Иванка Делева, историк РИМ-Бургас: Стотици хиляди са бежанците от Източна и Западна Тракия от края на 19-ти и началото на 20 век

За тракийските миграционни процеси от края на 19-ти и началото на 20 век, за гоненията над българите от Източна и Западна Тракия и за отпечатъка, който този период от българската история оставя у страната, Радио „Фокус“ – Бургас разговаря с историка Иванка Делева, главен уредник, отдел „История“ в Регионален исторически музей /РИМ/ – Бургас

Фокус: Г-жо Делева Кои са причините за прогонването на тракийските българи и за последвалите миграционни процеси?

Иванка Делева: Темата за бежанците винаги се възприема емоционално от българите, защото повечето от нас е свързан с бежанци и е потомък на бежанци. Едно от нещата, които малко се знаят от нас българите е, че тези хора са подложени на гонения и преследване и може да се каже дори геноцид. Това постепенно се превръща последователна политика на Османската империя. Не става въпрос за това, че българите са преследвани от османците заради това, че са вдигали въстание или че започва Балканската война. Правителството на Османската империя в края на 19 век се поставя за цел тези територии в Тракия и отчасти в Македония да бъдат пречистени от българи. Те го постигат постепенно чрез различни методи – с ужасна данъчна политика, с фискални програми или с откровени насилия. Затова е хубаво да се знае, че нашите предци са били подложени съвсем планомерно и умишлено на преследване. Затова се получават и поредицата бежански вълни и които са свързани със определени исторически събития. Те са показател за провежданото от Османската империя действие.

Фокус: Кога и защо са се случили последователните бежански вълни?

Иванка Делева: Най-масово започват още след Руско-Турската война (1877-1878). Тогава към България се насочват цели потоци хора от Одринска Тракия, тоест източна и западна – Беломорска Тракия, които търсят спасение в България. Българското правителство е наясно с това и е в очакване на всички тези бежанци. Те се оказват толкова много – стотици хиляди и положението им е толкова окаяно, че не само българите, но и чуждите представители в България, военни и дипломатически представители в документите показват, че българите пристигат само с дрехите на гърба си. Сигурна съм, че всеки от нас е слушал безкрайни разкази от своите баби и дядовци, за цели села, които се изселват и за непрекъснати трагедии и пострадали семейства, за деца, които се оставят в гората, за да не издадат цялата колона. Има и художествени произведения, писани като романи, книги и картини, които всички ние сме виждали и знаем. Ако се върнем по-назад в годините, в историята на човечеството е имало много такива изселвания от едно място на друго, но в повечето случаи те са свързани с търсене на едни по-добри условия за живот. В този случай това е принудително, а българинът по традиция си обича земята, той е привързан към нея, слави се като добър стопанин в Османската империя. Всички тези хора са принудени да оставят всичко, което е трупано с годините и да се превърнат в както документите ги описват „голи, гладни бежанари“. Началото е много трудно и за българите, които живеят в пределите на освободена България, защото техните земи и препитания е застрашено от прииждащите ни сънародници. България трябва да се справи и с настаняване на тези хора с осигуряване на поминък, постепенно се създават и закони, които да отрегулират всички тези взаимотношения между правителството и българите. Това е първата вълна. Другата бежанска вълна е свързана с Илинденското-Преображенско въстание от 1903 година, когато в Бургаски регион идват отново хиляди хора, които в Бургас се настаняват в училища или в изоставени от турците къщи. Създава се дори благотворителен комитет в Бургас, който се грижи за осигуряване на прехрана най-вече, медицинско обслужване на тези хора и в Бургаския общински съвет, който непрекъснато взема някакви мерки за снабдяването им с документи и за това някои от тях, които искат да се върнат и да останат. За двете страни никак не е лесно. Това, което се случва, е наблюдавано от чуждите представители в България, правят се опити за помощ, чужденци-благодарители пристигат в страната за помогнат, но всичко това е частично и за държавата никак не е лесно да се справи с този проблем. Следващата вълна е най-голямата може би и е свързана с Балканските войни от 1912-13 година, когато в България са настанени много българи от Тракия и Македония, които също изоставят домовете си за пореден път и някои от тях идват в България. Важно е да се каже, че тези българи всъщност желаят да се настанят точно в нашия регион – Бургаския, защото той не най-близо до границата и повечето от тях са с надеждата, че ще се върнат. Освен това, по онова време Бургаският регион е най-слабо заселен като територия на България и логично е за правителството да засели тук най-много бежанци. Има и такива, които се заселват във Варна или Добруджа, но най-много са в Югоизточна България и в Бургаския регион. Във Василико, днешно Царево и Малкотърновска околия са дори бежанците са повече, отколкото заварените бежанци. Както знаем, днес в царево има стар квартал и нов квартал, а новият е именно съставен от бежанци. В Бургас също се формират нови квартали около балканската война. Това са квартал Комлука, където основно са настанени, също в днешния квартал „Лозово“, който тогава се е наричал „Баа тарла“, Александровата махала, която е в днешния квартал „Братя Миладинови“, също и в най-големия комплекс „Меден рудник“, който тогава е носил името „Кара баир“ и там днес има издигнат паметник на бежанците. За българите това е един сериозен проблем и за българите в България и за българите, останали в пределите на Османската империя. В първите 4-5 десетилетия от 20 век този проблем продължава да стои. Има различни международни форуми, които трябва да решат проблема, но не успяват да се справят.

Фокус: Кога Бургас се оформя като най-голямото селище на тракийски бежанци?

Иванка Делева: Може да се каже, че след 1913 година Бургас се оформя като най-голямо средище за приемане на бежанците. С приемането и на закон за настаняването на бежанците от 1926 година се създава Дирекция за настаняване на бежанците, която се грижи за това. Тук в Бургас се съхраняват много документи на тази дирекция, като по тези документи се вижда, че действително се полагат целенасочени усилия, води се непрекъсната кореспонденция между София и в бургаските села, знае се и за заема, който сключва държавата на 22 декември 1926 година с няколко европейски и една американска банка – така нареченият шаронски заем или бежански заем. Той се тегли целенасочено за решаване на проблема с оземляването на бежанците и с тяхното населяване, построяват се т.нар „шаронски къщи“, които са еднотипни и там се настаняват бежанците.

Фокус: С какво се препитават бежанците, когато се заселват на българска територия?

Иванка Делева: Интересното е, че тракийците, които се заселват тук и които са повече от преселниците в Македония, се насочват към селата предимно и образуват т.нар. „маджурски махали“ и в резултат от бежанския закон и заемът им се предоставя земя. Бежанците се справят изключително добре в много лоши условия, защото не винаги тази земя, която им се предоставя, е първо качество и не винаги е благоприятна за обработване. Държавата дава предимно пустеещи земи, които те трябва да облагородят. За да може преселниците да обработват земята си понякога се е налагало да пресушават блата и да изкореняват гори. Тракийци са оцеляващи и устойчиви хора, много добре вписващи в нашето общество. Те успяват да влеят нова кръв в младата Българска държава, те се вписват чудесно не само в селата, но и в градовете. Успяват да се впишат в градската среда, като участват в построяването на нова инфраструктура, участват и в образователната система и здравеопазването. Живеейки в Османската империя, те са под феодален тип строй и са зависими, докато тук в България имат свободата да развиват свое стопанство. Във времето, което има остава се занимават и с домашни занаяти. И не на последно място решават демографския проблем на България.

Силвия ДОНЧЕВА