Илияна Попова, зам.-кмет на Петрич: Длъжници сме към духа на илинденци и преображенци, борещи се за свобода и независимост

Илияна Попова, заместник-кмет по култура и хуманитарни дейности в Община Петрич в интервю за предаването „105 години свобода“ на Радио „Фокус“  – Пирин, посветено на 115-годишнина от избухването на Илинденско-Преображенското въстание.

Фокус: Г-жо Попова, каква е обстановката в Петрич преди избухването на Илинденско – Преображенското въстание и кога всъщност започват същинските сражения на територията на петричката кааза?

Илияна Попова: Петричкият район не успява да се включи с пълна сила в Илинденско – Преображенското въстание, поради историческият факт, че 10 месеца по-рано и на двата бряга на река Струма се водят въстанически действия на живот и смърт. Броят на сблъсъците до потушаването му са приблизително 19 за месец. Всъщност не бихме могли да говорим за Илинденско – Преображенското въстание без да говорим за Горноджумайското от 1902 година, защото последствията от него са значими. От една страна още на 20 септември 1902 година се свиква митинг на площад „Позитано“ в София в подкрепа на цитирам: „Останалите отвъд Рила“. А при появяването на първите бежанци от този край –  в София, Варна, Пловдив и други градове се свикват големи митинги, отправящи апел към Европа и българското правителство за намеса. От друга страна при потушаването на Горноджумайскот въстание са опожарени и разграбени над 15 села, войската извършва масови убийства, насилие и репресии срещи мъже, жени и деца. Като жесток пример бихме могли да си припомним обесването на двама свещеници с главата надолу над горящ огън. Повече от 2000 българи са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в свободна България. Църкви са превърнати в яхъри, а много от тях разрушени. Всичко това обезсилва участието на хората от този район в последвалото Илинденско – Преображденско въстание 10 месеца по-късно. И въпреки всичко това, петричката околия не спира да се бунтува и става част от организираното движение, но това се случва само 4 години преди избухването на Илинденско – Преображденско въстание. Това не дава възможност въстаническия дух и въстаническата готовност на българите да бъде цялостно канализирана. В такава обстановка през 1093 година избухва Илинденско – Преображенското въстание. Общото мнение на дейците в петричко съвпада с това на дейците от Вардар и на Серският революционен окръг – те смята, че въстанието е прибързано и затова трябва да се изрази в смели актове – прекъсване на съобщения, взривяване на мостове и различни военни съоръжения. Целта е турските военни части да се задържат в района и да се облекчи въстаналия Битолски революционен окръг. Около Кръстовден, през 1903 година, планината Огражден, под селата Гюргево и Куково се осъществява събиране на всички чети в района. След пристигането на всички въстаници е взето решение за формиране на две бойни групи. Първата е сформирана в северен Огражден, а втората в южен. Северната група въстаници са разгромени и разпръснати след сражение с турските войскови части в района село Цапарево. Южната води успешни бойни действия при селата Вишлене и Стеник, но след смъртта на нейният войвода в местността „Маркова скала“, четата се отправя на север към Княжество България.

Фокус: Кои са личностите от Петрич, свързани с бойните действия, които се случват в хода на въстанието?

Илияна Попова: В хода на въстанието и след неговото поражение от Петрич са арестувани Анастас Тасев Антикаджиев, Димитър Зиков, Англо Тодоров, заедно със сина си Иван Тодоров, Стоян Георгиев Марушкин, известен с подписването на Мемоара на македонските българи до Великите сили от 1878 година, свещеник Григор Попмихов, Георги Неделчев, Христо Бояджиев и други. От село Елешница, днешно Беласица са арестувани Георги Насков, Стоил Танчев, свещеник Манасия Велков и други. Всички те са дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, изявени общественици, интелигенцията… личности, които изграждат българското възраждане в петричката околия.

Фокус: Знаем, че Илинденско-Преображенското въстание е потушено жестоко. Какви са последиците за Петрич?

Илияна Попова: Чисто политически промените в положителна посока за петричка околия са минимални. Национализмът и консерватизмът на османо-турското общество не допускат идеята за политически реформи и затова търсенето на възможности за присъединяването на този край към освободеното Отечество остават в две направления. Едното е продължаване на революционната борба от вътре, а също и това, което най-много се надяват българите – Княжество България, със своите военни сили, да освободи този район, а именно Македония и Одринско. На практика това се случва на 28 октомври 1912 година, защото Петрич е освободен от своите чети, а малко по-късно пристига и редовната българска армия, която гарантира освобождението и присъединяването на жителите на петричката кааза към освободеното Отечество. След въстанието Македонският въпрос всъщност трайно влиза в полезрението на международната дипломация, но понеже говорим за последиците, то искам да кажа, че за мен е изключително важно да помним случилото се извън политическите и военни действия. За размера на въоръжената борба, за жестокостта при потушаването на Илинденско – Преображенското въстание свидетелстват и архивите, според които в Македония и Одринско са осъществени повече от 280 сражения, в които са участвали 26 400 въстаници, срещу 350 хил. турска армия и башибозук, а последствията за всички въстанали територии са трагични. Опожарени са над 200 000 български села, разрушени са над 15 000 български къщи в Македония и Одринско и повече от 70 000 души са останали без дом. Хиляди са убитите, обезчестените. Обезлюдени са стотици села. 30 000 са принудени да напуснат родното си огнище и да търсят спасение. Нова вълна от изтерзани тела и пресъхнали от плач и горест очи потеглят към България, потеглят към свободата, но остават завинаги с вперен поглед в кървавите пожари на Македония и Одринско, с изпепелени от мъка души. В Българската история, като че ли по-известно остава Априлското въстание, но истински мащабно, всеобхватно и кърваво е Илинденското.

Фокус: Достатъчно неща ли са направени, за да не забравяме войводите и комитите от Илинденско-Преображенското въстание?

Илияна Попова: Личното ми усещане като човек от този край и като потомък на бежанци е, че сме длъжници на събитията и хората от 1902 – 1903 година. Длъжници сме към духът на една идея, към стремежът за една борба и жажда за свобода и независимост. Погромът на това въстание роди силата на една страна и вярата на един народ към едно обединяване, затова на Илинден нека всеки си припомни цената на нашата свобода. Нека сведем глава пред паметта на онези, които жертваха себе си във въстанието, защото иначе днес нямаше да сме тук и нямаше да сме това, което сме. Надявам се, че в душите на повече хора днес паметно да отеква призивът на Главният въстанически щаб: „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото срамен и скотски живот“.

Фокус: Пазят ли и днес жителите на Петрич силното чувство на родолюбие и патриотизъм, каквото наблюдаваме в хората преди, по време и след въстанието до 1912 година?

Илияна Попова: В известна степен да. Припомнете си и Вие самата колко пъти сте чувала, дори на шега, определенията за хората от този край – „чешити“, „бунтари“, „непокорни“, „твърди“. Зад всичко това се надявам, че хората разпознават силата на духа, помогнал на предците ни да преживеят не малко събития в борбата за изконни човешки права по тези размирни територии и да продължат гордо да се наричат българи. В петричко над 10 населени места отбелязват годишните от Илинденско – Преображенското въстание  с различни събори през юли и август. Това е част от родовата памет на българите от този край. Днес 115 години по-късно, българите от Пирин, Вардар и Егея, макар и разделени, все още пазят спомена за онези временна. Паметта е най-малкото, с което можем да покажем, че жертвите не са дадени напразно. В стремежът си в бъдеще хората да живеем без граници, без историческа обремененост  нека запазим уважението към кървавите страници на собствената си история. А всички ние, хората от петричко, продължаваме да вярваме, че във вените ни е останала капка от горещата кръв на Илинденци.

Фокус: Как и въобще оценяваме ли днес саможертвата на въстаниците?

Илияна Попова: Ако по време на историческите събития, за които говорим политическата обстановка в света и Европа не е била особено добро и въстанието бе получава достатъчно външна подкрепа, то надявам се, че днес сме успели да дадем правилната изключително висока оценка за него в българската история. Все пак събитията в Македония и Одринско не остават незабелязани. В австро-унгарската преса се появяват заглавия като: „Доблестно въстание срещу цяла Империя“. Това е изказано по повод факта, че на турското мирно население в бунтуващите се райони не е посягано, а дори има данни, че част от турското население подпомага въстанието. Но ако говорим за оценка, то по-скоро ми се иска да цитирам равносметката на въстанието, дадена от Христо Силянов, деец на ВМОРО:

„Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят… Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания… Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“. Не бих могла да добавя и думичка повече. Единствено се надявам, че наистина българският народ оценява саможертвата на въстаниците. Наистина, надявам се.

 Ливия НИНОВА