Евгений Бакърджиев: Политиците трябва да направят така, че да се чувстваме като европейци, а не като в задния двор на Европа

Евгений Бакърджиев, ръководител на Националния щаб на протестите и националната стачка на Обединените демократични сили (ОДС) за сваляне на правителството на Жан Виденов и на БСП от власт, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“

 

Водещ: Навършват се 22 години от кулминацията на драматичните събития пред сградата на Народното събрание, които доведоха до свалянето от власт на социалистическото правителство на Жан Виденов. След тях и най-вече след протеста от 10 януари 1987 година България приема окончателно евроатлантическия си цивилизационен избор. Какъв път извървяхме оттогава до днес? Какво постигнахме и извадихме ли поука? Въпросът е към Евгений Бакърджиев, ръководител на Националния щаб на протестите и националната стачка на Обединените демократични сили (ОДС) за сваляне на правителството на Жан Виденов и на БСП от власт. Добър вечер, г-н Бакърджиев.

Евгений Бакърджиев: Добра вечер и от мен.

Водещ: В този час преди 22 години парламентът бе под обсада. Стичаха се отвсякъде стотици хиляди недоволни от управлението на БСП. Кой е най-яркият ви спомен от тогава?

Евгений Бакърджиев: Знаете ли, 22 годни са и много, и в същото време, колкото пъти се връщам и на 10 януари и на събитията след него, толкова пъти всичко излиза като на лента. Нямам конкретен миг или момент, който да е запечатан като кулминация. Но това, което винаги ми се набива пред очите и което според мен е най-силното, са наистина тези стотици хиляди лица, по справки на вътрешно министерство тогава бяха оценили, че повече от 250 000 са преминали през този ден около Народното събрание. Всички тези лица, които гледаха гневно, гледаха категорично и в същото време гледаха с надежда напред, защото трябваше да направим така, че България да смени посоката, да смени себе си и да стане друга държава. Днес също имаме протести – протести на нашите шофьори и превозвачи в центъра на Европа, на площад „Люксембург“ в Брюксел. И си дадох сметка, че това всъщност е и пътят, който извървя България. Днес българите защитават своите права не пред нашето Народно събрание, а пред Европейския парламент поставят условия и казват: „Ние сме силни, ние имаме най-добрият развит частен транспорт, търговски транспорт в Европа и ще отстояваме правата си“. И слава Богу, отстояха и днес победиха. Пътят, който е изминат, е огромен. Важното е, че посоката е вярна и че постижения в този път имаме много. Разбира се, веднага да отворя скоба. С многото грешки, изминали в този път, с многото пропуски. Аз съм от тези, които никога не са криели, че бяха за много по-бърз преход, за много по-качествен преход, за много по-добър резултат за бита на хората. Но основното, важното, което постигнахме, геополитическото и днес е факт. Но ако погледнем, имаме една България в Европа, но и една България, която мизерства. Имаме много работа, която да се свърши вътре и от политиците, и от хората, за да станем по-добра държава.

Водещ: Г-н Бакърджиев, когато хората за първи път излязоха по улиците на София, още през декември 1996 година, малцина вярваха, че само след седмици гражданското недоволство ще набере  скорост по-бързо от самите събития. В Съюза на демократичните сили имахте ли предварителен сценарий за действие и около сградата на парламента на 10-ти, и в ранните часове на 11януари? Давахте ли си сметка, какво реално се случва?

Евгений Бакърджиев: За да се върнем в онези наистина славни дни, нека да подредим нещата така: имаше един протест още през декември месец, когато се излезе, за да се демонстрира, че опозицията иска да се спре създаването на ново правителство от левицата в България, цялата опозиция се обедини около декларация за национално спасение тогава. И всъщност на 27-и  декември на заседание на ръководството на СДС и националното, и софийското бяха взети следните решения: първи протестен поход и митинг да се направи на 3-ти януари, на първия работен ден след Нова година. Тогава се събрахме всички пред НДК, тръгнахме по „Витошка“, отидохме пред „Позитано“ 20, пред сградата на БСП и на площада, който е по-надолу, направихме първия митинг. Ще попитате защо пред „Позитано“? Защото тогава имаше заседание на Висшия съвет на БСП, който обсъждаше как да продължат да управляват. След това имахме нов поход и митинг на 8-ми януари, който мина по абсолютно същия маршрут и завърши на площад „Македония“ . След това на 9-ти януари се направи шествие и митинг пред самото Народно събрание. Вечерта имаше десетки хиляди хора. И аз си спомням като ден днешен, какви бяха моите думи там. Тогава казах, че на 19 декември преди години изпуснахме да вземем властта в България и, че на следващия ден – на 10 януари, ще имаме възможност да поправим тази грешка и да не пропускаме този шанс. И утре, на 10 януари, всички трябва да бъдем сутринта там. И тогава казах: „Тук някъде в десетките хора са моите родители, моите деца. Нека пред децата си да дадем дума, че утре ще дойдем и няма да оставим България да се управлява повече по този начин“. Какво искам да кажа всъщност, освен емоцията? Ние знаехме, но очаквахме и бяхме решени да не допуснем повече България да потъва в блатото. Факт е, че успяхме да се спасим. Днес много хора ми се обаждаха от цялата страна, това са все стари седесари. И ми казват: „Спомняш ли си как заварихме държавата? Спомняш ли си, че нямаше хляб, нямаше зърно, нямаше гориво, колите не се движеха? Градовете бяха блокирани. Имаше национална стачка. Границата беше блокирана. Бяха окупирани кръстовища, пристанища, автогари, жп гари, не вървяха влакове, не вървяха рейсове“. Трудно е сега младото поколение, хората на 15, 20, 25 години да си представят всичко това. Но ние, които сме участници във всичко това, го помним. И си даваме сметка, колко огромна важност имаше, за да може България да поеме по верен път, пак казвам – с всичките грешки и недостатъци, но пътят е този.

Водещ: Политиците, които с поведението си в онези дни адекватно се включиха във взривоопасната ситуация, получиха доверие направо на площада. Повторима ли е такава ситуация днес и защо през годините тази енергия вече не можа да се види и не можа да излезе?

Евгений Бакърджиев: Първо, струва ми се, че никога повече не трябва България да бъде докарвана до ръба на гражданска война – нещо, което тогава беше факт. Значи, когато целият български народ, като казвам „народ“ не злоупотребявам с думата, защото става дума и за пенсионери, и за ученици, и за студенти, и за работещи, и за безработни, и за хора от администрацията. Целият народ, граждани, селяни, се беше вдигнал, защото така ние повече не можехме да вегетираме, докато държавата фалира, пропада. Такава ситуация се надявам никога повече в България да не се случва. Младите хора, които днес обикалят по моловете и правят срещи за избор къде да отидат да учат, в кой университет на запад, не могат да си дадат сметка, какво е да нямаш хляб. Но в същото време политиците са отговорни никога да не допускат ситуация, в която гражданското нетърпение и несъгласие да избухне в нов вид. Аз мисля, че такава ситуация няма как да се случи, което не значи, че няма опасност от взривове в обществото. И веднага ще дам примери. През изминалата година – 2018-а – обществото много силно се политизира и се нажежи, когато ставаше дума примерно за Истанбулската конвенция. Цялата минала година и началото на тази година са  характерни с битови престъпления, които тези дни отново станаха актуални на представители на някои от малцинствата, които безчинстват безнаказано в страната ни. Такъв вид конфликти и такъв вид напрежение винаги могат да се случат, могат да бъдат искрата, от която да пламне голямо недоволство сред обществото ни. Това вече е отговорност на сегашните политици да реализират такава България, такова всекидневие и бит на нашите сънародници, че да започнем да се чувстваме ангажирани като европейци, а не като задния двор на Европа, в който е позволено всичко.

Водещ: Каква оценка дава на правителството вицепремиерът Евгений Бакърджиев? И каква е оценката на Валяка?

Евгений Бакърджиев: Ами, веднага ще разделя нещата на две.

Водещ: Те са два въпросите.

Евгений Бакърджиев: Като човек, който водеше изборните щабове и протести и заедно с колегите имахме победите, ще кажа, че сега има добра организация в политиците, но го няма онова огънче, няма я каузата. Някак си държавата е в ситуация, в която на избори се явяват, за да вземат властта, а не за да променят посоката или начина на развитие на страната ни и на бъдещето ни. Като бивш депутат, министър и вицепремиер мога да кажа, че за съжаление в течение на годините нивото и на народните представители, и на представители в изпълнителната власт значително се снишава. Днес гледах проучвания за доверието в НС. Последните проучвания на „Алфа рисърч“ дават 8% доверие в българския парламент. Дано депутатите си дават сметка, какво е качеството, което представят пред българското общество. По наше време, пак казвам – с всичките недостатъци и грешки – това беше немислимо.

Водещ: Извадихме ли поука от събитията през 1997-а?

Евгений Бакърджиев: Аз мисля, че няма човек, който да не си е направил ясна равносметка, дори и левицата, която е силно раздвоена в момента между Изтока и Европа. Наблюдаваме тези процеси, в които БСП се колебае дали да издигне Сергей Станишев – шефът на европейските социалисти – за водач на листата си. Аз бих раздели така  левицата – на произточна, проруска, промосковска и проевропейска, прозападна. При всичките тези катаклизми вляво, съм убеден, че няма човек от левицата, който да изпрати децата си да учат в Монголия или Беларус, а всичките ги изпращат в Лондон или САЩ, което значи, че независимо от това какво говорят, как омайват хората и колко злоупотребяват с доверието, политиците са наясно с това накъде и как трябва да върви България. Колкото до гражданското общество, в момента по данни, които има и националната статистика, вярват, че в България вече е формирана средна класа от около 30-32%. Когато този процент стане 50-55, ние ще сме постигнали това, за което тръгнахме и преди 30 години време.

Водещ: Кой и защо иска да забрави 10 януари 1997 година?

Евгений Бакърджиев: Ако хората са позабравили 10 януари, то е, защото, първо, са орисани в работа, в бит и в проблеми, във всекидневие. И второ, голямата част от разочарованията са несбъднати надежди. Аз мисля, че всеки си е представял живота по-добре, с по-бърз темп на развитие, по-качествено, много по-различно. Това е за обикновените българи. Колкото до политиците, ми се струва, че по-голямата част от политиците не искат да си спомнят 10-ти януари. Едни – защото тогава бяха изметени от властта, други – защото бяха обещали да не излъжат и предадат, но излъгаха и предадоха, а трети – защото тогава са били встрани от нещата и това не ги е засягало, а пък днес сигурно част от тях са я кметове, я народни представители. Те са извън събитията. Но пак казвам – ние вече сме доста по-нормална държава. Крайното политизиране не съществува в онзи му вид. Важното е, че тези, които участвахме в събитията, сме запазили огънчето в себе си и трябва да го предаваме в следващото поколение, за да не се допускат нови такива дни в историята ни.

Цоня Събчева