с белодробна недостатъчност, бъбречна недостатъчност, дори и пациентите с панкреасна недостатъчност, за тях е единственият шанс да живеят живот с добро качество. Донорството по закон е безвъзмезден акт, то не се възмездява по никакъв начин спрямо тези, които вземат това решение. Но е идин от най-големите актове на човеколюбие и признание пред Бога, че не сме случайно на този свят, че животът след акт на донорство продължава, като пламъче от свещичка, което свети в краката на Бога, за извършения жест на милосърдие. Ние много добре съзнаваме, особено координаторите по донорство, които години наред работим и сме провеждали не един и два разговора в най-жестокия момент за близките, да се замислят за живота на други, които страдат. Десетилетия вече продължаваме, не е никак лесно. В първите години с изключително много труд успяхме да реализираме десет донорски ситуации в Шумен, над 50 оценени пациенти в мозъчна смърт, за които сме имали отказ. В последните години, с промяната на обществените отношения, за кратък период като че ли имахме тотален отказ, нежелание на хората да се замислят за съдбата на другите. След медийните кампании, до известна степенн с голяма част от религиозните общности, които се приобщиха към този процес, разбирането от обществото стана по-добро. Ежегодно се реализират не малко донорски ситуации вече в България. За съжаление, малко в сравнение с потребностите, които имаме. Стотици хора чакат за бъбречна трансплантация, десетки чакат за белодробна трансплантация.

Фокус: Как стои въпросът със специалистите в тази област?

Д-р Петко Загорчев: Имаме изключително добре подготвена база от специалисти, отцентрове за трансплантация, от брилянтни хирурзи с изключително добри резултати при всяка трансплантация, но за съжаление не достигат органи за трансплантация. Във всяка болница, областна, както и университетските има донорски екипи, екипи от координатори. От две години работя с д-р Димитър Димитров, опитен анестезиолог от ОАРИЛ. Успяхме са подредим базата, комисиите за мозъчна смърт, документите, които се изискват. Болницата има готовност. За съжаление, проблем остава общата болест на здравеопазването- малкото кадри. За да извършваме тази дейност, трябва да спрем другата си дейност, която на практика е неспираема. Нито на анестезиолозите в операционните, нито моята в Спешно отделение. Подготовката на пациент отнема две денонощия. Това е изключително голям труд, но за чест на лекарското съсловие, тези ситуации стават, готовност има, хората работят.

Фокус: Как е уреден законодателновъпросът с декларирането на съгласие?

Д-р Петко Загорчев: В началото трябваше просто да имаме съгласие на близките, но без да е определено за кои близките става въпрос. Всичко се свежда до активностат, до емпатичността на координатора, до намиране на път към сърцето и съзнанието на тези хора и едновременно с това през целия период да се поддържат добри физиологични показатели на пациента, който е в мозъчна смърт. Точно да сме определили, че се касае наистина за мозъчна смърт. Направи се опит за регистър на желание или нежелание за донорство. Има такъв и ние координаторите сме задължени да направим проверка при всеки случай на мозъчна смърт и ако пациентът е изразил несъгласие в него, не правим стъпки за установяване на мозъчна смърт. Ако не е, можем да започнем тези процедури, да уведомим близките и да постигнем тяхното съгласие. Сега законът изисква да се даде съгласие. Обсъжда се и този вариант, ако пациент е дал съгласие, то да бъде императивно, включително и за неговите близки. Хората трябва да свикнат с мисълта, че човекът трябва да бъде уважаван до последния удар на сърцето му. Това, че е загубил съзнание, това, че е в мозъчна смърт, не означава, че те имат право да вземат решение вместо него, след като този човек е изявил своето желание.

Фокус: Не е ли много  тънка границата и как може да се избегне съмнението в лекарите при обявяване на  мозъчна смърт на пациента?

Д-р Петко Загорчев: Тук се опира до две неща- първо, моралът, етиката, които трябва да спазва всеки един лекар. Второ, независимо от всичко, координаторите сме се уточнили, че трябва да имаме достоверни образни изследвания, каквата например е ангиографията. Когато ангиографията удостовери, документира мозъчна смърт, всякакво съмнение е излишно.

Фокус:Кампаниите, говоренето за донорство дават ли резултати,  хората замислят ли се повече по тази тема, има повече донорски ситуации?

Д-р Петко Загорчев: Интересно е, че след започналата медийна кампания дойдоха две млади жени, които пожелаха да изяват своята воля за донорство. Помолихме ги да изчакат следващите дни, ще определим мястото, където ще се провеждат тези разговори, за да ги приемем с необходимото уважение, да им обясним всичко, да бъде документирано тяхното желание и да знаят, че това не е направено проформа. Най-важното пък е, с помощта на медиите, да се опитаме да кажем на хората, които са поели този трънен венец да дадат съгласие, че оттук-нататък животът им е една безкрайна молитва към Бога, която е уважена, защото това е изключителна жертва – приживе да вземеш такова решение. И ние трябва да дадем възможност на тези хора да се чувстват горди със своето решение и да знаят, че няма да се злоупотреби с него.

Фокус: Трябва ли да се знаят имената на донорите?

Д-р Петко Загорчев: Да, трябва да се знаят. Тайна има само на кого донорът е дарил. Хора сме със своите недостатъци. От дългия опит знам, че близки на донори започват след време да търсят контакти и то с цел облага. В дълг към донорите е обществото. Част от тези хора не търсят облаги от комерсиални желания, а от бедност, от нищетата, в която изпадат. Къде са държавата и социалните служби? Точно на тези хора да бъде помогнато. Обществото трябва да е узряло, а държавните институции да са изградили нормални нормативни механизми, даже и незнаещият да получи това, което трябва. Факт е, че имената на донорите трябва по някакъв начин да бъдат обявени. Преди години имахме желание с нотариус Ася Николова в двора на шуменската болница да бъдат изписани имената на донорите, да бъде оформена една алея с рози, хората да знаят, че те са дали нещо от себе си. Не да се знае на кого са дарили, но имената им нека да се знаят. Близките им да бъдат морално удовлетворени, че това, което са направили, е прекрасно. Аз съм безкрайно благодарен на Районното мюфтийство в Шумен, в донорска ситуация, в която имахме мъничко критичност от страна на някои близки, отправиха думи от техните молитвени домове- „това, което сте направили, е добро за Бога“. И на нас като координатори никак не ни е лесно, това са трудни разговори, трудна среща с мъката на хората. Не чакаме благодарности, няма и заплащане. Донорството е акт, който дава на човека качество на живот. Донорството е възможност да помагаме, защо да се откажем от този акт.

Ивелина ИВАНОВА