Зоя Начева, Държавен архив – Смолян: Капитан Петко войвода е една емблематична фигура за Родопите и Беломорска Тракия

На 18 декември по стар стил, а на 6 декември по нов стил се навършват 174 години от рождението на Капитан Петко войвода. За делото и следата, която оставя войводата в Родопите, Радио „Фокус“ – Смолян разговаря с началника на Държавен архив – Смолян.

 

„Фокус“: Госпожо Начева, какви документи, свързани с делото на капитан Петко войвода се съхраняват в Държавен архив – Смолян?

Зоя Начева: На легендарния капитан са посветени няколко биографии, излезли под перото на родоповедите Христо Попконстантинов и Стою Шишков, на известни историографи като Филип Симидов и Георги Георгиев Димитров; стотици публикации, очерци, сценарий, сборници, животописни бележки, песни и документи. Съхранените архивни документи и нови източници ни дават възможност да изградим един по-цялостен и обобщен образ на Петко войвода, който заема особено място сред забележителната поредица от доблестни български мъже, работили за освобождението на България. И по-специално мястото му в сърцата на чепеларци, които пазят с благодарност спомена за самоотвержения бранител и неговата чета, защитавали Чепеларе, Широка лъка и околните села от август до края на 1878 г.

„Фокус“: Каква е причината капитан Петко войвода да тръгне по пътя на хайдутството и да брани българските земи и населението?

Зоя Начева: Роденият на 6 декември 1844 г. в с. Доган Хисар, Дедеагачко – Петко Киряков, започва своята борба срещу Османската империя като народен хайдутин, след една семейна трагедия – убийството на по-големия му брат Матьо. На 6 май 1861 г. заедно с още 6 души той формира чета и започва да мъсти на безчинстващите из Тракия турци и черкези. След няколко успешни акции името му се разчува и влиза в устата на старо и младо, а главно и в сърцата на всички потиснати и пострадали от бейските золуми, които му дават не само своята обич, но и своята закрила. Постепенно с цялостната си дейност се превръща в еталон на родолюбие и политически морал. След тригодишно войводстване из Тракия и Родопите, през 1864 г. Петко Киряков се свързва с гръцкото революционно движение, озовава се в Атина, където преминава военна подготовка като юнкер във Военното училище. Година по-късно заминава за Италия при водача на италианската революция Джузепе Гарибалди, за да се запознае с организацията на въстаническите отряди. Срещите му с гръцките и италианските революционери формират у него един нов светоглед – назрява идеята за съвместна борба на всички поробени народи срещу общия им враг – Османската империя. През 1866 г. избухва Критското въстание и първата стъпка е направена. Петко войвода взема активно участие в него като командир на отряд. В нашата история на националноосвободителните борби няма друг толкова ярко изявен случай на солидарност със съседния ни гръцки народ. А това вече доказва и израстването му до нивото на национален водач, съзнал необходимостта от организирана борба за постигане на националното ни  освобождение. През 1869 г. Петко войвода заедно с организирания от него в Атина отряд, с малък кораб пътуват по Бяло море и слизат в Тракия. От този момент до Освобождението на България, четническата му дейност е неразривно свързана с Тракия и Родопите. Забележителна за Петковата дружина е 1873 г., когато тя прераства в Първа българска родопска дружина “Защита”, със свой устав и печат. С чл.6 от този устав Петко войвода дава възможност решенията да се вземат от болшинството “по вишегласие”, а не еднолично от самия него, което също дава измерение за величина. Следващите 4 години преминават в непрекъснати битки с потери и турски войскови части, в които Петко Киряков се утвърждава като един от самовластните господари в Одринска Тракия, с които турската официална власт се съобразява. Това сериозно формирование от 300 човека разстройва дълбокия тил на турските войски и  пази населението на Дедеагачко, Гюмюрджинско и Кешанско от изстъпленията на дезертиралите он армията бегълци и башибозука. Петковата дружина в началото на 1878 г. влиза в Марония и обявява освобождението на града. Престоява там 2 месеца и го отбранява дори след оставането му извън границите на България с подписването на Санстефанския мирен договор, противопоставяйки се няколко дни на отлично въоръжената двухилядна турска войска. След битката за Марония дружината преминава в руската окупационна зона, където получава тайната военно-стратегическа мисия да се противопостави на сенклеристите и да запази християнското население от набезите на башибозука. Така действията на отряда се пренасят в района на Източните и Средните Родопи.

„Фокус“: Как се стига дотам, дружината на капитан Петко войвода да пристигне в Родопите?

Зоя Начева: Главната причина дружината на Петко войвода да се озове в Родопите е злощастният Берлински договор от 13 юли 1878 г., който раздробява Санстефанска България на две и поставя границата й с Турция през средата на Родопите. В резултат на това в така наречената “неутрална зона” започва опасно противопоставяне и междуособици сред местното население. Повод за това става сепаратизмът на част от мохамеданските села по поречието на р. Въча, които под влияние на тъмрашките аги не искат да се включат в границите на Източна Румелия. В тази ситуация много от родопските села отправят молба за помощ и защита до войводата Петко Киряков. В края на август 1878 г. Капитан Петко идва в Чепеларе, където установява за известно време своето седалище и където заварва, по думите на Николай Хайтов, една «боса команда» от брадати авантюристи, всеки от които действа на своя глава. Славата и авторитетът на войводата са толкова големи, че всички те прекланят глави пред неговите заповеди. От всички краища на Родопите и Тракия се стичат патриоти, които се нареждат под знамето на дружината. Така 1 месец след неговото идване в Чепеларе, 200 души са готови да бранят Средните Родопи от съсредоточения в Смолянско башибозук. Сред най-близките му съратници са: Атанас Келпетков, Стефан Торманов, Илия Белковски и Хаджи Колю Забиля – всички от Устово; Стою Боботанов от Райково; Хараламби Марахлин и Дечо Харитев (бащата на Васил Дечев) от Чепеларе. Сред четниците е и Петър Чакъров от Чепеларе. На 30 август дружината води битка при «Момина вода», нова схватка следва на 6 септември в Караманджа. Новооснованото всебългарско дружество «Единство» се отзовава в помощ на родопчани и в Чепеларе започват да пристигат товари с оръжие, пари, барут, боеприпаси и четници. Не по-малко трескави са бойните приготовления в самото Ахъчелебийско и Рупчос. В Устово се коват казаните за Петковото опълчение, в Момчиловци шият «калцуни», в Чепеларе дялат черешови дъски за топове, в Павелско събират «кантарюви топузи за джепане». Четниците на Капитан Петко войвода бранят Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села до края на 1878 г., когато в размирната област идва руски гарнизон и донася успокоение и сигурност за местното християнско население. Петковата дружина остава в Средните Родопи до март 1879 г., след което преминава в Хасковско, където се очаква нов метеж по посока кърджалийските села и действа там до юни 1879 г., когато ролята му в Родопите приключва с уточняване държавния статут на Източна Румелия и той разпуща четата след 18-годишно четничество.

„Фокус“: Каква следа оставя дейността на капитан Петко войвода в сърцата на родопчани?

Зоя Начева: Легендарният капитан оставя незаличими спомени сред местното население, увековечени в песни и легенди, като смел човек, непримирим борец срещу лошото управление, «неправдите  и золумите, ловък в подвизите и щедър в благодеянията си». Мирният живот, към който се стреми Петко Киряков след Освобождението на България, се оказва една химера. Сблъсква се с една нова действителност в «свободна България» и за него започва живот пълен с мъки и несгоди. Властта не се съобразява с желанието му да остане да живее в Източна Румелия и той се установява във Варна. През следващите години е принуден да изтърпи нови унижения.

„Фокус“: Какво се случва в живота на Войводата в този период?

Зоя Начева: Сблъсъкът му със Стамболовия режим (1887 г.) поради несъгласие с новата политическа ориентация на страната към Англия и Австро-Унгария, донася нови страдания на войводата. Той е често арестуван с повод и без повод. Убеденият демократ и борец за свобода не намира покой и при следващите управления – на народняците (1894-1899 г.) и либералите – радослависти (ян.1899- ян.1901 г.). Но дори в тези трудни за него години не престава да мисли за останалите под робство свои братя. Той е един от основателите и подпредседател на дружество «Странджа, създадено на 11 май 1896 г. във Варна, чиято основна цел е да ликвидира турската империя в узурпираните от нея области на Балканския полуостров. Като че ли най-точно целия съзнателен живот и верую на славния войвода е предаден в текст на редакцията на в. «Странджа», бр.17 от 1899 г.: «Ние не можем да бъдем дори тълкуватели на това, що вълнува душата и мислите на войводата; той се вслушва в гласа на плачещите в Одринско; той е готов да отговори на призива и щом часът удари, да сложи костите си за своето мило родопско царство.» За съжаление Петко Киряков не дочаква този ден. Неговото героично сърце спира да тупти на 7 февруари 1900 г. Отива си ненавършил още 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побои в Ичкале, от мръсните клевети и трагичните разочарования, но оставя след себе си едно светло име, което се предава от поколение на поколение нови борци и радетели за освобождението на Родопите и Одринска Тракия. Населението на Средните Родопи остава предано на войводата като не го изоставя и в най-тежките мигове от неговия живот, то му засвидетелства своята любов при последното посещение на войводата в Чепеларе.

Нели ГЕРГЬОВСКА