Красимир Узунов: Прочитът на Дрангов е прочит на собствената ни военна история, прочит на нас самите, прочит на съвестта ни

 

Красимир Узунов, президент на Агенция и Радиоверига „Фокус“, в интервю за предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“

Водещ: Слушате обзора на деня на радио „Фокус, „Това е България“. И в следващите минути фокус на нашия разговор ще бъде патриотизмът, но ще обърнем внимание на това как важни дати и годишнини се подминават с лека ръка. Както вече разбрахте и от началото на предаването, от срещата ни с началника на Военна академия ген. Груди Ангелов, на 26-ти май се навършват 100 години от смъртта на полковник Борис Дрангов. През Първата световна война той е тежко ранен на тази дата при френски артилерийски обстрел в околностите на кота 1050 в завоя на река Черна, годината е 1917. Шрапнелът от падналия до него снаряд разкъсва крака му, същата вечер умира от раните си. Последните му думи са също толкова вдъхновяващи, колкото и делата му приживе: „Колко много исках още да служа на България“. Тази година

преклонение пред паметта и изключителната му личност на 26-ти май се предвижда само в Петрич на Дрангова чешма и е организирано от Военна академия „Георги Стойков Раковски“. Най-старото висше военно училище у нас прави Дрангов ден на отворените врати на 30-ти май с конференция, посветена на делото на полковник Борис Дрангов.

На 26-ти май обаче военният връх на България отива не в Петрич, не при Дрангова чешма, не да се преклони пред паметта на един от военните гении на България, отива на празника на град Летница. Оказва се, че офицерът, дал толкова много на България, и днес, подобно приживе, е неудобен. Около него някак си не бива да се шуми, да се напомнят заветите му, а те притесняват. Притесняват и днес. Защо? Въпросът е към Красимир Узунов, президент на Агенция и Радиоверига „Фокус“ и автор на книгата „Феноменът Дрангов“, посветена на командира на Пети пехотен македонски полк от 11-та пехотна македонска дивизия през Първата световна война.

Красимир Узунов: Няколко поправки. Първо отзад напред. „Феноменът Дрангов“ – това са спомени на хора, които са познавали Дрангов. Значи, става въпрос за депутати, общественици, българския елит и много от другите констатации. Забравили сме, че през 1932 г. се създават 432 Дрангови комитета на тази осакатена територия на държавата, в която живеем след Ньойския мирен договор. Второто, че Дрангов ще се празнува не само в Дрангово, Петричко на 26-ти. Има един родолюбец, макар и професор доктор Иван Гавраилов, който организира тържества на Дрангов на 26-ти в Лом. В Лом е гарнизонът, където той служи от 1900 г. нататък, след като се премества от Пловдив в състава на Втори конен полк на Княгиня Мария Луиза. Тържества се организират и в Пловдив около паметника, който беше построен с един инициативен комитет преди предишната годишнина, 2007 г. Така че тържествата за Дрангов тази година не са малко. И тези тържества, още една поправка, дължим голямо уважение на кмета на Петрич, който по една случайност е внук на един офицер на Дрангов, наистина от Пети пехотен македонски полк. По времето, когато Дрангов командва полка, випускът, който завършва на 28-ми август 1915 г., вие знаете за този випуск, защото там е  Илия Цирункаров – този, който свирил на гайда „Шуми Марица“, докато водил атаката на Криволак, завършва и подпоручик Васил Гавазов, който е разпределен първоначално в 14-ти пехотен македонски полк. После, с формирането на 11-та пехотна македонска дивизия, отива като взводен командир и ротен командир, в последствие в 5-ти пехотен македонски полк. Този Васил Гавазов е същият, който на 17-ти септември 1916 г. преминава през проходите на Беласица и с 35 доброволци пленява 300 италианци, от които 7 офицери и 6 картечници, и заедно с това 300 пушки, и ги закарва в Петрич. Та, същият този Васил Гавазов е прадядо на кмета на Петрич Димитър Бръчков, който дава дължимото, че едно от трите села, които някога са били кръстени на името на полковник Дрангов, а именно през 1932 година на конгрес на запасните офицери и подофицери, а те са били голяма сила в държавата през 30-те години, защото войната е отдалечена само на някакви 14 години, са преименували селото Полковник Петричко на името на неговия създател подполковник Борис Дрангов, тъй като самото село възниква от бежанци, които бягат от Егейска Македония и се заселват около бивака на Пети македонски полк. Така се ражда и Дранговата чешма, така се раждат и тържествата, посветени на Дранговата чешма – 100 години миналата година на 16 април, а тази година там ще бъде отбелязана тържествено паметта на подполковник Дрангов. И начинът на отбелязването е наистина внушителен. И тук адмирации заслужават както община Петрич, така и Военна академия „Раковски“, които наистина се погрижиха да има всичко, тоест наистина Дрангови тържества. Със съдействието на владиката Серафим Неврокопски ще бъдат ударени в един и същи час всички камбани в Пиринска Македония в памет на този голям син на България. След това ще има служба, която ще бъде отслужена от митрополит Серафим в 11:30 часа на самата чешма, след това ще има раздаване на помен за душата, ще има тържествена заря, прожектиране на един перфектен филм на Валери Яков, който беше направен по повод 125 години от рождението на полковник Дрангов, тоест преди 20 години. През тези 20 години ние на практика се кичим с името на Дрангов, но скудоумието или както казва той, пред мен е една друга статия на Дрангов, в която се казва „Област на мъртвило“ и е излязла през 1913 година, очевидно канцеларщината поглъща цвета на родната войска. Тоест ревнивостта, предпочитанията… Значи, никой не казва дали един празник на една община, която и да е, е по-голям или по-важен. Трудно могат да се преглътнат неща, че примерно нещо се прави за пиар на кмета и т.н. Все пак Дрангов принадлежи и на войската, и на народа, а те са били едни и същи. Проблемът е, че очевидно българският висш военен връх прекалено малко знае за Дрангов, за което не са виновни и те. Виновни са годините на образование, виновни сме всички, че не е събрано това, което е написал Дрангов, тоест неговото писмено педагогическо и военно наследство и до моментна не е събрано. Ние познаваме една книга „Помни войната“, която е писана във военно време и е само сто страници. На практика Дрангов започва да пише от 1895-1896 година. След това той присъства не само във военния, но и в периодичния печат на България и пише едни текстове, заради които аз разбирам Генералния щаб във всичките му измерения, очевидно не са се харесвали, защото става въпрос наистина за скудоумие и за застояване в канцелариите. Ако някой сега се разпознава, това трябва да бъде извинение за неговата съвест, а не за нещо друго. В четвъртък трябва да излезе една друга книга, която се казва „Аз служих при Дрангов“ и в тази книга са събрани горе-долу всички, които са завършили този феномен, наречен Скопска школа. Скопската школа, която е създадена само и изцяло за момчета с висше и специално образование, които са дадени на подполковник Дрангов и той ги хвърля на фронта 4 месеца по-късно като офицерски кандидати, командири на взводове. Ами, между 50 и 70 народни представители в различни режими от 1919-та до 1970-та, министри, генерали, общественици, политици, архитекти, скулптури, цяла плеяда. Тоест това е Дрангов. Дрангов е феномен, действително феномен. Учител с главно У, командир с главно К. И най-редно би било наистина военният връх на държавата, без да коментираме, без да се бъркаме в неговата работа, тъй като войската по принцип се управлява от хора, които като вземат поста са безкрайно ревниви към усещането си за власт. Те трябва да знаят едно нещо – че пред Дрангов наистина се мълчи. Това дали ние ще кажем, че с нас е Дрангов, ще го четем на тържествена заря-проверка и други неща… Значи, като излезе книгата, специално обърнете внимание – върху всяка страница има по една мисъл на Дрангов. Има една умопомрачителна – „Води частта, в бой не я изпращай“. Тоест пред този Дрангов, до който успях по някакъв начин да се докосна, гледайки книгите, четейки негови писма, четейки дневниците му, ако искаш, бележниците му, ако искаш, които са правени във военни и невоенни години, ние сме безкрайно, безкрайно малки.

Водещ: Заветите на полковник Дрангов са актаулни и днес, ако можем изобщо за тях да употребим това клише. Но кои най-много смущават гузните съвести?

Красимир Узунов: Ами това, което избрах и за мото на книгата – „За благото на отечествените земи трябва да се следва примера на великите патриоти. Възможно по-скоро трябва да се уволнят всички безхарактерни, тъпи, недъгави и безочливи славолюбци. Оставете времето, защото дните са лукави, а войската и народът трябва да са силни, много силни, по-силни от всякога. Не щадете никого – ни покровителство и старшинство на доказани негодници, ни роднинство и приятелство на възкръснали мъртъвци, ни безспорната образованост на бедни академици“. Имаше някога един анекдот за Дзержински и за Ленин. Той завършваше така, че накрая Дзержински  получава една бележка, в която пишело: „Феликс, чакам те във Финландия, започваме отначало“. Не съм на мнение, че ако Дрангов е жив, той би бил доволен от съвременното състояние на армията. Защото, дали ще изтеглим доклад или няма да го изтеглим, с констатацията, че тя само частично може да изпълнява функциите си, все пак тя се финансира от бюджета на народа и би трябвало тогава бюджетът да й бъде частичен. Другото, което е по-страшно, е, че не можем да държим на една и съща длъжност хора по 7-8 години, които да се срастват с местата и да не искат да носят отговорност. И пак трябва да се върнем към Дрангов. В статията „Не наливайте ново вино в стари мехове“ лично Дрангов пише вътре: „Поставете на високите длъжности такива отговорности, че най-обикновени хора да не искат да ги заемат и тогава ще видите на тези постове хора дейни, енергични, хора с характер, които да могат да понесат всяка една друга отговорност, която им се възложи“. Тоест Дрангов е особено актуален в момента в това безвремие, което ни е обхванало, не само като армия, защото на Балканите се случват събития, които не дай Боже може да ни направят такъв стрес-тест, и на който за да отговорим всичко излишно трябва да бъде освободено на момента. Ние създаваме една тромава канцеларщина, за която говори Дрангов, една тромава администрация, която тежи на плещите на тази армия и спира нейното свободно развитие. Значи, тук трябва да се направят много други неща. Тоест прослужените години трябва да се уважават, но те не са достатъчно достойнство за заемане на високи постове. И там трябва да отидат решителни хора, които да имат поглед върху бъдещето на армията, за да знаят каква армия ще ни трябва след 1, 2, 3 или 5 години и тогава ние ще можем да генерираме, а не да консумираме сигурност, което е най-страшната присъда за България.

Водещ: Дрангов казва още: „Българският войник е създаден, за да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан“.

Красимир Узунов: Да. А войникът пише в отговор: „При Дрангов има хляб, празна раница не пази граница“. И второ, кога ние ще видим за някой от сегашните ни актуални военачалници някой да изпише с нож върху една скала: „Аз служих при Дрангов“? Това е въпрос, на който трябва да отговорим и който е най-голямата присъда върху времето, в което живеем. Тогава, когато наистина можем да мотивираме тези хора, не сравнявам голословно хората, които тогава са набирани по териториалния принцип доброволно и тези, които сега в момента се мъчим по някакъв начин да ги вкараме във войската. Значи, не може да създаваме войска от готвачи и шофьори. Ние трябва да направим тази войска наистина привлекателна. А това става когато челото е за пример. Какво казва Дрангов? „Бъди пример, сиреч глава във всичко. Главата върви пред опашката“. Значи главата трябва да ни е важна. Защо Дрангов пише: „Стълбата се мете само отгоре надолу“? Тоест не можем да създадем едно уродливо хилаво тяло, на което да тежи една много мъдра глава, пълна с генералитети и заслужили полковници, които отдавна би трябвало да се пенсионират. Но това е революционният начин на мислене на Дрангов, който не трябва да търсим и да обвиняваме актуалния ни военен връх и то униформения военен връх, защото те не го познават, за да знаят от какво трябва да се учат.

Водещ: Не смятате ли, че това не е случайно?

Красимир Узунов: Не. Смятам повече за докарване, за подценяване, за сфери на влияние, борби, сякаш служим на различни армии. Подходът е единомислие в решаване проблемите от националната отговорност за отбраната на страната. Оттук нататък просто в един момент се смени президентската власт, където отиде действащ дотогава генерал, смени се министър, смени се началник на отбраната. Всичките тези неща предизвикаха достатъчно катаклизми, където на постове излизат повече верни хора, отколкото хора, които са способни да взимат решения, да носят отговорност и да решават нещата със своите ръце и своя разум.

Водещ: Има и още нещо, делото на Дрангов е неразривно свързано с неговите мисли, които приемаме като завети. Можем ли днес да извадим такива български офицери, при които думите и делата се покриват?

Красимир Узунов: Трудно можем да направим паралел, тъй като по една случайност при мен, благодарност към фамилията Дрангови, се намира част от личната библиотека на Дрангов, вътре има книги на френски, на руски, където няма празно поле на самата книга, където да няма бележки. В едно от тефтерчетата на Дрангов е сметната неговата 200-левова заплата. Да, тогава левът е бил конвертируем, става въпрос за 1906-1907 година, където са описани всички домашни разходи – и кирията, и обуща за цялата челяд, и плат за рокля на жена му Райна, и т.н. И накрая пише: „Без нужда книги не купувай“. Това е човек, който е чел книги. В Библията пише: „Пази се от човек, който не е чел нито една книга или който е прочел само една книга“ – както искаме, така да го тълкуваме. Значи, разликата е в широтата на възгледите. Тоест, за да имаме такива генерали, такива офицери, офицери, които са за пример, това става с много четене, много работа. Сега, ще бъде обидно, ако обясняваме, колко вагона книги стоят между Дрангов и между хора, които излизат на преден план, пропадат. Имахме такива случаи – командири на бригади пък заминават, пък ги съдят, пък си заминават. Значи, проказата на обществото е проникнала в армията, армията е функция на това общество. Но Дрангов е пример, от който трябва да се учим, наистина трябва да четем и да си преповтаряме това, което Дрангов е казал, защото единодействието между мисли и дела се постига най-вече в бойна обстановка. Защото, както пак Дрангов пише, барутните дни са на истината. А в дни като 26 май или тази великолепна инициатива на Военна академия да направи „Дрангов ден на отворени врати“, който да покаже всичко – да покаже изложба за Дрангов, да преиздаде примерно „Помни войната“ в оригиналното скопско издание. Това е удар през пръстите на скопски историци, на т.нар. македонски историографи, които искат да включат Дрангов в македонския пантеон на героите. Това е наистина македонец, който е с главно М, македонец, който е безумно влюбен в България и който не разбира по никакъв начин Македония като нещо отделно от България. Тоест съвременният прочит на Дрангов е много по-важен за възпитанието на армията, за изваждането на тази армия, за функционирането. Ако някой прочете неговите виждания за движение на взвод, за заемане на отбрана, за разполагане на лагера, за избиране на бивак… Кой може да ми обясни в момента как се е избирал бивак – дали трябва да бъде под склона, дали трябва да бъде на завет, дали трябва да има вади около палатките – и това го има вътре. Но разликата е, че това е човек, който е хванал практиката, който е живял, който е воювал. Докато ние в момента създаваме книжни плъхове – седи в канцеларията, чете, размишлява, ходи до Брюксел, получава указания, не знае какво да мисли. Заедно с това трупаме чиновничество, чиновничество, чиновничество, което се разраства за сметка на войската. Тоест прочитът на Дрангов е моментът за прочит на собствената ни военна история, за прочит към себе си, към съвестта ни. Пак казвам, дълбок поклон за усилията, които прави община Петрич, за усилията, които прави Военна академия, ако щем и дълбок поклон за мълчанието на т.нар. ни Генерален щаб. Но ние и затова нямаме Генерален щаб.

Цоня Събчева