Златка Петрова: Днес, каквато и оценка да даваме на  3 март, тази дата е един връх в нашето съществуване като нация

Златка Петрова – главен уредник в РИМ „Стою Шишков” – Смолян, в интервю за Радио „Фокус” – Смолян по повод 139-тата годишнина от Освобождението на България от Османско владичество.

 

„Фокус”: Г-жо Петрова, на 3 март празнуваме 139 години от Освобождението на България, макар и кратка да е била радостта на родопчани, заради последвалия Берлински договор, който ни оставя в пределите на Османската империя, се знае, че за първи път руски крак стъпва в Устово на 17 януари 1878 г. Нека да припомним събитията от този паметен ден. Как са посрещнати тук казаците на генерал Пьотр Черевин, къде са били разквартирувани, но тъй като през месец януари с вас говорихме за генерал Черевин, сега ще ни разкажете ли повече за казашката бригада и нейните командири?

Златка Петрова: На 3 март, преди 139 г. е подписан Санстефанския мирен договор, който слага край на Руско-турската освободителна война и България, след близо петвековно отсъствие отново, за трети път се появи като държава върху политическата карта на Европа. Скрепен с кръвта на хиляди руски воини и български опълченци, със саможертвата на румънски и финландски доброволци, този акт ни върна в цивилизования европейски свят.   Днес, каквато и оценка да даваме на  3 март, тази дата е един връх в нашето съществуване като нация. Това е повод да си спомним за онези паметни и драматични дни когато населението от Родопите посрещна с въодушевление руските освободители на генерал Черевин. В средата на януари 1878 г. Руско-турската война е в своята заключителна фаза. Войските от западния отряд на ген. Гурко, които преследват отстъпващата армия на Сюлейман паша достигат подножието на Родопите. На 17 януари 1878 г. камбаните на двете устовски църкви известяват навлизането на руските освободители, които са посрещнати  възторжено от местното население. Командващият с щаба е настанен в дома на родолюбеца Хаджи Иван, а казаците от І-ва сотня на Есаул Пархоменко в къщата на Стою Келевски. От вътрешната страна на вратата на гостната стая на тази къща стои надпис, че тук са квартирували именно тези казаци  от І-ва сотня на Есаул Пархоменко на 18 януари 1878 г. През първия етап от войната командир на сборната бригада е полк. Тотомин и именно в нейния състав е ІІ Казашки кубански полк с командир полк. Кохаренко, състоящ се от шест сотни. Командир на І-ва сотня от ІІ полк е Есаул Пархоменко, войниците, от чиято сотня са разквартирувани в Келевската къща на 17 и 18 януари 1878 г. в Устово. Походният дневник на командващия Кавзказката бригада Тотомин е важно документално свидетелство за героичните подвизи на тази І-ва сотня. В него пише следното: „От 24 юни сотнята на Есаул Пархоменко се разгръща в селата Трънчовица, Ново село, около река Осъм и подпомага частите на ІХ Корпус в района Плевен – Търново. Есаул Пархоменко с личния си пример на 2 юли при село Градешница вдига казаците срещу турците”. В записките на полк. Тотомин за боевете при село Самоводене четем следното: Нашите предни сотни  със залп отговориха на турците и продължиха успешно борбата. Първото, което чух, приближавайки се до І-ва сотня бе гласът на Есаул Пархоменко. Поглеждайки към мен Пархоменко каза: Ще победим, полковник!”

Есаул Пархоменко с неговата сотня участва в тежките боеве при Пловдив, Асеновград, Наречен, Чепеларе, Смолян. Днес, след 139 години, нека припомним този паметен ден, когато Смолян, макар и за кратко време, получи свободата си. Да се преклоним отново пред подвига на Есаул Пархоменко  и неговите воини. Този освободителен поход през януари 1878 г. остава завинаги в паметта на родопчани и има важна роля за по-нататъшното политическо развитие на този край. Подвигът на руската Казашка кавалерийска бригада постави началото на нов процес, който завърши с освобождението на Смолянския край през Балканската война от 1912 г.

„Фокус”: Имената на кои родопски опълченци са известни тук?

Златка Петрова: Знаят се имената на няколко родопчани, които участват  в отделните подразделения на Българското опълчение. Те са Киряк Иван Кехайов, Вълчо Гайдаров, Стою Бобутанов, Иван Георгиев, Никола Данков, Митрьо Мирчев, Илия Топчев, Иван Тодоров. На тях са посветени редица изследвания и научни статии, като техни автори са историци и краеведи. Сред тях достойно място заема Киряк Иван Кехайов. Той е роден в село Соколовци през септември 1848 г., в семейството на големия скотовъдец Иван Кехайов. Учи абаджийство и терзийство в съседното село Момчиловци. През 1868 г. заедно с Вълчо Тодоров се отправя за Румъния, за да се включат в четата на Хаджи Димитър. През пролетта на 1876 г., когато се подготвя всенародно въстание и отново започват да се подготвят чети, Киряк Кехайов заедно с Христо Георгиев и Георги Петров от Гоце Делчев, се отправят към румънската столица. През юни 1876 г. се установява в Измаил, а по късно в Болград, където се включва в дружината на   Тодор Болдуров. Киряк Кехайов участва в Сръбско-турската война от 1876 г. в четата на капитан Райчо Николов. След края на войната се връща отново в Румъния. Младият родопчанин е един от първите доброволци в редовете на Българското опълчение. Постъпва на 4 май 1877 г. в ІІІ рота на ІІІ дружина. Определен е за един от пазителите на Самарското знаме. Като опълченец Киряк Кехайов участва във всички походи и битки на дружината. Превземането на Търново, зимният преход на Стара планина, сраженията при Казанлък, Стара Загора и Шейново. В ожесточените боеве на 17-19 юли е ранен и изпратен на лечение в Харков. След възстановяването е командирован като преводач и водач първоначално на ХVІІІ Донски казашки полк, а след това в ХVІІ Донска казашка батарея.  Освободен е от служба в българското опълчение на 2 юни 1878 г. След това постъпва на служба в Българска земска войска. Уволнен е като ефрейтор на 1 септември 1878 г. След Освобождението се установява в Асеновград и служи като старши офицер. Умира на 21 август  1898 г. Друг наш известен родопски опълченец е Стою Кузманов Бобутанов, потомък на известния Бобутански род. Роден е през 1835 г. в Райково.  Първоначално учи в местното килийно училище. Той е активен участник в Църковно-просветните и революционни борби в Родопския край. Стою Бобутанов е един от инициаторите за откриване на читалище в Райково и дарява за родолюбивото дело 41 гроша. През 1869 г.  за първи път налага преподаването да става едновременно и на български и на гръцки език. На 23 май 1877 г. постъпва в Българското опълчение като е зачислен в ІІІ дружина. Участва в боевете при Стара Загора и Шипка – Шейново. По време на войната е раняван. За проявен героизъм е произведен в чин ефрейтор. Уволнява се на 20 май 1878 г. поради болест. Данни за участието му в Руско-турската освободителна война  намираме в едно негово прошение до Народното събрание и уволнителния му билет № 450, подписан от майор Челяев – главнокомандващ ІІІ Опълченска дружина.  Стою Бобутанов се включва по късно и в отряда на капитан Петко Киряков при потушаване на Сенклеровия бунт в Родопите. След войната се заселва в Карлово, където умира на 2 март 1922 г. в редиците на Българското опълчение от Смолянския край е и Вълчо Тодоров Гайдаров. Роден в село Момчиловци през 1846 г. говори свободно гръцки и турски език и като майстор абаджия обикаля различни градове. В последствие се отзовава в Румъния, заедно с Киряк Иван Кехайов. По спомените на дъщеря му Василка, в този период се запознава и със Стефан Стамболов. Участва също в Сръбско-турската война от 1876 г. в четата на капитан Райчо Николов. Когато започва формирането на Българското опълчение, той постъпва в ІІІ дружина,  ІV рота на 4 май 1877 г., а от 12 юни е преведен във ІІ рота на дружината. Участва в боевете при Шипка, Стара Загора и Шейново. Участва и в освобождението на Дупница, където остава след края на войната, разбирайки, че родното му село остава в пределите на Османската империя. В Дупница се оженва за Мария Барутева и приема фамилното й име. Отказва се от предлаганата му от Стефан Стамболов пенсия. Умира на 1 февруари 1920 г. Миналата година на 22 септември  2016 г. на родната му къща в село Момчиловци се откри паметна плоча, което показва преклонението на родопчани към неговото дело. Друг участник във войната е и опълченецът Иван  Георгиев – Комитата. Според данните от пенсионното му дело, съхранявано в Български исторически архив при Народна библиотека „Св. Кирил и Методий” е роден през 1837 г. в Райково. Съгласно свидетелството му за  участие във войната е зачислен на 1 май 1877 г. в І Опълченска дружина като разузнавач към предния войскови отряд на ген. Гурко. Участва в освобождението на Търново, Казанлък и Стара Загора. От издаденото свидетелство с дата 3 юни 1878 г. става ясно, че Иван Георгиев участва в тежките боеве на Шипка. Той се сражава геройски в решителните боеве през август в състава на войските под командването на ген. Скобелев. В уволнителния билет четем следното: Издава се настоящото от І дружина при Българско опълчение на разузнавач редник Иван Георгиев, жител на село Райково, Филипополски  окръг, в удостоверение на това, че той е уволнен от служба по домашни причини. След освобождението живее в Източна Румелия, а от свидетелство № 187 става ясно, че Иван Георгиев от 6 септември 1885 г. до 15 януари 1886 г. е взел участие в Сръбско-българската война и за запазване на границата  участвал в отряд, за което е награден с бронзов медал. По късно той се установява в село Искра, Карнобатска околия. През 1898 г. той отказва дарената му 52 декара държавна земя, а през 1899 г. със съпругата си Рада се заселва в Айтос. Работи като шивач и надничар и умира през 1922 г. В списък на хора постъпили през месец май в Българското опълчение, съхраняван във Военноисторически архив във Велико Търново името на Никола Данков от Райково фигурира заедно с това на Стою Бобутанов. За постъпване в Българското опълчение Данков пристига от Крайова, Румъния, и на 24 май 1877 г., със заповед № 34 на Руското командване е зачислен в ІV дружина. През август същата година изчезва безследно при отбраната на Шипка като опълченец от ІІІ рота. От документи, съхранявани в архивните фондове се доказва и участието на други наши родопчани като Димитър Бечев Мирчев от Райково, Иван Георгиев Топчев, Иван Тодоров – от село Павелско, и други. За нас техният живот и дело е пример за храброст, себеотрицание и велика саможертва за свободата.

Даниела БОЙКОВА