Константина Петкова: За мен музиката е медитация

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Константина Петкова, оперна певица, педагог и благодетел, в интервю за Радио „Фокус“ – Варна

Фокус: Какво е за вас музиката? Въпросът е тривиален и често задаван на ваши колеги, но все пак музиката се преживява от всеки човек различно?

Константина Петкова: Медитация. Една много дълбока, интимна и лична медитация. Аз например не слушам музика, вървейки или когато съм в колата. Сядам и понеже има всяка събота предавания, следя ежедневно Mezzo, това френско предаване, в което предават спектакли, концерти и т.н. Тогава съм сама, изключвам се от света, от всичко и слушам. Така че, когато виждам как хората се движат, вървят, слушалките на радиото в ушите – това не мога да го възприема, това е едно разделяне от голямото влияние, което прави музиката, това е отдалечаване.

Фокус: Къде ви отведоха годините на младостта?

Константина Петкова: В Русе. Много млада бях приета в операта там, без музикално образование, просто с един по-интересен, нисък женски глас. Една статистика гласи, че в Североизточна България жените са с ниски гласове, това може би е някакъв ендокринен феномен. Имах вече подготовка от една моя много голяма учителка, която вече не е между нас. Казва се Ана Кирова. Тя във Варна ме подготви и останах в Русе седем сезона. Но после исках да отида някъде, да се образовам, да уча в консерватория музика. Направиха прослушвания за певци в чужбина. Конкурсът беше в зала „България“. Тогава се появи една дама и ми каза: аз съм с един италиански диригент, който ви хареса и иска да ви вземе в Италия. И така започна дългата процедура на визи, истории и така заминах. Озовах се в един център в Сицилия, в Палермо – приказно красиво място. Имах договор за три години, но аз пак нямах консерватория. Исках да следвам в Рим и бях готова да наруша договора, дори да платя неустойка. И така явих се в Рим и ме приеха в „Санта Чечилия“. Завърших, общото ми пребиваване в Италия беше осем години. Станах солистка на „Виртуозите на Рим“, един оркестър. Пътувах с тях и когато ме поканиха на един концерт съвременна музика в Париж, внезапно и случайно ми се откри пътят за Америка.

Фокус: Открихте ли друг свят в Америка?

Константина Петкова: Аз не бях много щастлива, че заминавам за Америка. Между нас интелектуалците в Италия я наричахме „о, джунглата“ и отидох там с тези предубеждения, с неособено желание, но трябваше да пътувам, за да концертирам. И там отседнахме в един град Блумингтон, един град със 70 000 студента. Представете си какъв кампус огромен е. След концерта ми предложиха да стана вокален педагог в техния клас, защото предшестващият швед се пенсионира и заминава. И аз започнах подготовка с моите студенти там, които бяха много различни от тези в Италия. Американските студенти например са много непосредствени, те не сядат на столовете, сядат по земята, по пода на някакви измислени възглавници. И това ме смущаваше в началото, защото в Рим Академията е много елегантна, много красива, никой студент не би се съгласил да чака реда си да пее, седнал на пода. Това ме шокираше, иначе харесвам тази непосредственост, всеки те поздравява, познат, непознат, по стълби, в асансьора. Това беше 1977 година. Започна една много жестока зима и ни съобщиха по радиовъзела, че университетът се затваря и евакуират всички кой където пожелае. Мен ми казаха, че трябва да отида в Пенсилвания. Но аз бях се сприятелила с две момичета от Ирак и те ми предложиха да отидем в Ню Йорк. Там никого не познавах, но създадох пълноценни познанства и приятелства, организирах трупа. Там се срещнах и с моя съпруг, той беше изтъкнат американски поет. Живяхме щастливо и след неговата смърт се поколебах дали да остана в Америка и един ден реших да се върна в България и отворих оперна школа.

Фокус: Завърнахте се в Добруджа и сега събирате почитатели на литературата и музиката в родното ви село Пчеларово? През октомври организирахте джаз концерт на живо по повод 100 години от рождението на Телониус Монк. Тук в Добруджа бяхме първите в страната, които отбелязахме тази годишнина?

Константина Петкова: Това беше много любопитно. В Ню Йорк живеехме в Сохо, най-артистичния квартал в Манхатън и моят съпруг беше доста заинтересован от джаза, имаше много грамофонни плочи, много записи. Аз усетих това влияние от него, но преди това бях подготвена, защото преди това, когато бях в Рим, слушах много джаз, независимо от това, че съм оперна певица, класическо пеене. И така започнахме да ходим на концертите на много изтъкнати музиканти, които вече бяха застаряващи. Един от големите шансове, когато разказвам на близки в България, те казват: слушала си Дизи Гилеспи, слушала си Телониус Монк, слушала си Оскър Питърсън, как е възможно? Аз им казвам: Времето, просто беше времето, когато хванах този момент. И Телониус Монк направи тогава един много дълъг, многочасов концерт. Ние бяхме със съпруга ми и след 5-я – 6-я час той каза: аз излизам. Аз останах до края. Този музикант прави страхотни концерти – с влизане, излизане, говорене, тананикане, пурата, шапката, какво ли не. Понякога изчезваше за по 5-6- минути, изчезваше и пак се връщаше. Останахме много малко в залата и когато той се поклони, разбрахме, че вече е свършил. Отидох, скочих и му грабнах ръката и я целунах . Тя беше жарава, като нагрят реотан ръката му. Той ме попита: вие от кога сте тук? Аз му отговорих: от самото начало. А той възкликна: О, май Год! (О, Боже мой! от английски език). И сега понеже знаех, че се честват 100 години от неговото рождение по света, той от всички джаз музиканти най-много ме е впечатлил. И реших да го направя това в село, поканих Митко Семов от София, перкусиониста, от Варна дойдоха музиканти. Съжалявам, нямам роял в къщи, имам пиано. Би трябвало обезателно да бъде изпълнено нещо и на пиано, защото той беше пианист и това липсваше в програмата, но музикантите изпълниха негови произведения. Красиво беше, че мои приятели дойдоха на концерта с велосипеди от Добрич. В малки карети возеха децата си отзад. И както си спомняте и вие, имаше много хора, които споделиха тази радост. Той е роден октомври, а на 1 ноември всъщност в Пловдив направиха фестивал на негово име.

Фокус: От години организирате различни културни събития. Това лято се състоя в родната ви къща литературно четене, посветено на френския писател Жак Превер?

Константина Петкова:  Случайно научих, че в едно училище във Варна е било организирано възпоменание по повод 40 години от смъртта на Превер. И аз имах тази идея да ознаменуваме това нещо. Дойде един много хубав актьор Митко Ялнъзов, направи тази рецитация великолепно. В този ден имах гости от Флоренция и те не разбираха българския език, но единият приятел ми каза: впечатлени сме от интонациите, жестовете, дикцията, гласа на този актьор, беше великолепно. С удоволствие ще прочетем отново Жак Превер, каза той. Другото събитие, което организирах, беше свързано с поезията на Йордан Йовков. Както споменава неговият внук, това е нещо, което не е познато, не само в България, но никъде по света не е изпълнявана поезията му. А дъщеря му, която ми гостува преди много години, Елка Йовкова, и там, където е учителствал, намерихме негови ученици. Те разказваха спомените си от този невероятен учител. Решихме в една мелница, защото знаем, че Йовков ежедневно след занятия е сядал на каруцата сред селяните и си е водил записки. Кметът се съгласи и каза: но как ще го направите в моето село, в мелницата. Аз казвам: да. Но тогава от отдел „Култура“ отказаха. Даже ми казаха: откажи се от тия американски номера, какво значи поезия в мелница. Изпратих на летището Елка Йовкова, беше много огорчена и ми каза: няма късмет поезията на баща ми, никъде не се чете. Любопитното е, че на това събитие, което направихме на село сега, имаше две учителки със специалност „Българска филология“ и те споделиха, че никога в университета не е споменавано и не са изучавани стиховете на Йовков. 33 стихотворения, трудно ги обединихме, събрахме ги от Националната библиотека, от Музея за литература и от различни хора и така. Ние с Елка понеже не бяхме запознати много добре, започнахме да изучваме и разбрахме, че Йовков е бил силно повлиян от френския сецесионизъм и символизъм. И затова реших да направя заедно с рецитацията и концерт с музика от това време. И го направихме, мисля, че стана сполучливо.

Фокус: Краеведът Атанас Пеев пише за вас: „Родена да прави добрини“. Това човек по рождение ли го носи в себе си или се възпитава?

Константина Петкова: Може би е наследено от дядо ми, защото нашата къща беше пълна с хора и баба ми, която не споделяше много тази негова щедрост, ако някой пристигнеше у дома към 10,00 часа, тя казваше: сега той ще го задържи на обяд, той няма да си тръгне, защото дядо ти няма да го пусне. Такъв човек беше дядо ми, той ни учеше на много интересни неща, например купуваше ми много скъп подарък и казваше: а сега ще го подариш на братовчедка си, за да ме освободи от това чувство на притежание, на собственост. И така. Добрината, която съм проявила, е всъщност по отношение на моите ученици, защото съм ги обучавала безплатно, живееха при мен безплатно, имаха пълен пансион – наем, облекло и т.н., това, което можех да правя през тези години. Сега почти не преподавам, давам само мнение, консултации. От Варна ми се обадиха за двама млади хора – момче и момиче. Казах на родителите им, че няма да мога да им преподавам, но с удоволствие ще ги чуя и ще ги насоча.

Фокус: За какво мечтаете сега, в навечерието на вашия 80-годишен юбилей?

Константина Петкова: Да продължа своята мисия, да организирам концерти и литературни срещи.

Фокус: Благодаря за този разговор!

Жулиета НИКОЛОВА