Йордан Димитров: Оценката на работоспособността на хората с увреждания е важна за насърчаване на тяхната заетост

снимка: pixabay.com

Йордан Димитров, експерт в Балканския институт по труда и социалната политика, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“

 

Водещ: Какви са новите възможности пред хората с увреждания с оглед на предстоящата реформа на ТЕЛК и бюджета за следващата година? Очакваме подробностите от експерта по социални въпроси Йордан Димитров. Господин Димитров, какви са новите възможности пред хората с увреждания?

Йордан Димитров: Трябва да признаем, че през последната година, а и за следващата се създават все по-големи възможности и заетост на хората с увреждания. От една страна със законодателните промени, които бяха приети, и които задължават всяко едно българско предприятие да наема такива лица до определен процент от работната ръка, и от друга страна с различни видове програми, които финансират заетост на хората с увреждания. Например, една от най-популярните програми на етапа на нейното приемане беше Националната програма за заетост на хора с увреждания, която програма съвсем скоро бяха гласувани допълнителни средства към нея, тя е към националният план за заетост към Агенция по заетостта. И от друга страна имаме национална програма, която е за така наречената обичайна работна среда за хора с увреждания, която само до преди година и половина, беше програма с около 500-600-700 хил. лева, а пък от 2019 г. вече е с 4, 5 милиона бюджет, същото се отнася и за следващата 2019 г. Та, от тази гледна точка все повече възможности се създават за заетост на лица с увреждания, но пък в същото време все още има сериозна бариера за заетост на лица с увреждания. От една страна, тази бариера е чисто психологическа в самите лица с увреждания, от друга страна, тази бариера е от гледна точка на работодателите, които двете страни все още не вярват един на друг и все още смятат, че трябва да продължат по старата система, при която лицата с увреждания обикновено са пасивната част от гледна точка на пазара на труда, а пък работодателите са  хора, които ако има възможност да не се занимават с лица с увреждания, като че ли им е по-добре. Просто не се познават един друг. Ние имаме инициатива, заедно с Националната федерация на работодателите за хора с увреждания по един неин проект, по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ , която е именно за разпространяване на практики за наемане на лица с увреждания. И целта при нея е просто да се оползотворяват всички налични възможности и да се покаже на двете страни, че те имат нужда един от друг. Преди малко програмата, за която ви казах, която нарасна до 4,5 млн. ръст за съжаление, макар че парите бяха налични, се изразходиха отново около 500-600 хил. лв. Тоест това, което можем да кажем е, че има пари за 4,5, с които да се  създаде заетост в обичайна работна среда и в същото време имаме прекалено малко работодатели, които се възползват от това нещо. Което е именно в тази посока, която казвам. Има страхотно недоверие и от двете страни.

Водещ: А това недоверие как може да се преодолее?

Йордан Димитров: Това недоверие може да се преодолее освен, че с много, много мащабна кампания и сред работодателите, и сред хората с увреждания, и с нещо друго, което може би има раздвижване и което държавата като че ли започва да работи в тази посока. Това е създаването на система за оценка на работоспособността на хората с увреждания, която система за работоспособност много ясно, много детайлно да покаже на хората с увреждания какво точно могат да правят, при какви условия могат да го правят, каква подкрепа им е необходима, за да могат да го правят. И от друга страна пък да покаже на работодателите, че един човек с увреждане, с много малки инвестиции и само с промяна на възприемането на този човек с увреждане, може да бъде един невероятно качествен служител във всяка фирма. Оценка на работоспособността в България се прави предимно по познатата ни система на ТЕЛК, която система на ТЕЛК в общи линии се фокусира само върху съответното заболяване на човека. И обикновено се излиза с, буквално в рамките на едно-две изречения се казва, човекът какво не може да прави. Това, което се прави в почти всички развити страни, в цяла Западна Европа, в Австралия, Канада, САЩ и много други държави, е това тези оценки да се направят от гледна точка на заобикалящата среда на човека, от гледна точка на неговите личностни характеристики. Това е така наречената вече набираща популярност в България ICF система или това е системата за международната класификация на функционалността на хората с увреждания. Тоест нас не ни интересува човекът от какво е болен, това, което ни интересува е дали това, от което е болен му позволява да изкачва стълби, му позволява да вдига тежко, позволява ли му да работи навън или трябва да бъде в офис; позволява ли му да работи в екип или е необходимо да работи в общи линии самичък с посредничеството на определен тип наставници или ментори на този човек. Това са все много големи детайли, които нашата система ТЕЛК-ова в никакъв случай дори не се замисля за тях. А именно това е начинът, чрез който в развитите страни, развитите общества повече от 60% от хората с увреждания работят. В България на практика работят 30-32%. Тези останалите 30% наистина трябва да се положат усилия и то усилия не само от гледна точка на това да се дават повече пари. Това, че държавата ще отпусне едни 100-200 млн. повече, може да се окаже абсолютно недостатъчно тези хора да намерят реализация на пазара на труда. Трябва да не забравяме, че реализацията на пазара на труда всъщност води до всякакъв друг тип интеграция на тези хора – социална интеграция, по-високо самочувствие, социални кръгове, в които тези хора ще могат да се впишат и така.

Водещ: Какво може да се направи, господин Димитров, за да не останем само на нивото на констатациите и добрите пожелания? Тоест какъв план за действие трябва да се начертае?

Йордан Димитров: Правят се вече определени стъпки. Има няколко големи проекта и инициативи, които са в някои от най-заинтересованите страни поне на държавно ниво. Това са Министерството на труда и социалната политика, Министерство на здравеопазването, НОИ. Във всяка една от тези организации има проекти в момента, които проекти целят разработването на подробни методики как да бъде въведена да речем една такава система на ICF за оценка на работоспособността на лицата с увреждания. Затова на първо време това, което трябва да се направи е тези проекти да бъдат завършени и от тях да излязат инструменти, методики, чрез които това нещо да може да се прилага на практика в страната. След това трябва доста сериозна масирана кампания сред работодатели и сред хора с увреждания, за да се види, че и двете страни имат полза от тях. Например битува нещо, което според мен е абсолютно невярно и абсолютно несвързано с въвеждането на тази система ICF. Това е, че въвеждайки тази система ще се отнемат права на хората с увреждания или пък ще се намалят обезщетенията, които взимат или пък пенсиите, които взимат. Тези неща нямат нищо общо едно с друго. Затова информационната кампания, която трябва да се води е следната – тази оценка ще ви помогне, за да разберете какво може да правите и тази оценка ще помогне на работодателите да разберат вие какво можете да правите и как да бъдете интегрирани на работното място. А всички останали права, които вие имате в момента под формата на различни видове услуги или обезщетения, те ще продължат до тогава, докато няма някаква друга политика, но тази политика е в съвсем друга сфера. Тоест няма нищо общо с извършването на самите оценки. Та това е второто нещо. Третото нещо е постепенно да се насърчи развитието на различни видове услуги, които са свързани с адаптиране на работната среда за лица с увреждания. Ще чуете, че правителството в момента, може би не без основание, предоставя информация, че се увеличава броят на хората с увреждания, които се наемат, например чрез Бюрата по труда. Да, това е така, но все още това е в много малки като бройка хора и в същото време все още фокуса е върху лица, които по принцип са активни на пазара на труда. Това са лица, които са в рамките на тези 5-6%, които обикновено в България се смятат за безработни лица с увреждания. Но има едни 30-35% от лица с увреждания, които са неактивни. Те нито са на пазара на труда, нито работят, нито търсят работа, нито тях някой ги търси. Много трудно ще бъде именно тези 30% да се вкарат в рамките на пазара на труда. Именно натам към тях трябва да бъде фокусът.

Водещ: Казахте информационни кампании, кой да ги проведе?

Йордан Димитров: Информационните кампании се провеждат например от неправителствения сектор. Но неправителствения сектор примерно трябва да бъде привлечен като съюзник в цялата тази реформа. Скоро имаше в България едни малко като апостолски тур на експерти, които бяха в сферата на ICF. И те във Варна, Пловдив, София показваха какви са плюсовете на въвеждане на ICF навсякъде в Европа. Специално те бяха работили в Кипър и в Армения, където току-що бяха извършили тези реформи. Всеки път, когато отиваха някъде, те питаха колко са тук неправителствените организации, които участваха. На практика се оказваше, че много малко от неправителствените организации в България, които са за и на хората с увреждания, все още са ангажирани в този процес. Има едно недоверие, има страх. Но страхът идва преди всичко от непознаването на тази система. Няма как тази система да работи във всички развити страни, там където лицата с увреждания са заети на 70% и в същото време ние да смятаме, че това е нещо, от което трябва да се страхуваме.

Водещ: Говорим по въпроси, за които имаше големи протести през пролетта на тази година от хора с увреждания и техни близки. Прие се законодателство, прие се пакет от четири закона. И виждаме сега, че месеци по-късно, в края на годината, когато имаме базата – ние не можем да продължим напред. С какво си го обяснявате? Само със страх, незнание, несигурност?

Йордан Димитров: Значи първо трябва да кажем, че всичките тези пакети се приеха, те не са лоши, те са стъпки в правилната посока, затова по-скоро адмирации за това. Второто, което трябва да кажем е, че тази реформа наистина е сложна, освен това е много чувствителна. Затова тя не би трябвало да се очаква да бъде извършена в рамките на един или два, или три месеца. В много от страните, с които сте се запознали подобни реформи понякога отнемат 3,4,5,6 до 10 години. Все още в страни като Италия, като Франция, те нагаждат своите системи за оценка на работоспособността на хората с увреждания. Та от тази гледна точка самият факт, че някой обещава, че тази реформа ще бъде извършена за два месеца или за три месеца, той или не познава какво трябва да се прави или по-скоро хвърля малко прах в очите на хората. Затова тръгва се в правилната посока, има нужда от повече доверие между отделните участници в тази система и след това стъпка по стъпка да се въвеждат нещата. Казах ви, в момента наистина държавата има такива намерения, има няколко големи проекта, които са чисто експертни, за да се създаде тази система. А след това разбира се тя ще трябва и да се отстоява. Да се отстоява чисто политически, чисто обществено и най-вече да се търсят привърженици, защото наистина това е нещо непознато. За съжаление абсолютно всички са против системата на ТЕЛК, но в момента, в който се предложи някаква реформа, по-голяма част от основните участници са против така наречените реформи. За съжаление все още реформа в България се смята даването на повече пари, което никак не е реформа.

Водещ: Щях да ви попитам – тази нова система може ли да бъде подсигурена от бюджета на държавата във вида, в който сега се гласува от Народното събрание?

Йордан Димитров: Може. Може да бъде подсигурена. Например един от основните стожери на тази да я наречем нова система, това са центровете, където да бъде извършвана такава оценка. Това е представете си все едно ТЕЛК-овете, само че ако ТЕЛК-овете досега са били само лекари, които извършват в общи линии оценка на здравословното състояние на човека, то има нужда и от други мултидисциплинарни екипи, които да могат да оценят от гледна точка на социалната заобикаляща среда на човека – дали той може да извършва нещо или не може. Всичко това евентуално би могло да бъде допълнителен разход. Но например в Кипър цялата тази реформа е била финансирана чрез фондове от ЕС. Тоест няма никакъв проблем първите 5-7 години в новия програмен период да се намери финансиране от ЕС и тя да бъде направена реформата без да струва директно пари на българския данъкоплатец. В последствие ще се види, че всъщност вкарването на повече хора на пазара на труда от лицата с увреждания ще доведе до повече доходи в страната, ще доведе до повече данъци. Защото си представете влизането на едни 100-120 хил. човека, които работят. Да, те ще продължат да бъдат подпомагани, всичко това, което и към момента са подпомагани, но допълнително те ще започнат да изкарват доходи. Доходи за себе си, доходи и за държавата като цяло.

Водещ: Дали няма да има дискриминация при заплащането на труда на хората с увреждания?

Йордан Димитров: Не би трябвало. Значи има достатъчно закони в България, които би трябвало да предпазват от дискриминация. Сега, би могло да има по някой път по-малко заплащане от гледна точка на по-ниската производителност. Но това са две различни неща, това не е дискриминация. Ако един напълно здрав шивач ушива днеска 10 панталона, а пък някой, който е с ментално увреждане успява да ушие 2 панталона – най-вероятно здравият човек ще взима по-голяма заплата. Но си представете този човек с менталното увреждане, който шие два панталона, до вчера не е взимал нищо, до вчера не е произвеждал нищо. Той е бил просто потребител на някоя от социалните системи. Днес той продължава да бъде потребител на социалните системи, но той вече допринася за обществото, за икономиката, за държавата.

Водещ: И за себе си.

Йордан Димитров: И най-вече за себе си. Да, това не трябва да се забравя. Дори понякога не са толкова важни парите, които ще изкара, важното ще бъде, че този човек е в социална среда, на работно място, където самият той изгражда своето самочувствие вече като сравнително равноправен член на колектива.

Водещ: Каква е реакцията по този въпрос от държавните структури, от държавните институции, имащи отношение по темата?

Йордан Димитров: Усещането ми е, че на експертно ниво почти всички смятат, че тази реформа трябва да бъде проведена, но има огромен страх. Страх да започне да се провежда подобна реформа, защото наистина е много чувствителна, защото вие сама казахте, че само преди една година хората бяха на улицата. И поради тази причина има наистина много сериозен риск заради страха да не се пипа нищо и да остане нереформирана системата. Но пък в крайна сметка именно в такива моменти обществото и отделните системи се нуждаят от някакъв вид лидерство, което ако някой се наеме да го направи за обществото ще бъде идеално. Това е малко и като пенсионната реформа, която се провеждаше преди 15-20 години и други такива големи реформи. Но продължаваме да смятаме, че ако не се пипат правата на лицата с увреждания, които към момента ги има, и двете реформи се разделят една от друга – то не би трябвало да има проблем просто да се смени методиката за оценка на работоспособността на хората. Която от своя страна ще бъде изключително важна за насърчаване на тяхната заетост.

Водещ: Кой трябва да прояви лидерството?

Йордан Димитров: Държавната администрация в известен смисъл. Може пък и неправителствения сектор да го неправи. Макар че ви казвам, че на този етап той е като че ли големия отсъстващ от всичките тези процеси. Но лидерството трябва да дойде от администрацията или от самите хора, ако щете, които да осъзнаят, че това е нещо полезно за тях. Нищо страшно няма да се случи. Пак ви казвам – не може да го правят всички развити страни в Европа, включително вече и страни като Армения, които дори не са в ЕС провеждат такава реформа. Но можем да дадем един пример с една Румъния, която е близко до нас. Те започнаха да правят такава реформа и под натиска на незнанието и на страха я стопираха. Сега кога ще продължат пак не е ясно. Но буквално без никакви експертни аргументи там се спира само заради това, че има опасност някой да излезе и да каже – ние това не го познаваме и не го искаме.

Водещ: Дано не се случи така и у нас – да тръгне и да спре.

Йордан Димитров: Би могло. Имаме достатъчно нереформирани системи в България…

Водещ: От които всички губим.

Йордан Димитров: От които всички губим. Но пак мисля, че разковничето тук е това – да се гарантира на лицата с увреждания, че няма да губят правата си. Ако те няма да ги губят правата си, тогава би трябвало да няма някакъв сериозен отпор от въвеждането на такъв тип оценка.

Цоня Събчева