Момчил Маринов, ИМ „Искра“ – Казанлък: Спомоществователството играе огромна роля за развитие на образованието и книжнината през периода на Възраждането

Момчил Маринов, директор на Исторически музей „Искра“ – Казанлък, в интервю за предаването „Съкровищница на тайните“ на Радио „Фокус“

Фокус: Г-н Маринов, оръжия, вещи, снимки и документи, които очертават Казанлък като административен център на долината в периода на Българското Възраждане, се пазят в Регионалния исторически музей „Искра“ в града. Кога всъщност започва развитието на книжнината в региона?

Момчил Маринов: Казанлък като център на Розовата долина е и средище в кулминацията на нашето Българско национално възраждане. Той е една своеобразна пресечна точка между развити и на моменти бурно развиващи се центрове като Габрово, Копривщица, Пловдив. С определеното подобрение на икономическата конюнктура в средата на 19 век и малко след това Казанлък добива възможност, а и желание на неговите жители и голяма част от обществото, да следва модерните тенденции. Ще припомня, че едно от първите класни училища, едно от първите на практика в цялото ни българско землище, е  основано в Казанлък и въпреки че последователните, настойчиви и толкова настоятелните желания на будителите на Казанлъшката община тогава да привлекат може би най-известния наш педагог от това време Неофит Рилски като главен учител в своето школо, на практика се оказват неуспешни по ред много интересни и субективни причини, не намалява значението на това, което се прави в Казанлък и района, а напротив. Трябва да се отчете и то абсолютно категорично, че Казанлък и регионът нямат този мощен емигрантски потенциал, с който разполага да кажем Габрово с огромните дарители и спомоществователи. Но това, което успяват да реализират нашите предци, го прави още по-ценно. Един малко известен факт държа да споделя с вас. През 1875 година в Казанлък е построена първата читалищна сграда, първото читалище, което има материален фонд и изобщо здание, в което да функционира, да общуват основателите на Ученолюбива дружинка „Искра“. Припомням, че първите читалища, дори в момента продължава да се води един доста доброжелателен, но напрегнат спор дали е в Лом, в Шумен, в Свищов. Но факт е, че едно от първите читалища също е в Казанлък, без да влизаме в ролята на някакъв изкуствен местен патриотизъм. Това е хубаво да се припомни, защото е повод за размисъл и заключения. Все пак нека да очертаем картината на времето, доколкото ни е възможно, с няколко изречения. Вярно е, че икономическата динамика на Казанлък е съизмерима с тези толкова характерно развиващи се градчета и градове в целия Подбалкански район през 19 век преди и след Кримската война. От Котел да завием на запад, през Сливен, самият Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот, Клисура. Да се спуснем малко на юг към Копривщица и Панагюрище. Целият този ареал е характерен с развитието и утвърждаването на мощни производства, модернизиращи се занаяти като абаджийство,  гайтанджийство, мутафчийство, които до някаква степен са незаслужено позабравени вярвам в наши дни. Факт е, че дори след Освобождението, когато османският пазар като цяло е редуциран ли по-скоро е затруднен достъпът на българските производители до него, казанлъшки и карловски абаджии и гайтанджии продължават да изнасят дори в Босна, както и в самото сърце на Османската империя. Виждате за каква търговска конюнктура става въпрос. И явно тези пораснали икономически възможности, както и разбира се самата възможност за контактуване и то за контактуване в различни периметри и сфери, което е типично разбира се и за много други региони от нашето етническо землище тогава, водят и до нарастване на образователните потребности, респективно и до търсенето на книжнина и все по-модерна в пълния смисъл на думата книжнина, като влагаме в термина „модерност“ от полезност до актуалност и приложимост. Ясно е, че нарасналите търговски възможности не са закостеняло понятие и няма как с консервативни похвати да се задържат тези успехи. Всички, които са се ангажирали с икономическото и културното развитие на Казанлък и на района, търсят най-адекватната, най-възможната стратегия да се утвърдят в общо национален план. Няма нужда да припомням тенденциите, които  стават и в българската нация изобщо тогава. Още един любопитен факт. Може би не е в конкретната тема, по която си говорим в тази минути. По косвени данни, вярно,  че са косвени, но са достатъчно многобройни, може да се твърди, че казанлъшкото население е едно от най-грамотните изобщо от епохата. Само един факт, но достатъчно показателен. Няколко години преди Освобождението, когато Феликс Каниц извършва своето пътуване из българските земи, публикуван в чудесната трилогия „Дунавска България и Балканът“. Използвам случая да призова нашите слушатели и читатели, които активно се интересуват от проблемите на българското възраждане и изобщо от живата картина на българското възраждане тогава, да се допрат до тези книги. Каниц обрисува изключително точно, подробно и цветисто обстановката в българските земи тогава. При едно от посещенията си в Казанлък Каниц недвусмислено обобщава, цитирам по памет разбира се: „Казанлък е място, където може да срещнеш хора, които говорят разни и много европейски езици. И то много такива хора“. Оставям без коментар този факт. Да продължим и по-нататък с конкретните измерения на тази културна и просветна ситуация. Характерно е, че голяма част от нашите предци тогава са спомоществователи или да използваме сегашната дума – дарители, на много от актуалните учебници, за които е неизбежно да бъдат издавани, да бъдат преиздавани, съгласно цялата актуална европейска традиция и изисквания на времето.

Фокус: Как е ставало това и носи ли някакви информация за развитието на региона в този период?

Момчил Маринов: Ясно е, че за да си грамотен, образован, адекватен, едно от условията е да имаш успех в лично и професионално измерение, тогава, както е и сега. Това културно търсене не е някакво самоцелно, нека да го имаме предвид. Голяма част от учители, интелигенции, търговци са един вид предварителни дарители на книжните тела и на учебниците, които се издават тогава. Техните имена се записват и се отчитат по своеобразен начин на страниците на тези издания. Това е изключително ценен исторически извор, наред с всичко, защото дава много информация освен за конкретната картина в българските региони, намираме отговор на въпроса какъв процент на населението или каква част от населението е имало желание да се образова по съвременен начин, да помага чисто икономически и духовно и т.н. до отговори на въпросите до кои региони, в каква част и в какъв мащаб са стигали културните влияния на епохата. Голяма част от казанлъчани срещаме по страниците на тези книги и учебници. Спомоществователството, независимо дали става въпрос за издигане на чешми, храмове, училищни сгради, читалищни сгради или просто за издаването на учебници, поради липсата на фактическа  българска държавност тогава и институции като банки, като държавни учредения е играло огромна, незаменима и  незабравима помощ и роля за осъществяването на тази конюнктура, с която ние абсолютно заслужено се гордеем, колкото клиширано да звучи сега. Дори и едни чествания на  24 май от 60-те, 70-те години на миналия век, само да се докоснем до спомени на някои от техните очевидци в тези празненства. Дори празненства, може би не е точното определение на това, което се случва в тези мащабни шествия и изобщо участия на всички българи от развитите землища тогава, е изключително красноречиво за  амбицията, за настроението, за възпитанието, за увереността, които са имали българите тогава за очакване на своето освобождение. Но да се върнем в Казанлък, защото доста се разпростряхме из Българско, както го наричаше Левски тогава. Сещам се в този момент точно, че освен самият Казанлък, селища, които се намират в непосредствена близост до него, играят изключително характерна роля, която е доста специфична за Казанлъшко, а именно село Енина,  което е добре познато и днес, днешният град Шипка, село Габарево и до голяма степен днешният град Мъглиж с манастира „Св. Николай“. Енина е показателен, до известна степен удивителен и въздействащ пример. В зората на нашето Възраждане жителите му успяват да  регистрират такива постижения и да постигнат такава обстановка, че много казанлъшки и старозагорски чорбаджии и изобщо не само чорбаджии, а и влиятелни лица, са пращали на обучение децата си в Енина, такава традиция успяват да постигат жителите на Енина. Може би тук е мястото да си припомним за „ Енинският апостол“, едно удивително представление на старобългарската книжнина, което е било открито преди няколко десетилетия в Енина, в момента се пази в националната библиотека „Св. св. Кирил и Методи“. Става въпрос за едно културно наслагване, може би и вековно, което по прозаични причини сякаш не е все още достатъчно проучвано и обнародвано. Сърцето на Енина продължава да пулсира в тази обстановка и неслучайно през десетилетията, за които говорим Енина успява и да постигне и забележително икономическо възмогване. Ще припомня на вашите слушатели и читатели  или по-скоро ще им разкажа за един полузабравен поминък в наши дни, а именно яхнаджийството – производството на орехово масло, да речем зехтин от орехи, което заедно с дървесното масло, т.е. зехтина, до навлизането на слънчогледовото олио през 20-те години на миналия век, това е на практика маслото, което се ползва от българите тогава, което се изнася и до самия Цариград. Виждате каква взаимовръзка се получава между образователни и културни постижения и икономическа картина. Музеят ни „Искра“, който съвсем скоро ще стане на 120 години – 1901 година е основан казанлъшкият музей „Искра“, благодарение на Петър Топузов, след това прочутото име на Димитър Чорбаджийски „Чудомир“ го развива и утвърждава несъмнено в българската културна традиция, пази много образци от епохата на нашето Възраждане, свързан е с книжовната ни традиция и постижения тогава. Ще спомена само, че два уникални екземпляра на „Рибния буквар“ на Петър Берон съхраняваме и представяме. Музеят работи всеки ден, включително събота и неделя от 09:00 до 17: 30. Всеки, който има възможност нека да го разгледа, дори и да е идвал, няма да съжалява, казвам ви го от чисто експертна гледна точка.

Марияна ВАЛЕНТИНОВА