Кирил Маричков: Семейството ме научи как да бъда свободен в несвободно общество

Фронтменът на група „Щурците“ Крил Маричков ще получи Наградата на София, която се дава съвместно от Столична община и Международния филмов фестивал “София филм фест”, чието 23-то издание стартира тази година на 7 март. По този повод разговаряме с легендарния певец Кирил Маричков в предаването „Добър ден“ на Радио „Фокус“

 

 

Водещ: „Щурците“ имат записани 12 студийни албума, много плочи, повече от 3 хиляди концерта с препълнени зали. Сега, като се връщате назад в годините, как гледате на всичко това?

Кирил Маричков: Като казвате дванайсет албума, това е твърде малко за една група, която съществува 50 години. Преди няма две години, година и половина, направихме едно честване „50 години „Щурците“ в зала „Армеец“, там имаше 15 хиляди души. Обаче от тези 50 активни, много активните наши години бяха първите 20 – от 1967 до 1987 г. След това се събирахме, може да се каже, от време на време, за някое турне. Всъщност от тези 12 албума от тях 10 са в първите 20 години и само два албума в следващите 30.

Водещ: По време на кинофестивала „София филм фест“ ще бъде показан филм във ваша чест – „Щурците 20 години по-късно“, който е  правен 1988 г.

Кирил Маричков:  Точно така.

Водещ: Какво ще видят зрителите, които все още не са гледали този филм?

Кирил Маричков: Много интересни неща. Това е филм, който съпътства едно наше турне – „20 години по-късно“, 1987 г. Вижда се как сме пели, как сме свирили, всичко е на живо, директно. Има много музика вътре, има интервюта с всеки от нас, говорим интересни неща. Даже аз сега скоро го гледах този филм, около 50-годишнината на групата. Много исках да извадя някои кадри на нашия китарист Пеци Гюзелев, който вече не е между нас. Намерих много интересни,  хубави кадри и снимки от филма.  Гледах го и пак ми беше интересно, даже видях какви неща съм говорил. Някои от тях тогава не можеха да се казват така, но аз съм ги казвал, аз винаги съм бил такъв. Има нещо, което сега, като го видях, и си помислих: аз съм си го казвал вярно, защото това важи за мен, ама не важи за всички хора. Казал съм, че глупавите вярват на това, което ги учат в училище. Защото тогава в училище ги учеха доста едностранчиво за някои неща, но и сега не ги учат кой знае колко добре. Лабилните вярват на това, което им казват на улицата. Умните вярват на това, което ги учат вкъщи. Ама това е, защото аз имах такива родители, с които се гордея, и които, разбира се,  много ми липсват, защото ги няма вече. Наистина, и баща ми, и майка ми ни научиха на много важни неща. Най-вече на това как човек да е свободен и как може да бъде свободен в едно несвободно общество.

Водещ: Вие  през цялото време от създаването на групата „Щурците“ отстоявате този пиетет към свободата. Успявате да прокарате почти еретичния стил хард рок.

Кирил Маричков: Е, да. То да ви кажа в първия период,  60 –те, 70-те години, беше много трудно въобще да се свири рок музика, дори и най-мелодичната. Имаше и много табута и много забрани. Защо оцеляхме? Оцеляхме заради нашата публика.  Това е, което ни крепеше. Ние бяхме икономически изгодни за тогавашната Концертна дирекция. Получавахме един определен хонорар, който беше по една таблица. И мога да кажа съвсем  точно, че всички хонорари на цялата група  плюс тези на техническите лица струваше 200 лева. А средният приход от един наш концерт беше около 4-5 хиляди лева. Представете си. И затова, когато изпеем някоя песен, която по не им харесва, те ни спират турнето. Обаче икономически много закъсват, като не правим концерти и мине – не мине един месец, пак се обадят да правим турне, но с уговорката – няма вече така да правите. И аз викам: няма, няма. Примерно  да пеем силно, да пея с дрезгав глас, да надувам уредбите и т.н. Не дай си, Боже пък да изпеем нещо на английски, това беше страшно. Помня даже като казах: абе, няма ли малко да отидем на море, много концерти станаха, малко да отидем до Созопол. Нашият барабанист казва: много лесно става това, няма смисъл да искаме да ни дават отпуска. Изсвирваме едно яко парче на английски или на „Дийп Пърпъл“,  на „Ролинг Стоунс“ и край – спират турнето и отиваме на морето.

Водещ: Налагало се е те да правят компромиси по-скоро с техните принципи, отколкото вие с вашите.

Кирил Маричков: Знаете ли даже докъде се стигна? Преди едно турне, тогава вече бяхме големи звезди, някъде 80-те години на миналия век, тоест не беше през 60-те. Вече имаше някакъв лек полъх на свежест, както казахте преди малко, вече можеше да се пуснат и по-хард парчета, имахме такива –  „20 век“, „Вкусът на времето“, „Конникът“, „Рок в минало време“ и какво ли не друго. Тогава главното, заради което пак получавахме наказания, беше, че публиката не искаше да седи седнала през цялото време и да пляска само на края на песните, а скачаше права. И не знам защо, ние бяхме виновни, че хората постъпват по напълно естествения за такъв концерт начин, и пак ни спрат. Тогава много публика имахме ние, „Сигнал“, Лили Иванова и Емил Димитров. Това бяха четирите имена, които носеха много, ама наистина много приходи за Концертна дирекция. „Сигнал“ също си имаха подобни на нашите неприятности, но ние още повече, защото бяхме група отпреди тях и имаше много такива случаи. Един път си спомням, че един директор на Концертна дирекция преди поредното турне ме вика, аз бях ръководител на „Щурците“, казва: ако още един път направите това! – „това“ е да изпеем нещо на английски. А ние тогава си имахме достатъчно собствен репертоар и почти не пеехме вече на английски. По някоя песен ще пуснем, имахме си достатъчно наши песни, но те ни наказваха и заради тях, например за „Рок в минало време“. Един път заради една друга песен – „Еньовден“, пушеци, дим на сцената, някакви кукерски маски си бяхме сложили и ни наказаха заради това. А хората пък тогава бяха много. В един салон за 500 души, имаше 1500 души. Те бяха един през друг. Момичета седяха на раменете на момчетата.

Водещ: През 2007 година правите национално турне по повод 40-годишнината на групата. Има ли разлика между публиката от 70-те – 80-те години и тази публика от преди 10 години?

Кирил Маричков: Тази публика от преди 10 години вече беше свикнала да има такива концерти, нямаше табута, нямаше пречки.

Водещ: В тази публика виждахте ли млади хора?

Кирил Маричков: Разбира се, винаги. Сега много се зарадвах, че и на 50-та годишнина пак видях млади хора, главно млади хора, на възрастта на сина ми, които слушаха, знаеха и пееха всички песни заедно с нас. Даже аз, не знам дали поради ЕГН-то или какво друго, на една песен малко си забравих текста в един момент и то на много популярна песен – „Рок в минало време“. По едно време ми изхвръкна от главата и изпях две-три думи неясни, после и в записа едвам ги скрихме. В този момент гледах публиката, те ме подсетиха какво трябва да пея и започнах, защото ги чувах как те пеят. Концертът излезе с доста хубав звук, нещо там ги замазахме тези думи, да не се чуят много хубаво, че всъщност нищо не съм изпял.

Водещ: Групата е имала много перипетии през годините,  но в началото на 90-те активно се включвате в демократичната промяна, която настъпва в  България. Вие самият сте бил и народен представител във Великото Народно събрание тогава. Има ли разочарование от надеждите на 90-те години и действителността?

Кирил Маричков: Трябва да ви кажа как станаха тези неща тогава. Аз разбира се, че се включих, и то как се включих? Просто реших, че трябва да помагам на тази новосъздала се опозиция. В този момент не свирехме активно с „Щурците“, а така пак от време на време. Имах една уредба, на „Щурците“ уредбата беше голяма, но една малка уредба с микрофони. И аз тръгнах с моето „Жигули“ комби, което имах тогава, и с уредбата отзад, те ме канеха да им озвучавам събранията. И ходех, ей така из провинцията безплатно, на митинга инсталирам две колонки, слагам микрофона и седя там зад пулта да се чува този, който говори. Тогава написах песента „Аз съм просто човек“. Знаете как започва тази песен:

 

Аз не съм комунист и никога няма да бъда.

Аз не съм терорист и никога няма да бъда.

 

Аз не съм всичките тези -исти, които объркаха света. Сега даже си мислех, дали този път, ако я пея тази песен, да е „аз не съм терорист и никога няма да бъда“, но после реших, че комунистите са и терористи освен това – исторически, не напоследък. Така че пак ще си я изпея по същия начин. Бих я изпял, въпреки че напоследък в тези концерти не сме я включвали, защото много песни имаме, страшно много.

Водещ: Случвало ли се е да правите компромис с текстовете, които сте пели през годините, в името на това да излезете все пак на сцена?

Кирил Маричков: Почти не. Разбира се, любителите на компромати казват, че през 1968 година ние сме изпели една песен за Аврора. Аз даже още й помня мелодията. Ама ние не сме го пели въобще. Пя го хор „Бодра смяна“, но защото това беше музика на Петър Ступел – един композитор, който беше написал песента „Веселина“, за което сме му много признателни. А пък песента „Веселина“ тогава я спряха, защото беше по текст на Радой Ралин, а той беше дисидент. Беше се изказал в подкрепа на един руски писател – Солженицин и трябваше да бъде заклеймен в този момент от Съюза на писателите, но той не се е съгласил с това и му спряха и песента „Веселина“. Та, ние не можехме да откажем на Петър Ступел, като ни каза: „Хайде вие да запишете китарите, музиката“ и ние записахме музиката. Инсталираха ни пред паметника на Съветската армия, на запис, то така се прави на телевизионно предаване, хор „Бодра смяна“ я пееше песента, ние си свирехме хармонията. Но това е компромат, вадят го и казват – „А, вие защо пяхте тогава тази песен?“

Водещ: Как всъщност се роди името „Щурците“?

Кирил Маричков: И то стана с една хитрост. Ние още в началото се научихме да надхитряваме системата, защото тя беше пълна с табута. Един друг пък директор на Концертна дирекция в онези години, точно най-първите, отиваме ние и викаме: ние сме една млада група и искаме да се казваме „Щурците“. Това „Щурците“ го измислиха майката на нашия първи барабанист Пепи и моята майка. Казаха – ето, има такава басня, щурецът е символ на музикант в българския фолклор, той е свободният музикант, музика и само музика. На нас ни хареса това име и отиваме в Концертна дирекция и казваме: „Ние сме една група, казваме се „Щурците“. Онзи много пушеше, това си спомням, в кабинета беше задимено, лисичарник, и един пепелник голям, пълен с фасове. Той взе да тропа с всичка сила по масата – дум, дум, дум, и фасовете подскачаха и се разсипваха по бюрото му. И казваше: „Такава група в България никога няма да има. Прилича името ви на онези там хулигани – ливърпулските рошльовци“. Ливърпулските рошльовци бяха „Бийтълс“. Колко бяха рошльовци, не бяха. Обаче това бяха рошльовци за тогавашните. Много беше важно на мъжа да му се вижда ухото. Това е един изключително важен орган, не можеш да го закриеш с коса. Това беше задължително, както в казармата, така и в цивилния живот – да ти се вижда ухото.

Росица АНГЕЛОВА