Златка Петрова: Със  Съединението българите променят балканското статукво и доказват, че няма да спрат борбата за национално обединение

Златка Петрова – главен уредник в РИМ „Стою Шишков“ – Смолян, в интервю за Радио „Фокус“ – Смолян по повод 132 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

„Фокус”: Г-жо Петрова, за съжаление, нашият Смолянски край през  1885 година когато става Съединението на България е в пределите на Османската империя, но границата е била  на Рожен и днешната Чепеларска община е била в пределите на Източна Румелия.  Там се създава Таен рупчоски родолюбив комитет, разкажете за събитията, който се случват там  през погледа на родопчани, които са участвали в тези събития. С какви документи разполагате?

Златка Петрова:  Едно от важните условия за осъществяване на Съединението е всенародното съединистко движение, което е продължение на националноосвободителната борба на българския народ. Най-голяма сила то придобива след създаването на 10 февруари 1885 г. в Пловдив на Български таен централен революционен комитет начело със Захари Стоянов. След него в по-големите центрове на Източна Румелия се създават местни комитети. Такъв се създава в Родопите в Чепеларе, чиято дейност е най-изявена през месеците юни-август на 1885 г. Във всички родопски села идеята за Съединението е посрещната и приета с ентусиазъм и радост. В това крупно историческо дело родопчани виждат закрепване на едва що освободеното и незакрепнало отечество. През ноември 1884 г. в Чепеларе пристига Григор Аргиров от с. Дедово, който е поборник от Априлското въстание, дългогодишен кмет и създател на комитет в селото. Тук се среща с Васил Дечев, когото убеждава, че като селище на границата е много важно да създадат организация. Васил Дечев възприема идеята да се състави в Чепеларе таен комитет. Аргиров дава наставления относно първите стъпки. Дечев започва усилена дейност за създаване на комитетска организация и след 15-20 дена в една тъмна нощ се събират в училището при църквата „Св. Богородица“. Това са: Дечев, Паскал Раев, Васил Кръстанов, Костадин Делисивков, Атанас Делисивков и Васил Радков Кацаров. Те учредяват „ Таен рупчоски родолюбив комитет“. След приемане и подписване на устава последва клетва върху кама и пищов. Председателят му Дечев уведомява Аргиров в специално писмо за учредения комитет. От неговата работа пряко се интересува Захари Стоянов. Той им изпраща дарение десет броя от книгата „Четите в България“ и един черногорски револвер с 50 патрона.  В началото на месец януари 1885 г. се събират кметът Иван Чичовски, главният учител Христо Господинов, Гочо Митов, Нешо Иванов и Горчо Мерджанов с цел да решат какво трябва да се направи в Чепеларе по делото за съединението. След продължително обсъждане те решават да създадат таен революционен комитет и възлагат на Господинов да изготви устав и протокол. Освен това основателите на комитета решават отначало да посветят в делото само неколцина другари чепеларски жители. В къщата на кмета Чичовски се събират за създаването на този „втори“ таен комитет за което е поканен и Дечев. Тук той обявява, че вече е създаден такъв от местни чепеларци, а този е само от външни чиновници. След няколко дневни преговори между Господинов и Дечев се постига съгласие. Двата комитета се обединяват в един, което се оформя с протокол. Приема се изцяло устава на „втория“ комитет. Той е с наименованието „Таен рупчоски родолюбив комитет”. Рупчоският комитет развива активна дейност през месеците юни, юли и август на 1885 г. Секретарят на околийското управление и член на комитета Митов често свиква в Чепеларе по служебни работи селските кметове за прикритие, а в същност ги записва за членове на комитета и дава наставления по комитетските работи. Васил Дечев и Антон Бозовски обикалят рупчоските села за да агитират за съединението и събират помощи за Централния комитет. По време на Съединението в Пловдив има доста родопчани, които работят след Освобождението. Един от тях е Никола Михайлов Мерджанов, родом от село Върбово, който работи като зидар в града и е пряк свидетел на септемврийските събития. В спомените му, записани от внука Никола Василев пише: “ На 5 срещу 6 септември на разсъмване в хана срещу Джумаята чухме стрелба. Излизаме и виждаме следната картина. Града се напълнил с четници и пред Джумаята пълно народ. Тогава на двайсетина метра от мене един непознат застреля военен, който вървеше и си правеше път сред хората. Както си вървеше един излезе от една сграда, отиде зад него и го уби. След това казаха, че убитият е капитан Райчо Николов“.  Подпоручик Калин Найденов от село Широка лъка току-що получил офицерските си пагони също се оказва в центъра на събитията. В навечерието на Съединението характеризира ситуацията като „Скорошна революция“. Със  Съединението българите променят балканското статукво и доказват, че няма да спрат борбата за национално обединение.

„Фокус”: Кога и с каква цел е сформиран Рупчоския военен отряд?

Златка Петрова: Със заповед на 9 септември се формира Рупчоски военен отряд с командир поручик Старипавлов от шест роти с основна задача да пази границата в случай на военен сблъсък с Турция. Този отряд е на пряко подчинение на хасковския с командир подполковник Любомски. Първа Чепеларска рота с командир запасния фелдфебел Васил Пепеланов от Чепеларе е с предназначение да пази границата южно от Чепеларе. Втора Широколъшка рота с командир старши подофицер Костадин Михов от с. Широка лъка е с предназначение да пази границата пред селата Широка лъка, Стойките и Върбово. Трета Хвойневска рота с командир старши подофицер Петко Вълчанов от с. Хвойна е с предназначение да пази границата над село.Забърдо. Четвърта Павелска рота с командир запасния фелдфебел и хвойненски кмет Атанас Арнаудов е с предназначение да пази границата над селата Лъкавица, Крушево и Манастир. Пета Лилковска рота с командир старши подофицер Никола  Льонтов от с. Лилково е с предназначение да пази границата над селата Орехово и Лилково срещу Тъмраш. Шеста Доброволческа рота с командир старши подофицер Никола Кръстев от Асеновград е сформирана от асеновградски и чирпански доброволци. Причислена към Рупчоски отряд с предназначение да пази границата над селата Карамуш, Борово и Еркюприя. Но ударът идва от друга страна. Сърбия обявява война на България.Със заповед на командира на Източния отряд майор Николаев от Рупчоския отряд се формира сборна доброволческа рота с командир запасен подофицер Тодор Въргулев от село Павелско. Тя е дислоцирана по късно в състава на 7-ма Софийска рота. Фелдфебел е запасния подофицер Стоян Мизюлев от село  Стойките, командир на първи взвод е Стайко Мерджанов от село Върбово, артелчик е учителя Лука  Каров от  Широка лъка, ротен писар е Васил Дечов, а знаменосец е опълченецът от шипченските боеве Илия Комитата от село  Павелско. Знамето на четата е българския национален трибагреник. Много ценен документ е запазената „Вещева ведомост“ от 8 ноември 1885 г.на чепеларския отряд, състоящ се от четири взвода. Тя е попълнена ръкописно от командира старши фелдфебел Васил Пепеланов и започва със следния текст:“Списък на лицата, които са се числили в І чепеларска рота при чепеларския отряд във време, когато беше във война със Сърбия 1885 и 1886 г., и която рота беше поверена мен да е командвам в качеството си на сержант-майор поради липса на офицери тогава.“ Чепеларската рота осъществява боен преход в посока София и Белоградчик. На 7 ноември 1885 г. тръгва от Чепеларе и съгласно заповедта на 18 ноември е в Берковица. Тук заедно с карловската, копривщенската и една софийска роти формират „Тракийска доброволческа дружина” с командир подпоручик Бочев. Тази дружина е причислена към доброволческия отряд на капитан Паница и продължават в посока към българо-сръбската граница. При с. Чупрен и пограничния проход „Св. Никола” изпълняват гранична патрулна и отбранителна дейност срещу сръбските военни постове и части. Дечов като часови пост замръзва през тези студени дни и едва оцелява. Макар и изтощен, той заедно със своята рота продължава похода към Белоградчик. На 18 декември със заповед се разпускат чепеларската и другите доброволчески чети и се издават уволнителни билети от белоградчишкото околийско управление. На 31 декември чепеларските четници се завръщат в Чепеларе и Рупчоския военен отряд е разформирован.

„Фокус”: Г-жо Петрова,  в Държавен архив – Смолян се съхранява и пази дневник на генерал Калин Найденов. Какво пише в него за Сръбско-българската война от 1885 г.,  как той е описал тези събития, в които е бил пряк участник?

Златка Петрова: Дневникът с автобиографични бележки на Калин Найденов обхваща краткия период от завършване на Военното училище до раняването му на Сливнишкото сражение по време на Сръбско-българската война. Разказът е непосредствен и проследява събития от гражданското и военно ежедневие. Описани са важни бойни действия и интересни фронтови събития.Най-критичните дни от войната са 5, 6 и 7 ноември, когато се водят сражения на Сливнишката позиция. Въпреки лошото време, умората и мъчителния преход на войските от турската граница българските войници отбиват неприятелските нападения и настъпват. Провален е замисълът на сръбското командване за бързо превземане на столицата. Именно на тези тежки боеве, подпоручик Найденов посвещава по-голяма част от бележките си. На Сливнишката позиция той командва VІ-та полубатарея от четири 9-фунтови далекобойни оръдия в сраженията при височината Три уши. „Неприятелската батарея, що беше поставена против моята полубатарея прикрита от мъглата стреляше ни“ – пише на 5 ноември в дневника.Част от огъня се обърна против мен. Захвана да мръква, огънят се усили до максимум, неприятелят напираше все повече и повече. Вечерта светеше обгряна от залповете на нашата рота. Артилерията биеше непрекъснато. Към пет часа боят беше адски, всички бяха в удар и от двете страни“. На 7 ноември настъпва поврат във войната. В тази битка, която продължава девет часа без прекъсване подпоручик Найденов прилага успешно знанията от Военното училище.Но в този критичен момент става и неговото раняване. Изведен е от строя и придвижен до полковия лазарет в Сливница, а оттам до София, където докторите шинират крака и прогнозират, че не по-рано от пет месеца ще може да заздравее. От тук телеграфира на родителите си, че е ранен. С това завършва дневника си подпоручик Найденов. За проявения героизъм на сливнишките сражения е награден с орден „За военна заслуга“, връчен му лично от княз Александър Батенберг. На 19 февруари 1886 година се подписва Букурещкият договор, според който се възстановява мирът между Сърбия и България при запазени предвоенни граници между двете държави.

Даниела БОЙКОВА