Д-р Стоян Николов: Основната причина за избухване на Илинденско-Преображенското въстание е десетилетната невъзможност да се осъществи българското национално обединение

Д-р Стоян Николов, уредник в Националния военноисторически музей, в интервю за Радио „Фокус“ Пирин, по повод 114-тата годишнина от избухването на Илинденско-Преображенското въстание

 

Фокус: В началото на нашия разговор нека започнем с това какви са причините и предпоставките, довели до избухването на въстанието?

Д-р Стоян Николов: Основната причина за избухване на Илинденско-Преображенското въстание е десетилетната невъзможност да се осъществи българското национално обединение и да се присъединят териториите, които съгласно решенията на Берлинския мирен договор остават под пряката власт на султана – Македония и Одринско. Това са територии, които компактно са заселени с българско население, което е мнозинството от населението в тези географски области. Османската власт продължава своята столетна практика да обявява, че ще извърши някакви промени, реформи и ще подобри положението на християнското население в Европа, но на практика това не се случва. Мъртво родени си остават и членовете 23 и 62 от Берлинския мирен договор, които предвиждат известни права за християнското население. Именно невъзможната за живот обстановка в пределите на европейска Турция – асимилацията, терорът, икономическото разорение, на което е подложено българското население там и невъзможността с легални средства за борба да се извоюват някакви значими реформи, довеждат до създаването на организация на македонските и тракийските българи, които се борят за обединението на всички българи под една държавна стряха. Естествено Вътрешната македоно-одринска революционна организация и нейното ръководство правилно преценява, че няма как директно тези земи да бъдат присъединени към България и се издига една политика за автономия на тези райони с идеята да се повтори съединистката акция от 1885 година и така в рамките на два постъпателни хода тези земи да преминат в пределите на Княжество България.

Фокус: Как се взима решението за него? И защо част от дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация са били на мнението, че то е прибързано?

Д-р Стоян Николов: Решението за общо повсеместно въстание се взима в град Солун в първите дни на януари 1903 година, когато под председателството на члена на Централния комитет Иван Гарванов, се провеждат поредица заседания, но трябва да отбележим, че не присъстват задграничните представители на организацията – другият голям авторитетен орган – съобразните външни министри на организацията, които са в София и реално осъществяват връзката със свободното Княжество. Цялата подкрепа, която Княжеството може да даде е минавала основно през тях. В крайна сметка се оказва, че най-подготвени за провеждането на въстанието са Битолския революционен окръг и Одринския революционен окръг, където е взето решението въстанието да бъде масово с използване на селските милиции за изхранване на селищата и освобождаване на селищата, докато в другите революционни окръзи се преценява, че оръжието е недостатъчно и за да се избегнат и жертви сред цивилното население, защото османската практика е след това населението да бъде подложено на масови гонения и екзекуции, се взима решение там да се води терористична борба, с чети, партизански действия и в крайна сметка всеки един от революционните окръзи взима решение кога да започне въстаническите действия. Така Битолския революционен окръг създава свой главен щаб за подготовка и ръководство на въстанието в състав Дамян Груев, офицер Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Битолчани също виждат, че за тях е проблем въоръжаването и до самото начало на въстанието продължават доставките на оръжие – било с чети, които идват от Княжеството; било с нелегални доставки от Гърция; било използвайки контакти сред албанците по граничните райони.

Фокус: Какъв е отзвука от избухването на въстанието в страната, а и в международен план?

Д-р Стоян Николов: Трябва да отбележим, че естествено като еднокръвни свои братя още през пролетта на 1903 година започват сондажи как би реагирало Княжество България – дали би оказало директна въоръжена подкрепа, включително с българската войска, но тогава все още тече превъоръжаване на българската армия, което не е завършено. Българската дипломация дава съвети да не се провежда въстание или ако се провежда, то да бъде отложено за следващи месеци, или за 1904 година, за да може да бъде превъоръжена армията. По същество преценката е, че ако Княжество България официално се включи на страната на въстаниците, глобално България ще влезе после в огъня. Това го разбират и въстаническите ръководители и подкрепата се изразява с навлизането на множество прекрасно въоръжени чети, ръководени от кадрови офицери, които оставят добре платените си длъжности в армията. Трябва да отбележим, че във въстаниците вземат участие 48 кадрови български офицери – генерал, полковник, подполковник, четирима капитани, 21 поручици, 21 подпоручици, стотици са подофицерите и войниците от редовете на българската войска, които напускат с оръжието си войсковите части и се включват в редовете на революционните дейци. Отзвукът в страната, особено с потушаването на въстанието и излизащите новини за извършените от османската армия зверства, е огромен. Естествено огромно е възмущението, когато се вижда за какви чудовищни зверства става въпрос при потушаването на въстанието. Това довежда и до ускоряване на мерките за превъоръжаване на армията. През следващите години започва и влизането масово на скорострелната артилерия в българската войска и започва една голяма реформа в нея, като се разгръща една огромна мобилизационна дейност – неща, които довеждат и до българските победи в Балканската война.

Фокус: Как протичат самите бойни действия? Кои за Вас са най-емблематичните сражения възникнали в хода на бойните действия?

Д-р Стоян Николов: Първи въстава Битолският революционен окръг, но тук трябва да отбележим, че на практика нелегалният четнически институт на организацията от началото на 1903 година рязко масовизира боевете, които води с редовната османска империя. Буквално скокообразно нарастват боевете, които се водят. Само ще Ви отбележа, че в месеците преди въстанието – на 14 март четата на Тома Давидов води бой при Ардино, Охридско, където поручик Тома Давидов загива; водят се боеве при село Габрово, Горноджумайско на 15 април; водят се боеве при село Цапарево и т.н.. Обстановката предполага избухването на едно голямо повсеместно въстание. Взема се решение всички гурбетчии – местни македонски българи, да не се връщат по местата, на които са гурбетчии. Те дават и своя дан в масовизирането на революционното движение. Битолският революционен окръг въстава повсеместно навсякъде. В село Смилево – родното място на Дамян Груев, е установен въстаническият щаб. Връх в бойните действия на Битолския революционен окръг е овладяването на град Крушово и провъзгласяването на Крушовско Република, като под ръководството на Никола Карев с 8 отряда се разгромява турският гарнизон там, прогонва се неприятеля, създава се местна революционна власт, но на 12 август 1903 година срещу Крушово с артилерия настъпва 10-хилядна турска войска, командвана от Бахтияр паша и въпреки отбитите многобройни атаки, в крайна сметка противникът успява да превземе Крушово, като го изгаря и го ограбва. Един от върховете на Крушовската република, свързан именно с героичната отбрана, е саможертвата на четата на Питу Гули. Трябва да отбележим, че в революционната борба в Илинденско-Преображенското въстание, естествено като революционни дейци чисто етнически огромната част са българи, но участие вземат и една немалка част македонски власи, какъвто е и Питу Гули. Той отказва да напусне позицията и заедно с четата си поема на Мечкин Камен последния си бой и загиват геройски до един.

Фокус: Успява ли въстанието да постигне целите на своите организатори?

Д-р Стоян Николов: За съжаление този връх в нашето националноосвободително движение е един своеобразен вододел в стремежа на македонските и тракийските българи за национално обединение, но не успява да постигне своята цел. Не успява да извоюва автономия за Македония и Тракия. Високата порта продължава своята политика за провеждане на някакви палеативни реформени акции. Следващите години се дават някакви определени амнистии; дават се права да се върнат въстаници; раздават се символични помощи проформа, за да се види, че се помага за възстановяване на опожарените места; но за съжаление този връх в българското националноосвободително движение със своите 239 боя, в които 26 000 въстаника се бият срещу 350-хилядна редовна турска войска, довежда и до опожаряването на 201 села, 12 440 къщи, обезчестяването на над 3000 моми и жени; убийството на над 5000 християни; обездомяването на над 70 000 души; а 30 000 българи от Македония и Тракия са принудени да напуснат своите родни места и да емигрират. Огромната част от тях намират подслон в България. Същевременно част от международния отзвук довежда до това, че широката международна общественост разбира, че Македония и Тракия са етнически българи. Това довежда и до контрамерки от страна на гръцката и сръбската държава. Рязко започва активна тяхна въоръжена пропаганда да се провежда в пострадалите райони след Илинденско-Преображенското въстание и с кръв и меч гръцките, сръбските и сърбоманските чети започват масово да се опитват да наложат на местното българско население със силата на оръжието да се обяви за гърци и за сърби, за да могат по този начин да обявят и своите териториални претенции към етническите български земи в Македония.

Фокус: Как в музея пазите спомена за това въстание?

Д-р Стоян Николов: Една от залите в постоянната експозиция на Националния военноисторически музей е посветена изцяло на Илинденско-Преображенското въстание. Трябва да отбележим, че основна част от ръководителите на въстанието всъщност са дейци на местната българска интелигенция – учители и офицери от българската армия, които със своя потенциал, със своите военни знания, допринасят за множеството победи в боевете, които водят въстаническите чети. В експозицията е експонирано едно много знаково знаме – това на въстаниците от Охрид, което като всеки един документ от тази епоха е на литературен български език и показва несъмнено българския характер на Илинденско-Преображенското въстание. Знамето е с надпис „С нам и Бог, напред момчета, победата е наша, Охрид 1903 г.“. Има и Ботев стих. Трябва да отбележим, че дейците на националноосвободителното движение от Македония и Тракия, широко ползват достиженията на дейците от предосвобожденския период. В своите спомени те описват как са ползвали записките на Захари Стоянов при изграждането на революционната организация. Масово използват стихотворенията на Ботев и на Стамболов, които са на националноосвободителна тематика. Именно един Ботев стих е бродиран на знамето: „Тоз който падне в бой за свобода, той не умира! Него жалеят земя и небо, звяр и природа, и певци песни за него пеят“. Това знаме е изработено от охридски учителки Поликсена Мошинова, Василка Рамзова, Клия Самарджиева и Костадинка Бояджиева. То взема участие в ред боеве, които провеждат охридските въстаници. При освещаването му присъстват около 600 четници и селяни. Това е само един от експонатите в нашата експозиция, свързана с въстанието. Трябва да отбележим и едни други знакови вещи на главния войвода на Одринския революционен окръг – Георги Кондулов, който за съжаление загива в първия бой, който води неговата чета, която трябва да освободи село Паспалово на 19 август 1903 година. Неговата пушка Маузер, карабина, четническата му пелерина, чантата, калъфа за манерка и възпоменателния му медал за участие в Сръбско-българската война, са при нас.

Фокус: Кои според Вас са най-големите герои свързани с въстанието и с какво те допринасят за осъществяването на националния идеал – Свободна и обединена България?

Д-р Стоян Николов: Всъщност всеки един от българите, взели участие във въстанието, било то като четници, било като емигрирали, всеки един от тях е герои. Може би едни от героите, които почти са потънали в забрава, са и четниците на войводата Радон Тодев, които живи са опяти в местната църква. Герои са и тракийците, които преживяват ужасите, които са съпоставими с ужасите, които преживяват македонските революционни окръзи. Броят на жертвите от Тракия на практика е идентичен с броя на жертвите от македонските революционни окръзи. Трябва да отбележим, че именно близостта до османската столица и до Одрин довежда до там, че срещу тракийските въстаници са изпратени много бързо огромни войскови части, които извършват масови зверства – опожаряване на села и избиване на мирно население и на население, което успява да се спаси буквално с по една риза на гърба и следващите години изключително преживява, докато успее да се устрои в свободно Княжество. На практика тракийските българи преживяват една генерална репетиция за геноцида на който са подложени само 10 години по-късно през 1913 година през Междусъюзническата война, когато на практика Източна Тракия е обезбългарена от настъпващите турски части.

Ливия НИНОВА