Иван Иванов, Исторически музей – Котел: Георги Раковски не е само революционер, сериозни са заслугите му и за просвещението на българския народ

Иван Иванов, уредник в отдел „История на българските земи XV – XIX век“ към Историческия музей в Котел, в интервю за предаването „Съкровищница на тайните“ на Радио „Фокус“

 

Фокус: Г-н Иванов, отбелязахме 152 години от смъртта на Георги Стойков Раковски. С какво е свързан неговият живот и дело?

Иван Иванов: Раковски, както сам описва в своето недовършено житие, се ражда в онази страшна повременност, когато след избухването на гръцкото въстание през 1821 година, са изпратени в България двама турски паши, за да оберат оръжието от българите. Той произхожда и по баща, и по майка, от родове с патриотични и борчески традиции. Двама от чичовците му – Дачо и Матей – участват в храбрата отбрана на кърджалиите през 1800 година, които нападат Котел под ръководството на известния Индже, обезсмъртен от Йордан Йовков в неговите „Старопланински легенди“. Най-малкият му чичо – Минко, участва в гръцкото въстание, изпратен като разузнавач в Цариград, бива арестуван и екзекутиран. Но по-важен за неговото бъдещо израстване като първия български национален революционер, е братът на майката – неговият вуйчо капитан Георги Мамарчев, чието име той приема като свое 20 години по-късно, когато взема съдбоносното решение да посвети своя живот на освобождението на България. Капитан Георги Мамарчев – участник в две руско-турски войни, лауреат на високи военни награди от руското командване, военен ръководител на Велчовата завера във Велико Търново, е през целия живот на Георги Стойков Раковски и негов пример, който неговият племенник следва неотклонно. През 1829 година, когато малкият Раковски е едва на 8 години, той има щастието да види своя вуйчо, пристигнал в Котел по време на руско-турската война 1828-1829 година, с руски ордени за храброст, с тежка сабя на кръста. И не е чудно, че малкото момче расте с преданията за изключителна смелост и нескланяне на глава пред поробителя. В това отношение голямо значение се пада и на бащата Стойко Попович, който е справедлив, авторитетен и заможен човек, ръководител на котленския еснаф в борбата му с чорбаджиите. Младият Георги, всъщност малко хора знаят, че рожденото име на Раковски не е Георги, той се е казвал Съби, бил е кръстен на своя дядо, който е бил знаменит търговец в съседното до Котел село Раково, именно оттам Раковски взема своята фамилия. Учи в котленското училище, което е едно от най-реномираните изтъкнати начални училища за времето си. По-късно продължава своето образование в Карлово, в прочутото  училище, открито от жеравненския просветител Райно Попович. Със съдействието на княз Стефан Богориди, който вероятно е бил сродник на неговия баща, той има възможността, заедно с още 4 котленчета, да постъпи с отпусната от Богориди стипендия във Великата народна школа – може би едно от най-реномираните гръцки училища изобщо на Балканите. И там получава задълбочена подготовка както по много езици, така и по естествени и точни науки и се заражда неговият интерес към историята и филологията. Затова трябва да акцентираме върху факта, че за разлика от общоприетото мнение Георги Стойков Раковски не е единствено и само революционер. Не по-малки са и неговите заслуги за просвещението на българския народ. Той съчетава по един невероятен начин едновременно качествата на революционера и просветителя, което му отрежда мястото на един от най-великите личности на българското Възраждане. Напускайки на около 20-годишна възраст ученическата скамейка и оглавявайки втория бунт в Браила през 1842 година, той завинаги скъсва с безгрижния живот и поема по пътя на революционните заговори и борби. Негово дело са три плана за освобождението на българския народ, първата българска самостоятелна военна единица. Първа българска легия от 1862 година, в която започват своя революционен път много бъдещи изтъкнати дейци на революцията, сред които и Апостола на свободата Васил Левски, който именно там получава името Левски при ожесточените сражения край белградската крепост. Основната заслуга на Раковски пред българския народ е, че той служи като учител за цяло поколение бъдещи революционери, които следвайки неговия пример, подготвят освобождението на България. След неблагополучния завършек на втория браилски бунт, младият Георги Стойков Раковски, приел тогава името Георги Македон, по името на македонското дружество, на което е бил активен член и съосновател, поставил си за цел освобождението на България, притежавайки гръцки паспорт, успява да избегне очакващата го смъртна присъда и отива, прехвърлен с гръцки кораб в Марсилия, където прекарва около година. От Марсилия той се завръща отново в Котел през 1844 година и заварва дома си потънал в скръб – починала е една от неговите сестрички. Но по-важното е това, че неговият баща, като представител на котленския еснаф, поема борба срещу котленските чорбаджии, които държат в ръцете си всички общински каси и вършат с тях големи злоупотреби. Донякъде поведението на Раковски, почерпил свободолюбиви идеи в европейска Франция, и неговото непривично облекло – с плащ, с европейски дрехи и със сабя на кръста, дава повод на чорбаджиите да напишат донос до Високата порта, че баща и син са бунтовници срещу държавата. И те биват изпращани в най-страшния цариградски затвор за повече от три години и половина. След това краткотрайно пребиваване в Котел, Раковски се завръща в него по време на Кримската война 1853-1856 година, когато като основател на Първата самостоятелна революционна организация – тайните общества, е постъпил като разузнавач. В качеството си на преводач за турската армия, той получава втората си смъртна присъда, но успява да избяга и начело на малка чета от 12 души се добира до котленския Балкан, където през лятото със своите храбри съратници води хайдушки живот и очаква победоносното настъпление на руските войски. Това не става и при настъпващата зима Раковски е принуден да разпусне своята чета и да се укрие в Котел в дома на сестра си Данка. Тук той започва, обречен насила на бездействие, чрез свои роднини и познати да събира стари български песни, обичаи, стари български книги, оцелели от Втората българска държава. Започва и първата редакция на първата революционна поема „Горски пътник“. Изправен пред разкриване на неговото пребиваване в Котел, през тежката зима на 1855 година той се отправя по своя нелек емигрантски път и никога не повече не се завръща в Котел, нито в българските земи. Неслучайно говорих, че Раковски е просветител. Изпод неговото перо са излезли едни от първите описания на град Котел. Той никога не забравя, въпреки тежкия път на емигранта, своя роден град и винаги изтъква неговото първенствуващо място сред другите градове във Възрожденска България.

Фокус: Казвате, че той никога не забравя своя роден град, въпреки емигрантския си живот, а какво пази родният му град Котел за неговия живот и дело?

Иван Иванов: Тук е една от най-големите национални светини, останали от величавата епоха на българското Възраждане. В каменния пантеон, издигнат и открит през 1981 година, са положени, за да намерят последен покой, неговите тленни останки. Правят се на годишнините от смъртта му заупокойни молитви. Със сигурност вашите слушатели знаят, че Раковски издъхва в чужбина, в Букурещ, на 9 октомври 1867 година. Но в писмо до свой приятел той споделя, че винаги е бил българин и се е чувствал българин, и иска след неговата смърт прахът му да не се смесва с друга народност. Именно затова през 1885 година – годината на българското Съединение, неговите кости тържествено са били пренесени от опълченското дружество в свободна България. Но до 1942 година са пребивавали в София, в църквата „Света Неделя“. По-късно, през 1942 година, тържествено пристигат в неговия роден град Котел и са предадени на съхранение в котленската църква „Свети апостоли Петър и Павел“. А през 1981 година, във връзка с изграждането на експозиция „Котленски възрожденци“ с пантеон на Георги Стойков Раковски като един от четирите обекта с национално значение в България, неговите тленни останки са пренесени тържествено и са положени под мраморен саркофаг, за да може да се поклони на тях всеки българин, който помни заслугите на един от най-великите синове на българското Възраждане. Във фонда на Исторически музей-Котел има всички произведения на Раковски, които той съумял да отпечата през едва 46-годишен кратък жизнен път. Имаме първите екземпляри от „Горски пътник“ – революционната поема, която вдъхновява хиляди революционери, сред които и Ботев, и Каравелов, за да поемат по пътя също за освобождението на България по повод на техния велик предшественик. Имаме ръкописни бележки, които той е събирал, народни рецепти за лечение. И също така негов ръкопис – вариант на речник за възраждащия се български народ, предназначен за повишаване езиковата култура на възраждащия се български народ. Раковски не трябва и не бива да бъде приеман единствено като революционер.

Фокус: Защо?

Иван Иванов: Защото той поради възможността да получи задълбочено за времето си образование в най-реномираните за времето си училища, се утвърждава като един от най-културните и образовани българи на своето време. Говорел е свободно няколко езика. Неслучайно в първия революционен вестник – неговият прочут „Дунавски лебед“, част от статиите са писани на френски, за да бъде пропагандирана българската национална кауза и в чужбина. Също така по-малко известен факт е, че в „Дунавски лебед“ той първи обнародва автобиографията на своя прочут съгражданин „Житие и страдания грешнего Софрония“ и по такъв начин я прави достояние на целия български народ. В емиграция той се изявява освен като революционер и като талантлив журналист, издал е четири вестника, писател с особени интереси към историята, филологията. В своите исторически трудове той полага неимоверни усилия да издири сведения за славното минало на българския народ, да повдигне неговото самочувствие, западнало след дългите векове на чуждо иго и гръцко духовна доминация. На практика Раковски е признат за първия български етнограф, защото в неговия прочут показалец той задава насоките за десетилетия напред как трябва да бъдат събирани по научен път сведения в духовната и битова култура на българския народ. И много от неговите събрани тогава сведения не са загубили и до днес значението за българската етнография, която вече се нарича етнология.

Фокус: Други паметници на Георги Раковски има ли на територията на Котел?

Иван Иванов: В центъра на града още през 1933 година е издигнат паметник на Георги Стойков Раковски, непосредствено до общината. Гимназията носи името на Раковски. Той, по подобие на своя велик съгражданин Софроний Врачански, също започва в края на живота си започва да пише свое житие, аз споменах нещо за него, което остава недовършено. Именно там дава много сведения за своята биография, които биха останали иначе, включително и за времето на своето рождение, неизвестни за нас, потомците. Също така, в своята поема „Горски пътник“, наред с възхвалата на хайдушкото движение има повече от 130 страници т.нар. „Замечания“, а именно бележки, в които Раковски, като пряк свидетел и също така по семейни предания, дава изключително интересни за българската наука сведения, както за капитан Георги Мамарчев – своя прочут вуйчо, така и за кърджалийските нашествия. И именно тези негови „Замечания“ са тези, които и до днес не са загубили своето значение за българската история на величавата епоха на Възраждането.

Фокус: Защо трябва да пазим паметта на Раковски?

Иван Иванов: За нас, потомците, е необходимо да се връщаме назад в миналото при събитията, от които се е изковала днешната свободна българска държава. По общоприетото мнение, пръв идеолог и организатор на Българското национално революционно движение е именно Георги Стойков Раковски, както сам той казва, че трябва да остави за поколенията с неговото истинско име. Същевременно, като образована и начетена личност, човек, надарен с дипломатически качества и личен познат на повечето от коронованите глави тогава на Балканите, той  е бил задълбочено навлязъл в дебрите на заплетения Източен въпрос, преценявал е кое от неговото развитие и най-вече кои могат да бъдат съюзници на българите в предстоящата борба. Съчетавайки като истинска ренесансова личност качествата на революционера и просветителя, той завинаги остава пример за българския народ като човек, отдал целия си живот за свободата на България. Заради мечтата да извоюва свободата на България, той пренебрегва възможността да живее сит и охолен живот. Той е имал значително финансово състояние, но похарчвайки го за българската кауза, умира в дългове. За българската свобода той е осъждан два пъти на смърт. Лежи повече от три години в затвора, но никога не е изневерявал на своето верую – свободата на България. Именно затова в днешните несигурни времена ние можем отново да потърсим пример и  упование в неговата титанична личност.

Марияна ВАЛЕНТИНОВА