Емил Кошлуков: Голяма част от нещата, които днес виждаме като естествени, преди 20 години не съществуваха

Емил Кошлуков, политик и журналист, в интервю за предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“

 

 

Водещ: Преди 28 години на 10 ноември става ясно, че идва нещо ново, голяма част от хората не са наясно какво точно, но това не пречи да мечтаят, да бъдат обладани от онова пиянство на един народ, за което Вазов пише повече от век преди това. А защо днес не сме там, където си представяхме?

Г-н Кошлуков, къде Вас ви завари 10 ноември, спомените ви днес какви са за този ден?

Емил Кошлуков:  Ами, в квартирата ми. Говорихме си, че Тодор Живков е паднал. Имаше един посланик, който мисля, че беше казал предната вечер на 9-и, и го обсъждахме с д-р Желев и другите от неформалните организации.

Водещ: Тогава, този момент е празничен, хората са обладани от своеобразна еуфория. Вчера обаче не забелязахме празнично настроение, защо? Разочарование, забрава?

Емил Кошлуков:  Ами, минали са доста години. В крайна сметка 10 ноември е един вътрешен преврат в БСП, ако трябва да говорим конкретно, в който е свален генералният секретар. Ние го отбелязваме като начало на промяната, защото наистина оттогава започват големите неща. Но чак пък повод за някакъв национален празник. По-скоро е време да се замислим и да си спомним какво сме направили, откъде сме минали, какво оставаме.

Водещ: Вашите лични надежди с какво бяха свързани, как си представяхте живота?

Емил Кошлуков:  Със свобода, която днес, слава Богу, имаме. Много от нещата, които 10 ноември, така да се каже, определи, подчерта в историята като прелом, днес се приемат за даденост и хората просто не си спомнят, не се сещат:  да говорим сега с вас по телефона за интервю беше невъзможно преди 10 ноември. Просто защото не знаете какво ще кажа в ефир и партията се притеснява, че може да изръсим нещо неподходящо и идеологически неправилно. Да ме питате изобщо за 10 ноември, да разсъждавате на такива теми можеше да ни закара и двамата в затвора. А да направите интервю с някой от Париж или Виена, та дори и от Букурещ също беше невъзможно. Сега го правите. Давам примери, за да разберем, че свободата на придвижване беше забранена, нямаше я, свободата на словото, нямаше я. На съвестта и вероизповеданията, днес е св. Мина, вие можете да отидете в манастира. Тогава най-вероятно щяха да ви изключат от училище или от работата, зависи къде сте. Свободата на асоциация. Днес можем да направим сдружение, партия или профсъюз, тогава беше забранено. Голяма част от тези неща, които днес виждаме като естествени и не се замисляме, преди 20 години не съществуваха.

Водещ: Неоценени свободи, които приемаме за даденост сега.

Емил Кошлуков:  Ами, защото сме свикнали с тях, да. Но бяха получени в резултат на дълги битки, на хора, които дадоха живота си, някои от тях, които в буквалния смисъл бяха избити, за да постигнем тези демократични свободи, които другите хора имат по света, но ние тук нямахме.

Водещ: Имате в дните около 10 ноември вече респектираща биография за един 22-23-годишен младеж.

Емил Кошлуков: В 1990 съм на 25 вече, за съжаление.

Водещ: На 25, но зад гърба си имате 4 години прекарани в затвора за предизвикване на бунт и неподчинение в армията. А изборът на младите хора днес в България сякаш е по-опростен и сведен до решението оставаме тук или заминаваме.

Емил Кошлуков:  От една страна, слава Богу, че не се налага този избор – дали да ходят в затвора, за да кажат това, което мислят. И слава Богу, че могат да избират изобщо да заминават. Защото същите тези млади хора преди 10 ноември най на запад можеха да заминат до Перник. За Трън трябваше вече разрешение от властта, открит лист се наричаше. Така че това движение на хората, което виждаме в ЕС, което беше мечта за всички нас, е чудесно. А, че България не постига тези резултати, които очаквахме и искахме, за съжаление не ги постига,  това е друга тема. Това не отменя правото днес да си съберат багажа и да кандидатстват в Йелския университет или в Сорбоната. Нещо немислимо тогава. И аз се радвам, че имат този шанс.

Водещ: Говорите предимно за хубавите неща, които е донесъл прехода след 10 ноември, превърнали се в част от ежедневието, но така или иначе имаше една невероятна енергия на хората, която по един или друг начин беше прекършена. Какво я сломи?

Емил Кошлуков:  Ами набързо да ви кажа горе-долу обяснението на това нещо според, вече има такава наука, транзитология, изучава прехода. В началото ние горе-долу мислехме, че ако правим като тях, ще получаваме заплати като тях, ще стане като при тях. Тоест ако препишем Конституцията, законите, правилата, както са в Швейцария, ще живеем като Швейцарци. И ако погледнете в конституциите на източноевропейските страни, в нашата включително, те са наистина гарантиращи, даващи правото, разделящи институциите. Те са като при тях. Обаче не стана като при тях. Това беше първата вълна, първото убеждение. Втората вълна от прословутия, наричахме го Вашингтонски, и още го наричат, консенсус, Джефри Сакс е представител на тия мисли на либерализма в транзитологията, който казва: вижте, не правите достатъчно като при нас, за да стане като при нас. Да, имате законите, имате вече Конституционен съд, имате президентска институция, разделени са властите, има контрол взаимен, има някои правила, свободен  пазар. Всичко това е така, но не е достатъчно, не го правите, още трябва. 1991-2-3-та година горе-долу това е планът „Ранърт“. Това са тези модели, които горе-долу казват дайте още, приватизирайте повече, пуснете допълнително свобода. Не заработва системата, защото още малко трябва. Всяка държава има сравнително индивидуален път. Не отричаме основните човешки права, демократичните ценности, но това, което става в България, може да не е същото като в Румъния, нито като в Чехия. И да ви кажа честно, има основание, защото преди 10 ноември имаше 8 държави в Източния блок. Горе-долу това беше темата за анализ на западните експерти. Сега са 33-34-35 може вече да са, не ги броя. Какво е общото между Словения, Славония и Словакия? Сигурно за специалиста от Вашингтон звучат по един и същи начин, но няма нищо общо между трите района, макар всичките да са славянски. И вероятно в България, както и в Словакия, както и в Унгария трябва да се намери индивидуалният път за тази промяна. Имаше един период, в който казваха, трябва да идва отдолу и това беше насърчаване на граждански сдружения, на мрежи, на образователни програми. Сигурно истината е някъде по средата. Трябва ти правила, които са подходящи, насърчаващи, трябва и манталитетът и ценностите и нагласите, трябва и нещо специално българско, което е характерно за нас.

Водещ: Завърши ли днес преходът и оттук нататък предстои ли нещо кардинално ново и различно?

Емил Кошлуков:  Колкото и да се движим бавно и да не ни харесва, до голяма степен ние се вече част от Европа. Работим в рамките на ЕС, приети сме в световната военна организация, която е най-силната на планетата, НАТО. Практически аз не виждам проблем с посоката на нашето развитие. Няма как да се завъртим да тръгнем на другаде. И слава Богу,  това е поне сигурно. Темповете, с които се движим, и скоростта е друга тема, тя зависи от нас. Така че, ако под Преход разбирате един стремеж към благополучие, то винаги ще го има, никога няма да свърши този стремеж, слава Богу. Това развива човечеството. Иначе ако сме доволни, трябва да седнем и да умрем. Доволният човек е свършен, той не се развива. Но грешките, които допускаме, са наши грешки, никой не ни е виновен. Ако искаме да ги оправим, ако наистина желаем, защото се съмнявам, че държим толкова на това, те са в нашите ръце, никой не ни спира.

Водещ: И понеже сме в духа на 10 ноември 1989-1990 г., това е време, което е обвито от една своеобразна романтика, най-вече заради емоцията, която тогава обладава хората.

Емил Кошлуков:  Свободата.

Водещ: Едвин Сугарев казва, че оттук нататък страната ни ще се променя по-скоро еволюционно, отколкото революционно. Тоест подобна енергия вече трудно бихме могли да видим, така ли да разбираме?

Емил Кошлуков:  Видяхме, виждали сме на няколко пъти след това. Например 1997 г. при бунтовете срещу управлението на Виденов видяхме със сигурност подобен заряд и желание за промяна. Само да ви припомня, че тогава СДС спечели със 137 депутати, с огромно мнозинство. И това дойде от хората тази енергия. Малко преди това беше загубило изборите, и то на няколко пъти. 2001 г. с връщането на царя. Огромна надежда, възлагане върху самия цар, идеята му. Ако добавите и тези партии, които бяха регистрирани  като ментета от Костов и Бакърджиев, над 140-150 депутати за НДСВ. Огромна надежда. Два милиона и нагоре хора гласуват, излизат, посрещат. Виждали са се подобни, изразени публично надежда и очаквания на хората.

Водещ: Сега обаче „ентусиазмът“ сякаш повече ни обхваща от един или друг пост в социалните мрежи или публично изказване, от типа „80 % дебили в България“. Сякаш тогава сме по-активни, отколкото когато трябва да вземем нещата в собствените си ръце. Или не споделяте това?

Емил Кошлуков:  Винаги се реагира на закачки, на такива злободневни битовизми, елементарни обиди и престрелки, ако щете, и лоши изказвания. Но не гледайте коментарите в социалната мрежа и във Фейсбук като огледало на обществото. Нямат нищо общо. Не вярвам, че това което четете на екрана, отразява настроенията и нагласите на тези 7 милиона българи, които живеят тук. На много, много малка част, и то едни и същи хора, това е много заблуждаващо. Хората, по-скоро, според мен, са разочаровани от дългото очакване, което не се оправдава – нито заплатите стават същите, нито сигурността е такава, нито пък здравеопазването. И това разочарование няма как да не се изрази в отчаяние, в лека омраза, ако щете, дори заядливост. Затова не виждаме такъв подем. Все пак 10 ноември дойде след 45 г. тотална диктатура и цензура върху всичко в живота – от дете, от чавдарче в  чавдарската организация, където учат какво трябва да кажеш за Георги Димитров, до гроба, до пенсионирането и наглеждането от кварталния и ОФ отговорника, целият обществен живот, целият духовен, културен живот на абсолютно всички, беше следен, шпиониран, цензуриран. И хората си отдъхнаха на 10 ноември. Хората на 10 ноември за първи път видяха, така да се каже, глътка свобода. Можеха да излязат спокойно и да кажат какво мислят, без да се притесняват. Впрочем това е вкусването на истинската свобода след 50 г. Това е огромно събитие.

Водещ: Тази свобода ли ви задържа в България през всички тези години?
Емил Кошлуков: Вижте, при мен специално въпросът за емиграция не е стоял, защото аз съм го виждал за себе си, не укорявам никого, но за себе си, като предателство. Вие взимате интервю от мен в момента, не защото съм най-умният в страната или защото съм най-добрият, а защото стотици хиляди са скандирали името ми, стотици хора са повярвали и са тръгнали след мен в битката за промените за свободните избори, за създаването на опозицията. Така че се виждам длъжен на моя народ и ако бях останал в Америка или в Европа, винаги щях да се чувствам гузен, че съм предал хората, че са ми дали доверие, пък аз съм се възползвал и избягал. Причината да следвам в Америка не е защото съм най-добрият студент, пълен отличник в България или спечелил световна олимпиада, а защото съм бил известен. Затова са ми дали стипендия, затова са ме избрали. Това го виждам като дълг.

Водещ: Имат ли нужда хората днес от такива лидери, зад които да застанат, на които да вярват?
Емил Кошлуков: Да. И те си намират, както виждате на изборите хората се доверяват на ГЕРБ, на Борисов, на Корнелия Нинова, може да е по-малко, но те си избират лидерите. Такива лидери има и днес.

Росица АНГЕЛОВА