Иво Милтенов, гл. уредник на Музея „Яворов“-София: Диверсификационният гений, който Пейо Яворов има, му позволява да напише съвършени стихотворения

Иво Милтенов, гл. уредник на Музея „Яворов“-София, в интервю за дневния блок на Радио „Фокус“. (Текстът по-долу е поместено със съкращения.)

 

 

 

Водещ: Г-н Милтенов, по какъв начин ще отбележите 140-годишнина от рождението на Пейо Яврово?

Иво Милтенов: Годишнината вече започна, два дена преди самото рождение на Яворов, което е на 13 януари. Ние започнахме с организирането на една научна конференция в залите на Българската академия на науките (БАН). Това беше форум на множество учени, изследователи на Яворов. Също беше открита изложба в залите на БАН, онасловена „Път, на който не съзирам края“. И друго, което би трябвало да се отбележи – една много хубава инициатива за написване есе на тема „Яворов“, която беше сред българските средношколци. Бяха раздадени награди, бяха почетени най-добрите, но главното, което можахме да усетим, е тоя жив интерес към живота и творчеството на Яворов, тъй като повече от 100 деца взеха участие в този конкурс. В събота ни предстои да организираме честването на самия рожден ден на Яворов на територията на музея на ул. „Раковски“ 136.

Водещ: В музея се съхраняват много вещи, направен е опит да се запази всичко в автентичен вид. Но какво разбират посетителите за личността на Яворов от това, което се пази там? Да припомня на слушателите, че той и Лора Каравелова живеят само около една година в тази къща на „Раковски“.

Иво Милтенов: Разбират най-главното, ако не всичко, тъй като да се докоснеш до Яворов, е да усетиш духа на Яворов, както и на семейството Лора Каравелова и Пейо Яворов. Без съмнение този дом притежава силно, магнетично действие върху посетителите с целия интериор първо, който посетителят вижда. Имам предвид видът на интериора като цяло. Още повече сега, когато музеят е обновен изцяло, експозицията е на нов фон – имам предвид стени, тавани, стаи. Това, което беше проблем дълги години – именно състоянието на вътрешния интериор – сега вече е решено. Трябва да кажа, че музеят притежава редица важни експонати от живота на Яворов и Лора и може да се види там както тяхната гостна или там, където са посрещали своите приятели, може да се види и кабинетът на Яворов, писалката, с която е писал, бюрото, на което е бил, книгите, които са му стояли под ръка. Разбира се, не на последно място, всички вещи, които Яворов е притежавал в последната година от своя живот, живеейки на ул. „Солунска“ и „Витошка“ – едно място, което сега е отбелязано с един барелеф на стената на сградата, и едно място, което е било последното земно жилище на поета Яворов. Всички тези вещи от това жилище са пренесени в музея на „Раковски“ 136. Има твърде много драматични неща, които могат да се видят там. Например писмото, което Яворов оставя, виждайки своята съпруга, че не е жива, миг преди да се простреля в слепоочието. Това писмо се пази и зрителите могат да го видят, както и сватбената рокля на Лора, и роклята от последната й вечер в същото време. Не е в експонатите цялото нещо, нито в бройката им, колкото в общия дух, който несъмнено музеят излъчва.

Водещ: Каквото и да кажем, ще е малко за Пейо Яворов. Той е български поет, символист и революционер, воевода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на ХХ век. Много често го наричат „Геният на българската лирика“. Какво е добре да знаем, но сякаш винаги се изплъзва между редовете и изпускаме? Какво е малко известно за него, но пък е добре като българи да не забравяме?

Иво Милтенов: Това е най-големият български модернист – това трябва да знаем. Българската поезия, която до неговото появяване на българския литературен небосклон е до голяма степен белязана от националния дух, от историческото минало, бидейки най-голям представител в това отношение Патриархът на българската литература Иван Вазов, в десетилетието от 1900 до 1910 г. – това е времето, в която Яворов пребивава в София и пише стихове – българската поезия претърпява огромно развитие. И развитието е в посока на модерното поетическо мислене, на онова вглеждане в индивидуалната човешка душа, което не е било достъпно на българските поети по тоя начин в предните десетилетия. Т.е. развитието на европейската литература, която сменя множество литературни течения, както и урбанизацията на нашата следосвобожденска България, довеждат до нови състояния на поетичните търсения, довеждат до това поетът да разбере, че е твърде сложен като душевност. Изследването на тая сложна душевност е главната територия, но която Яворов стъпва. Неговият дълбоко философски поглед – той е такъв, той е дълбок и сложен поет – го прави да бъде много, много голям новатор в българската литература и да бъде един пар екселанс европейски поет както по размера на таланта, така и по актуалността на поетическите търсения. Точно в годините, когато европейският модернизъм прави мощни крачки напред, точно тогава Яворов е човекът – заедно с Пенчо Славейков, разбира се, и други поети, – който издърпва българската поезия напред и в актуалния ритъм на европейското литературно развитие. Другото, което със сигурност трябва да знаем, е, че това е един голям българин и голям революционер. Борбата за освобождението на Македония беше държана толкова много настрана от нашата историография, толкова много в кьошето на българското национално мислене, че ние сами бяхме унищожили, така да се каже, кастрирали българския национален идеал, който в тези години се заражда тъкмо в поколението на Яворов, тъй като Яворов е роден в годината на нашето освобождение – 1878 г. Яворов влиза неведнъж с въоръжени чети в македонска земя да се сражава. Знае се, че това е първият биограф на големия революционер. Яворов написва също така – това е толкова популярно, включително и за младите хора – забележителната книга „Хайдушки копнения“, в която описвайки сякаш събитията фактологично, без да се стреми към това, рисува своя собствен образ на революционер и революционер от голям мащаб. Тия две неща да знаем, мисля, че ще можем да оценим какво представлява Пейо Яворов за нас. Той беше наричан с думата „символист“. Имаше години, когато това беше заклеймяващо. Сега вярвам, че се вижда вече, че това, че си служиш по сложен начин да изразиш себе си и да не говориш само за нещата, които се виждат, а да говориш за нещата, които не се виждат – а те са по-важните, – вече няма защо да бъде търсено там някакъв литературен грях. Това подценяваше Яворов, разбира се. Второто подценяване години наред беше неговата революционна дейност, понеже ние имахме не много умната политика да не можем да уважаваме своите национални ценности.

Водещ: Няма как, говорейки си за Пейо Яворов, да не го свързваме с любовите му, няма как да не споменем Лора и Мина. Как бихте определили жизнения край на този красив ум?

Иво Милтенов: Жизненият край е несъмнено трагичен, погледнато от всяка гледна точка. Дори едно такова око, което не търси дълбочини и анализи във всичко, ще може лесно да го определи като трагичен, тъй като това са млади хора – на 35-36 години, колкото е Яворов, и 27, колкото е Лора, да си отидат от тоя свят. Между другото, също трагична е съдбата на Мина Тодорова, която на 20 години си отива от тоя свят болна от туберкулоза. Трагичен е тоя край, наистина е така. Има какво да научим от тая трагедия, ако сме способни на това като нация, като народ, защото ние умеем да оценяваме – и не знам дали думата е „оценяваме“, но да издигаме хората, големите хора на нашата нация едва когато си отидат. Трагедията на Яворов не е само обект на регистрация от българите. Трагедията на Яворов е обект на това, че сме допринесли за нея с нехайството си, със зломислието си, с фалшивите обвинения, със сеирджийството, тъй като когато Яворов е все още жив, той е бил подложен на нечуван присмех, обвинения и едно скрито доволство от това, че ето докъде се докара той. Т.е. той намира в последната година от своя живот, вече когато живее без Лора, той намира утеха и пристан само в сърцата на „неколцина мои приятели“, както се изразява в предсмъртното си писмо. Ето, казва: „Неколцината четири-пет души приятели, които имам, кълна се – казва, – пред вас, че това, което съм казал, е истина“. И така, да не продължавам по-нататък в това негово заклеване, какво пише в предсмъртното си писмо. Това говори, че от всички страни ти си получавал унижения и тормоз. Това е част от неговия път да иде в гроба. Ние трябва да си дадем сметка за това, по какъв начин ние сме нацията, която го цени. Яворов, който тогава е бил сляп и не е можел да работи, колцина от българите тогава си задават въпроса „Абе, той с какво се храни тоя човек?“ Тоя трагичен край би могъл да бъде за нас самите едно училище, за да разберем някои неща. И е добре да ги разберем, защото ако не ги разбираме тези неща, които са толерантност, солидарност, доброжелателност и още редица други добродетели, ние така ще буксуваме като нация още стотици години.

Водещ: Всъщност до Яворов са Тодор Александров, д-р Кръстьо Кръстев – както вие казахте, съвсем малко хора. Яворов си отива отритнат от обществото.

Иво Милтенов: Точно така, да.

Водещ: В навечерието сме на рождението му, 140 години от рождението на Яворов. Нека да завършим с нещо положително. Кое е любимото Ви произведение на великия български поет и бихте ли ни цитирали част от него?

Иво Милтенов: Той написа много шедьоври. Диверсификационният гений, който Яворов има, му позволява да напише стихотворения, които са съвършени. Напоследък си припомням два стиха, които ще ви кажа, които имат връзка и с нашия ден, с нашето съвремие. Казва така:

„Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

И мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина“.

Ето как, сред множество страдания и съмнения, държейки красотата като високия прицел на своя живот, Яворов намира надежда не само за себе си, ами и за нас. Каква е надеждата? Казва: „Ако тоя свят може да роди ангел като тебе. Има надежда за него, не е толкова прогнил от зло, щом той може да те роди и да бъде твоя родина“.

Милослава АНГЕЛОВА