Емануил Христов – Бояров: Дядо ми Иван Бояров получава 3 ордена от Сръбско-Българската война

снимка: http://glasove.com

Инж. Емануил Петров Христов – Бояров, наследник на Иван Бояров, началник на Шуменския огнестрелен склад, в интервю за предаването „Със славната 2-ра Тракийска дивизия – За честта на България“ по Радио „Фокус”- Пловдив. Човекът, който е събрал интересни факти за шуменския род Боярови и за видните неговите представители Димитър, Христо и Иван Боярови.

 

Фокус: Кой е Иван Бояров? Разкажете ни повече за него?
Емануил Христов – Бояров: Прадядо ми Иван Йорданов Бояров е от шуменски род. Били са трима братя, три мъжки деца, нямат сестра. Другите двама братя са Димитър и Панайот.  Димитър е най-големият брат. Димитър  Бояров завършва първи випуск на военното училище в София и е един от първите петима висши артилеристи  в българската войска. Той е капитан, един от първите 14-15 капитани, които командват артилерията по време на войната срещу Сърбия. Иван е най-малкият брат, моят прадядо. Той завършва 7-ми випуск на военното училище и по време на Сръбско-Българската война е пред завършване. Без да е още офицер е изпратен на фронта и се сражава в битката при Сливница, където бива много тежко ранен в крака от парче граната. Лекува се 2 години, но не се инвалидизира – остава да служи във войската до 1907 г. , близо 20-23 години. Бил е артилерист. По време на службата си е бил помощник-началник на първата крепостна артилерия на София през 1893-1895 г. По-късно се връща в Шумен и там започва да служи в нововсъздадения  5-ти артилерийски полк, който е на гарнизон в Шумен. От този гарнизон произхожда Софийската артилерия.  Така че първоначалието на родната българска артилерия е град Шумен.  Градът получава в наследство след Освобождението първите стари казарми от огромния гарнизон и там се развива отново артилерийското дело. В един момент дори съществуват два артилерийски полка едновременно. Има два пехотни полка – 7-ми и 19-ти, с което гарнизонът е бил по-голям дори и от Софийския. Тази грамадна войскова част е имала огнестрелен склад. Така прадядо ми – Иван Бояров, когато става майор през 1902 г., поема парковия дивизон, а през 1904 г. поема и огнестрелния склад, на който е началник до пенсионирането си в края на 1907 г.. Пенсионира се по собствено желание, тъй като е бил вече в доста нездравословно състояние  от тази стара рана от битката при Сливница. Макар и лекуван в Австрия много успешно, травмата в крака от парче граната остова. Металното парче, което слиза от реброто до пръстите, започва да пречи на крака му. Той не може дори да се качва сам на коня без чужда помощ. Затова му осигуряват файтон, за да отива на работа. Длъжността началник на огнестрелния склад е била много отговорна, тъй като такива складове са били само няколко – в София, Видин, Шумен и Пловдив. Началниците на огнестрелни складове не са били под командването на командира на гарнизона, а са били директно подчинени на Военното министерство. През Балканската война той се бие като командващ майор. Произведен е подполковник в края на войната.  Участва и в Първата световна война, след което се пенсионира. Произведен е полковник през 1920 г. Умира през 1921г. на  56-57 години, млад човек – от това отравяне на крака, от старата рана. Той е един от героите на Сливница. Наградени с по два ордена за храброст са 14 офицера. Той там предсрочно е произведен в първи офицерски чин – подпоручик , заедно с други четирима. Награден е едновременно и с 3-та и 4-та степен ордени за храброст. Вторият му орден е за това, че поема командването на цяла рота, след като командира бива убит. Нашите офицери са вървяли пред пехотата първи – така са били обучени от руски офицери.  Така дядо ми получава 3 ордена от Сръбско-Българската война, която е продължила само две седмици. Вие представяте ли си каква мъжественост са проявили младите офицери в тази война?! Невероятно е! Проверил съм го в няколко извора – в спомени, и в документи. Това са военноисторически личности, които са описани във военната ни история. Брат му Димитър пък е командвал артилерията по време на контраудара при Драгоман.  Това е 4-та батарея на 2-ри артилерийски отряд, който разбива сърбите при Драгоман на 10 ноември и обръща хода на войната. Полковник Димитър Бояров умира много млад – едва на 40 години. Той е бил високо образован, на световно ниво и е бил в течение на техниката и материалната част на артилерията.  10 години е бил началник на техническото отделение на Министерството на войната. С тази своя дейност Димитър Бояров успява да организира сключването на договори и доставки за въоръжаването, т.е. първоначалното въоръжаване на модерна артилерия на нашата армия. Непрекъснато е пътувал,  владеел е 5-6 езика. Димитър Бояров умира в София от тумор, заради голямо претоварване. Представяте ли си договори за милиони с три подписа –от военния министър, от генералния щаб, който отговаря за тези доставки и от Димитър Бояров – началник на техническото отделение.  Ако тези доставки не бяха изпълнени успешно, станеше ли  някакъв проблем, той отива на съд и го разстрелват веднага. Това е голяма отговорност и изпитание. Оръдията се правят в трезор във Франция, защото там са били най-добрите. Той е правел дипломатически възможно барутът да се прехвърля от Германия във Франция, за да се извършат изпитанията във Франция. Това са сложни дейности и това е дало отражение на здравето му.
Фокус: Какво е усещането да сте потомък на тези хора и защо днес не се знае достатъчно за тях?
Емануил Христов – Бояров: Усещането ми е много топло, защото аз знам произхода си, което е много важно.  Но защо не се знае за тези хора?!  Мисля, че моментът в държавата ни е много труден и особен, и считам, че днес дори няма слушателска аудитория, която да възприема такива исторически данни. Техните имена не могат да изчезнат, остават съхранени в документите. Така, че ще дойде някога моментът, в който тези истории ще се разказват. Тези неща ще бъдат търсени един ден.
Фокус:  Мисля, че има аудитория и днес. Все повече хора започват да се обръщат към корените си, към тези родолюбиви теми. Почват да търсят, искат да знаят повече…
Емануил Христов – Бояров: Да. Аз съм убеден, че сигурно един на сто човека има спомени за рода си, които на този етап не са популяризирани. Ние сме малък народ, но историята ни никак не е малка.
Фокус: А в Шумен останало ли е нещо, което да напомня за Иван Бояров, за рода Боярови, има ли паметни плочи поне?
Емануил Христов – Бояров: Ами няма! Тепърва ще трябва да се сложи паметна плоча за Бояровия род, защото е запазена родовата къща. Тя е много интересна като архитектура. Описана е в специализирани издания за стари шуменски сгради. Тя е строена през 1894 година.  Сега къщата е собственост на фамилия Чилингирови, те живеят там. Нашите Боярови са я продали на тях през 1942 г.  и се изселват в София, и във Варна. В Шумен вече нямаме преки наследници. Но там има родолюбиви организации. Общината проявява интерес, Региналният исторически музей – също. Те познават рода  Боярови. Този род е известен най-вече с Христо Кръстев Бояров, братовчет на Иван и Димитър, който е бил първият ни медик, химик, фармацевт, който пише научен труд и е завеждал лаборатория в Букурещкия институт. Той е оставил много сериозни научни трудове. Известен е и Димитър Бояров, а Иван Бояров стои малко в тяхната сянка. Тези двама дейци –Христо Бояров и Димитър Бояров – са първи братовчеди, бащите им са братя. Старият Иван – моят прапрадядо и Кръстьо са живеели в една къща. Христо Бояров е бил известен и с това, че  е един от основателите на Българския революционен централен комитет, преди Левски.  Бил е и спомоществовател на Българското книжовно дружество от името на Букурещкото.  Христо умира на 26 г., тъй като се самоотравя при опити с хлор в университета в Букурещ. Българските общества и в Цариград, и в Букурещ са в покруса от това. Любен Каравелов прави подписка и събират пари за паметник на Христо Бояров в Букурещ.  Всичките вестници пишат за това, че един млад учен се е самоотровил с хлор.
И накрая ще ви разкажа още нещо интересно за Иван Бояров. Той се сватосва с национални революционери от Априлското въстание.  Ето аз например съм Петров Христов –Бояров, тъй като нося и фамилията от баба ми. Моят прадядо, от другия ми род, е от село Кожарско, Брацигово и е бил член на революционния комитет на Кожарско и водач петдесетник на половината Кожарска чета. Заловен е с оръжие в ръка и осъден на каторга в о-в Кипър за 2 години. Това е бащата на моя дядо, а съпругът на баба ми е от щаба на Ботевата чета. Един от 14-те апостола от Априлското въстание. Техните синове се женят за дъщерите на Иван Бояров. И двамата му сватове са революционери. Третият му зет е майор от артилерията във 2-ри артилерийски полк в Шумен. Всичките са военни. Дядо ми е военен – Спас Соколов, Атанас.  Той се сродява чрез своите деца с военни родове, а бащите на тези родове са революционери.  Съпругата на Иван Бояров – моята прабаба, е чехкиня.  С нея го е запознал Димитър Бояров, по-големият му брат.
Цветана ТОНЧЕВА