Никола Христов: Имах късмет да оцелея след бомбардировките на София благодарение на дядо ми, три дена бях заровен в земята

 

Никола Христов, внук на командира на 11-ти пехотен Сливенски полк генерал-майор Никола Христов, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: На 10 януари се навършват 73 години от една от най-зловещите и кръвопролитни бомбардировки на София по време на Втората световна война. Тогава е извършена първата комбинирана дневно-нощна атака над столицата. Загиват 750 души, ранените са над 700 – предимно цивилни, мирни граждани и военни. Нанесени са тежки удари на над 900 сгради, половината от тях са напълно разрушени.

Съвременник на тези събития е Никола Христов, внукът на командира на 11-ти пехотен Сливенски полк генерал-майор Никола Христов. Родителите му загиват при бомбардировките на София. Вие сте били дете, имате ли наистина спомени от тези ужасни събития?

 

Никола Христов: Абсолютно всичко си спомням, като че ли вчера е било. Защото първо 10 януари беше още т.нар. ваканция, коледна ваканция. Така че тогава Коледа се празнуваше на 7 януари и след като минеха първите дни на Коледа, на четвъртия господа англо-американците почнаха тук да ни бомбардират варварски. Беше един хубав слънчев ден без сняг и някъде към 10.30 часа почнаха да вият сирените. Ние тогава, моето семейство, тъй като майка ми като учителка беше още във ваканция и аз имах още двама братя и една сестра отидохме да се крием, така да се каже, в кооперация „Славия“, която е на Руски паметник, която е една от много солидните и там в тяхното мазе беше скривалището, предопределено за криене на хората, които живеят наблизо. А баща ми беше на работа. Към 10.30 завиха сирените и после като се почна един голям тътен. Всичко се чуваше вътре в мазето и хората, разбира се,  трепереха, но не си спомням някой да е плакал. Но това е страх. И някъде към обяд може би почнаха бият отбой и ние излязохме да видим какво е. Първо, всеки човек отива до къщата, където живее, да види там да не е паднала бомба. За голяма наша радост къщата ни беше невредима. Но наоколо трамвайната линия на петицата имаше изправени нагоре релси. Тъй като е падала бомба там. След това имаше бомба, паднала върху самия Руски паметник и един от блоковете, които са в подножието, беше изхвърчал и прелетял някъде към 30-40 метра и беше паднал в двора на нашата къща. Аз тогава бях дете, нямах още 8 години и не ни пускаха родителите да ходим по София, но от думите на баща ми, който почти веднага се върна след отбоя да види вкъщи как сме, разбрах, че имало много разрушени къщи и той казваше, че има и такива къщи, където бомбата е прерязала, просто срязала, част от стаите се вижда покъщнина, другата част съборена и това е главно по центъра на София. Какво да ви кажа, аз говоря това, което лично съм видял. След това, на другия ден, на 11 януари обявиха, че трябва да се евакуираме в провинцията. И тъй като нямаше възможност ж.п.-то да организира с нормални вагони, тогава ние пътувахме за Сливен, където живееха баба ми и дядо ми, в т.нар. конски вагони. Тоест закрити товарни вагони. И сме пътували до Сливен чак до 14-и, три дена. Значи 11-и, 12-и, 13-и и на 14-и сутринта бяхме в Сливен. Това беше Васильовден по стар стил и тогава в провинцията също сурвакаха, така че отидохме да сурвакаме нашите баба и дядо. И така. Това беше за 10 януари. Естествено, след бомбардировките не работеха никакви трамваи, тогава нямаше автобусен превоз, никакви трамваи, та народът пеша. Но тогава София не беше сегашната София. Доста по-малка, така че до гарата можеше да се отиде и пеша.

 

Водещ: А всъщност вие кога сте загубили родителите си по време на тези бомбардировки?

 

Никола Христов: Не, не тогава. Те бомбардировките продължиха и ние, след като бяхме в Сливен, баща ми също ни заведе в Сливен и той остана два-три дена и след това се върна, тъй като неговата банка беше евакуирана в град Берковица и той трябваше да отиде да си гледа работата. Така че ние седяхме в Сливен от януари до март и някъде към 1-2 март се върнахме в София да вземем някои багажи и други необходими вещи, а и много важно купони за снабдяването, тогава беше купонна система. И да отидем при баща ми, който беше наел една квартира в Берковица. И тогава, на 16 март бомбите ни завариха и разрушиха къщата и убиха цялото ми семейство. Баща ми, майка ми, двама братя и сестра. Това се случи на 16 март. А аз, имайки късмет да оцелея, три дена бях заровен в земята и благодарение на дядо ми, който е пристигнал от Сливен в София, е организирал разкопаването и бях изваден жив.

 

Водещ: Тоест вие сте оцелели под останките на разрушената сграда, така ли?

 

Никола Христов: Точно така. Под останките. Тя се намираше на „Йорданка Филаретова“ № 4. Това е точно зад новия хотел там, който е. На същото място сега нищо няма, защото го застроиха отстрани, но това място остана празно.

 

Водещ: Може би така малко наивен въпрос ще ви задам, обаче какво усещане е оставило у едно дете подобно нещо? Децата някак си, особено малките деца, не разбират точно какво се случва в света на възрастните, но това е нещо, което изцяло променя света на едно дете, на един човек…

 

Никола Христов: Какво се случва? И досега още в ушите ми звучи звукът на падаща бомба. Защото бомбите, като падат, те свирят, тъй като после научих, за да са стабилни в движението, те се въртят около оста си и като падат, чуваш един страхотен трясък, грохот и майка ми извика „Не се бойте“, нещо такова, трая миг. И после всичко става в мъгла, за мен става дума, защото сигурно съм загубил съзнание и доста време сигурно съм бил в безсъзнание. След известно време съм дошъл в съзнание и съм разбрал каква ми е съдбата и просто съм се мъчил, само ръцете можах да си отровя, защото бях почти до шията затрупан с пръст, а после разбрах от тези, които ме извадиха, военни бяха, че някакви греди са се спречкали над главата ми, за да не паднат да ме убият. А всички останали, ние бяхме седнали на една пейка, аз съм бил седнал най-навън към улицата, най-външно, и затова може би съм имал късмет. Ами наивен, то човек, като преживее, го помни вече цял живот.

 

Водещ: Да, наистина остава, може би вече като по-голям човек го осъзнава вече това, което се е случило. Вероятно тогава не е било толкова осъзнато, но кога си дадохте сметка реално какво сте преживели? Какво ви разказваха всъщност баба ви, дядо ви по-натам?

 

Никола Христов: Вижте какво, аз имам друг чичо, който живее в София, и той е телеграфирал на дядо ми какво е положението. И дядо ми да дойде тука, който е имал все пак връзки с военните, за да може да организира това. Тогава в София нямаше много, въпреки че разчистваха, но не навсякъде, и то разчистваха там, където има евентуално оживели хора.

 

Водещ: Имате ли спомен кога София започна да се връща към нормалния си ритъм на живот?

 

Никола Христов: Аз зная, че на 30 март имаше също голяма бомбардировка. Това е по думите на чичо ми, който оставаше още да живее в София и беше мобилизиран в гражданската отбрана тогава. Та на 30 март е горяла София, тоест са пускали запалителни бомби и тогава също е била една от жестоките бомбардировки. Не си спомням политиците кога решиха повече да не се бомбардира София, но това, доколкото си спомням точно, това е било по настояване на Сталин, защото Чърчил е искал да изравни София със земята и да направи тук да растат картофи. Та може би след 30 март не е имало друга голяма бомбардировка в София. Но не мога да твърдя със сигурност, тъй като не съм проучил тоя въпрос. А нормалният живот се върна много по-късно. Защото той, нормалният живот се възстановява, първо, трамваите да се пуснат, второ, да могат да дойдат хората, без да се страхуват. Защото София беше обезлюдяла. И освен това аз вече не съм свидетел, тъй като от да речем 20 март аз съм живял в Сливен. Къщата, в която ние живеехме, ние бяхме под наем, триетажна къща. После ми казаха, че бомбата била паднала косо, т.е. направо в мазето, а от взривната вълна покривът е отнесен и паднал встрани. Аз да допълня, имах тогава жива още баба по майчина линия, която беше унгарка и която беше фаталистка. Тоест казваше, каквото и да ми се случи, тя никога и никъде не ходеше да се крие, тя си лежеше на леглото. И тя при падане на бомбата пада от третия етаж до долу, без да има нищо абсолютно. И освен това ние имахме доста покъщнина, пиано, порцеланови сервизи и други неща, те и до ден днешен са си живи и здрави. Но това всичко е, дето се вика, въпрос на късмет.

 

Водещ: Вие споменахте, че сте знаели къде трябва да се укривате, когато засвирят сирените. Кой уведомяваше, откъде знаехте?

 

Никола Христов: Ами обикновено всеки сам решаваше. Имахме една пак така бомбардировка, тя беше през нощта. И тогава на тъмно човек няма къде да ходи, пак отидохме в мазето. Тогава бяха пуснали едни бомби, които, не бомби, ами с парашути се задържат и осветяват. Защото през нощта да може летците там да виждат къде пускат бомбите. Та София беше осветена с такива като фойерверки. И тогава ние, като падат бомбите, няма къде да ходиш навънка, гледаш най-близко убежище. И тогава пак в нашето мазе, то е съвсем  домашно мазе, и то в коридора имаше една пейка, това е. А на 10 януари бяха дали доста по-рано сигнал, така че имахме възможност да отидем до тая кооперация „Славия“, която е много солидна и които бяха предоставили тяхното мазе. Просто така беше организирано. Имаше предназначение в кои по-солидни сгради може човек да отиде бомбардировки и да се подслони. И то не да се стои, а да се подслони.

 

Водещ:  Имали сте тази информация, защото всъщност в днешно време, не дай си Боже, ако се случат подобни събития, всъщност хора май не знаят къде точно трябва да отидат и да се скрият.

 

Никола Христов: В днешно време сме гола вода. Защото първо има ли солидни такива сгради, аз не виждам такива. Не говоря за панелките. Голяма част от София е на панелки. Ето вижте в тази кооперация, за която говоря, тя беше със стени, да речем, 30-40 сантиметра. Такива сега не се строят. Това са строежи, направени през 20-те, 30-те години от по-богати хора. Да се надяваме, че Господ ще даде разум на всички народи, най-вече на техните ръководители да не правят такива нечовешки деяния. Защото много хора страдат от това по цял свят.

 

Цвета ЛАЗАРКОВА