Иван Милушев, Градска художествена галерия – Благоевград: Изкуството, във всичките му форми, е начин на живот

Иван Милушев, директор на Градска художествена галерия – Благоевград, в интервю за Радио „Фокус“ – Пирин.

Фокус: Г-н Милушев, имат ли интерес младите хора да се занимават с професии, свързани с изкуството във всичките му варианти?

Иван Милушев: Това е малко по-сложна, но и по-комплексна тема. Вижте аз съм бил и преподавател, затова знам нагласите на младия човек. Той иска да опита от всичко, особено тези които са по-интуитивни, по-артистични във всякакъв смисъл. Много лесно в едни по предишни времена с тази даденост – артистична се стигаше до желанието да станеш художник, актьор или музикант. Но сега нещата са много по-прозаични, бих казал и много по-земни, по-близки до това – „Какво да се прави?“. Това всъщност е голям въпрос,  зададен някога от Чернишевски.  Този въпрос вече придоби нов смисъл. Имам предвид, че в наши дни първо се търси чисто материалната страна и се гледа по-обективно на нещата. Тоест това е като‚ „приземяване“. Ще ви дам и пример. Моите родители, както и по-голяма част от поколението ми мислиха по един малко по-стандартен начин. Те искаха да упражняват професии като инженер, лекар, учител. На мен обаче ми се искаше да стана художник. Та, сега като, че ли младото поколение вече мисли по-мъдро, по-близко до нашите родители и иска да се занимава с по-стандартните професии. Ще дойдат и други времена и периоди, защото знаете, че нещата се променят като в крайна сметка нека добавим тази велика фраза – „Всяко ново нещо е добре забравено старо“. Така, че аз вярвам, че отново ще се събуди интереса на младите хора  към артистичната изява и приемането ѝ като съдба и начин на живот, но вероятно ще бъде с други поколения напред.

Фокус: Друг важен въпрос, който вълнува най-вече младата ни аудитория е как се гледа на по-нестандартните методи като уличното изкуство или т.нар графити, а дори и татуирането?

Иван Милушев: И татуирането, и графитите или т.нар стрийт арт са отдавна добре познати у нас. Просто бяха  спирани по една или друга причина – идеологически. Изведнъж се случи така,  че „нахлуха“ в нашето ежедневие, затова беше възприето като нещо ново, революционно. Ако се върнем в класическите варианти на уличното изкуство или т.нар графити, то ще видим, че един от големите майстори в тази област и то в световен мащаб е Жан Пол Бастиа, който отдавна е покойник. Той е американец, идващ от Ямайка, а за личността му има интересен биографичен филм, който може да бъде гледан, за да се види всъщност колко от отдавна датира този вид изкуство. Той всъщност е творил още в средата на миналия век и предполагам може да си представите какъв отрязък от време ни дели от това което се е правело като графити, да речем в гетата на големите градове в най-вече в Америка. Този вид изкуство се е развивал предимно там, тъй като е имало повече свобода и големи пространства, които никой не им забранява да покриват със свои рисунки.  В България всичко това дойде след 1990, даже 1997 – 1998 година като сега е някакъв „бум“, пик. Всички го смятат за нещо модерно, просто защото е било нещо, което е забранено или най-малкото игнорирано от властимащите.  Същото бих казал и за татуировките. Сега е на лице една голяма мода, свързана с това да украсиш тялото си, особено когато става въпрос за някакви специални неща като текстове, йероглифи с мъдри фрази.   Аз адмирирам всичко това като лично отношение, но си мисля, че татуистът в най-добрите си проявления е един добър график. Дори, когато използва цвят в татуировката, то тя е чисто графично поднесена като отношение.  Не случайно повечето татуисти, които познавам са и великолепни  художници и графици. Това мога да кажа за тези две особености на съвременното изобразително изкуство.

Фокус: Какво е за Вас изкуството?

Иван Милушев: Това е труден въпрос, макар отговорът ми да звучи банално. С годините, колко и помпозно да звучи, аз възприемам изкуството като необходимостта да дишаш, съществуваш, живееш. Имам предвид, че дори сутрин се събуждаш с идеята – да засташен пред статива, за да погледнеш нещото, което си сътворил предната вечер. Тоест това е като „първа глътка въздух и първия поглед, който ще отправи рожбата към своята майка“. Може би с годините се получава тази обвързаност и вероятно ще бъде така до края, поне при мен.

Ливия НИНОВА