Иван Нейков: Доста промени трябва да бъдат направени, за да могат възрастните хора в България да заемат онова място, което заслужават

Иван Нейков, бивш социален министър, а сега директор на Балканския институт по труда и социалната политика, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“

 

Водещ: Този вторник е Международният ден на възрастните хора. Припомням, че в началото на годината правителството одобри националната стратегия за техния активен живот. Месеци по-късно малцина си спомнят, че такава стратегия има. Говори се и за национална политика. Но дали можем да дефинираме и нея? Защо остава неясна тази национална политика към възрастните хора у нас и възможно ли е постигането на равенство между поколенията, как да се преодолеят проблемите им? Поканих за анализ Иван Нейков, бивш социален министър, а сега директор на Балканския институт по труда и социалната политика. Господин Нейков, приетият през март документ – Националната стратегия за активен живот на възрастните хора, има ли приложение, какъв е ефектът от него, и как да говорим за национална политика към тези наши сънародници?

Иван Нейков: Всъщност по повод празника бих искал да кажа – да са ни живи и здрави много години възрастните хора. А иначе, колкото до стратегията, хубаво е, че имаме стратегия, тя нито е първата, нито ще е последната. Въпросът е, че много пъти стратегиите са за тези, които ги правят, а не за тези, за които се правят. Тоест стратегията е за възрастните хора, а не е на възрастните хора. В нея има важни неща, хубави неща. Въпросът е, че много пъти това, което е написано в хартията, остава там. Ние продължаваме да гледаме на възрастните хора като на група хора, на които трябва да сме благодарни, и от тази гледна точка трябва колкото може все пак да им помогнем да се чувстват поне малко по-добре. Усещате ли в тази философия как има нагласа на възрастния човек да се гледа като на човек, дето сам не може да се оправя, като на зависим човек, за който като имам пари, време и добра воля, нещо ще направя за него. Време е да си признаем, че това е много груба грешка. Всъщност в момента, ако погледнем конструкцията или структурата на обществото ни, ще видим, че групата над 55-годишна възраст вече е най-голямата група в обществото ни, в нацията ни. И тази група е най-бързо растящата, и в следващите минимум 30 години тази група непрекъснато ще се увеличава. От тази гледна точка, да гледаме на тази най-бързо нарастваща група от населението ни като на зависими хора, на които просто трябва да им се помага, е много сериозна грешка. Всъщност анализите на експертите от Балканския институт по труда и социалната политика сочат, че това е най-големият резерв на пазара на труда. Ние през цялото време твърдим, че има недостиг на квалифицирана работна сила, и в същото време не искаме да погледнем към хората от 55+ точно като на източник на тази липсваща или недостатъчна квалифицирана работна ръка. Знаете ли, с годините нещата се променят. Ако погледнем малко назад, ще видим, че хората, които днес са 60-годишни, преди 30 години започнаха промяната – 1989-та. Тази генерация беше двигателят на промяната. И от тази гледна точка сега да твърдим, че тези възрастни хора – 60+, че те са хора, които просто разчитат единствено на подкрепата на обществото, просто не е вярно. Не само не е коректно към тях, а не е и вярно. Ние сме петата нация в света по средна възраст на населението. На първо място, най-възрастната нация – Япония, следва Швеция, Германия и ние сме почти наравно с Италия. Но, забележете, четирите държави преди нас кои са. И четирите са в Г-20. Тоест започвам да си мисля дали те са в Г-20 може би и заради това, че толкова е висока средната възраст на нацията. И никоя от тези държави не обявява този факт – за високата средна възраст, не го обявява за драма, за катастрофа. А ние през цялото време говорим и си самовнушаваме, че застаряването на населението е страхотен проблем, който едва ли не ще доведе до изчезването на нацията ни. Това е нова, друга грешка, която допускаме. От тази позиция, ако погледнем възрастните хора, те са огромен капитал, огромен. Само че ние не го използваме. Ние продължаваме да смятаме, че към пенсията трябва да им дадем някоя коледна или великденска добавка и сме си изпълнили синовния или дъщерен дълг. А всъщност това е огромен ресурс за обществото ни, който, за съжаление, пак казвам, не го използваме.

Водещ: Защо е необходимо насърчаване на по-дългия трудов живот? Как можем да използваме този ресурс?

Иван Нейков: Да, защо е необходимо? Не знам. Господ така ни е направил – ние сме щастливи, когато се трудим. Един човек, който нищо не върши, той няма как да бъде щастлив. Човешкото същество просто трябва да прави нещо, да работи. От тази гледна точка има десетки начини как да бъде използван капацитетът на възрастните хора. Да, знам, че много хора ще кажат – те са с намален капацитет, или „аз вече съм уморен, болен съм“. Никой не е казал, че възрастните хора трябва да ги караме да копаят нивите всичките, или да работят по 8 часа на пристанището или какъвто и да било тежък физически труд. Умните нации използват тези умения, този капацитет на възрастните хора, който те са в състояние да реализират, в състояние са да го отдадат на обществото. Ето например вече втора година се вайкаме, че около 5000 души годишно се пенсионират като учители. И започва треска да ни тресе какво ще стане след 5-6 години, когато над 50 000 учители ще се пенсионират. И мислим откъде да намерим хора, които ще ги заместят? А защо не мислим как да използваме капацитета на тези хиляди учители, които се пенсионират? Какво, ние ги отписахме и казахме – каквото сте дали – дали, хайде, ето ви внуците, отивайте си вкъщи и се занимавайте с тях. Всъщност това е огромен потенциал, тези десетки хиляди пенсионирани учители имат огромен потенциал, който трябва да бъде използван. Ние твърдим, че трябва да имаме учене цял живот, а всъщност казваме – добре, учене цял живот, но до тук ще ви използваме – 60-65 години, ще ви използваме капацитета. Тогава не ги ли вкарваме в някаква шизофренна ситуация хората, като им казваме – учете цял живот, обаче това, дето сте го научили, след 60 години вече не ни трябва. Напротив, трябва ни. Трябва ни и трябва да мислим, как можем да използваме капацитета на възрастните хора.

Водещ: А как може да се използва? Какви са вариантите, господин Нейков? Какво разработва вашият Балкански институт по труда и социалната политика?

Иван Нейков: Всеки възрастен работник, всеки работник, който е работил 15-20 години в едно предприятие, ние сме свикнали като клише да го наричаме живата история на предприятието. Аз не знам, дали е жива или не е жива тази история на предприятието, но когато си тръгне възрастен работник от предприятието, с него си тръгва една много важна част от ноу-хауто на предприятието. И тя си тръгва завинаги. И затова на вашия въпрос как да използваме въпросния потенциал, едно от нещата, които предлагаме от много време, е: за опитни възрастни работници в предприятията да създадем програми, да създадем механизми, да създадем законодателство, което да им позволява част от работното време, което те ще имат, да я използват като обучители, като ментори, като наставници, за да обучават младите работници. Няма по-икономически ефективен начин за обучение на новия работник от обучението на работно място. Това е най-изгодно за работодателя – да обучава работници на работното място. Въпросът е, кой ще ги обучава? Няма по-добър обучител на новите работници от опитните възрастни работници. Всяка година в България се пенсионират между 80 и 100 хиляди души. Една много голяма част от тях могат да бъдат използвани, за да обучават новата работна сила, която се появява. Нали твърдим, че образованието не подготвяло, поне това е тезата на работодателите, че не подготвяло работниците за очакванията на работодателите, за изискванията на работодателите. Ето, тогава можем да обучим тези нови работници чрез опита на старите работници. Ето едно място, където възрастният работник е незаменим. Този човек носи със себе си знания и умения, които са най-търсени от работодателите. Само че още не съм видял предприятие, където работодателят да е седнал и да каже на възрастния работник – слушай, разбирам, бай Пешо, че 8 часа вече е трудно, годините си казват думата, да си на това напрежение, да си на тази натовареност. Затова правим с теб така – 4 часа ще учиш новите работници, които ще идват тук, другите 4 часа си работиш това, което си го работил. И по този начин всички са печеливши – и държавата, защото един работник продължава да работи, и работодателят, защото не губи ноу-хауто, ако се обучават новите работници, а и възрастният работник, защото се чувства полезен, да не говорим за младите работници, дето ще научат онова, което иначе биха научили за 10 години на базата проба-грешка.

Водещ: Господин Нейков, тръгнахме от Националната стратегия за активен живот на възрастните хора, минахме през доказателствата колко трудно и почти невъзможно е нейното приложение, поне най-малкото обществото не чува за него, и стигнахме до това, че са необходими законодателни инициативи. Какво конкретно трябва да включват тези инициативи?

Иван Нейков: Знаете ли, не искам да прозвучи нихилистично, но аз бях изумен като видях от Тексас, през Южна Африка, Австралия, до Виетнам, видях десетки, десетки държави, някои от които, както се казва, ще ни дишат праха сигурно с години, видях, че в тези държави има изключително модерно законодателство за защита правата и интересите на възрастните хора. Ние всъщност нямаме такова законодателство. Ние казваме – много си уважаваме възрастните хора, само че към тях се отнасяме както към всички останали. Чакайте тогава, защо имаме законодателство за младежта, защо имаме законодателство за децата? Нали и те са хора, Конституцията е еднаква за всички? Значи правилно сме преценили, че и за децата, и за младежта трябва да имаме специализирано законодателство. А защо за най-голямата група и най-бързо растящата група от населението ни – възрастните хора, защо за тях нямаме специализирано законодателство? Не е добре. Просто час по-скоро трябва да престанем да си стискаме очите и да ги отворим, и да кажем – възрастните хора са огромен капитал на България, затова ще имаме специално отношение към тях. Не отношение като към зависими едва ли не хора, които просто трябва да ги храним в устата. Обратно – уважително, с признание за всичко онова, което могат, не което са могли и което са направили. Това, което са го направили, са го направили. За онова, което могат сега да им дадем възможност. Това означава промяна на трудовото законодателство, това означава законодателство, свързано с насърчаване на активността на възрастните хора, законодателство, свързано с правата и отговорностите на местната власт. Доста неща трябва да бъдат направени, за да могат възрастните хора в България наистина да заемат онова място, което заслужават.

Цоня Събчева