Олга Борисова, народна певица: Българският фолклор никога няма да изчезне

Народната певица и почетен гражданин на Кюстендил Олга Борисова, в интервю за Радио „Фокус” – Кюстендил

 

Фокус: Госпожо Борисова, какво носите в сърцето си от родното село Жиленци?

Олга Борисова: Много се вълнувам само като ми казвате за Жиленци. Жиленци е моето родно място, което безкрайно много обичам. За съжаление рядко ходя там, защото нямам нищо, нямам къща, но аз продължавам да го обичам, защото имам чувството, че когато стъпя на тази земя, тя ме зарежда, въздухът ме зарежда, там е всичко хубаво, което нося от детските си, от младите си години.

Фокус: Какво си спомняте от детските си години?

Олга Борисова: Когато бях ученичка, бях на 12 – 13 години се организираха екскурзии из България – до някой град, манастир, и аз никъде никога не отивах поради причината, че винаги нямах пари. Един ден когато съучениците заминаха – аз роня едни мълчаливи сълзи до оградата на нашия двор в Жиленци и отдолу идва една циганка. Красива циганка с шалвари, която спира пред мен, гледа ме мълчаливо и след малко казва: „За какво плачеш? Ти си родена със звезда на челото, ти по света ще ходиш”. Тя се обърна и си отиде, аз като дете си помислих: „Да, да по света ще ходя, аз не знам къде е София”. А това беше самата исктина, защото в София аз дойдох когато завърших 11 клас. Това беше 1959 година и се обяви един голям национален конкурс и имаше над 400 – 500 човека, но когато съдбата ти е орисала нещо, то става. Аз наистина не знаех къде е София, но се качих на влака от Кюстенидл и дойдох. Явих се и така съдбата ми е отредила да живея в София, животът ми да бъде тук, а аз пеех в гимназиалния хор, пеех навсякъде, пеех от дете, въртях се около всички много много добри певици от моето село Жиленци, но никога не помислих пеейки, че ще стана певица. Когато бях вече в гимназията имах едни други амбиции да ставам драматична актриса, имах повече награди за това. Всичко започна от Жиленци и попадайки в БНР вече трябваше да овладявам това сложно певческо изкуство, защото на онези години аз имах само гласа, но не умеех да пея. Някои хора и сега казват ”Блазя ви на вас, Вие само си пеете”. Това е красивата страна на нашата професия, но е много прецизна с много изисквания на едно себеотдаване и аз съм много щастлива за този небесен подарък да се занимавам с пеене и то по – точно с българската народна песен през целия си живот. Това докато очите ми гледат, ще благодаря на съдбата си и имах огромното щастие и възможност с хора „Мистерия на българските гласове” , в който още пея и който е единствен носител на наградата Грами в България, да гастролираме в най – големите световни зали, не сме били само в Австралия, Кръстосала съм 4 континента многократно. Него казвам като хвалба, казвам го като благодарност на съдбата.

Фокус: Достатъчно ли се говори, достатъчно ли се прави за това изкуство в България?

Олга Борисова: Може би за това изкуство малко се говори в България.  Когато Бил Клинтън и съпругата му пристигнаха на летище София и ги посрещаха, аз се разплаках, защото журналистката попита Бил Клинтън: „Вие какво знаете за България?”

„Аз знам хорът „Мистерия на българските гласове, който покори моята земя”.

Ние 10 пъти сме кръстосали Съединените щати и те ни следваха от град на град. Тъжно ми е че трябва да го кажа това, защото ние не ценим това, което имаме. Нашето изкуство, което е създал нашия гениален народ, се посреща с някакво изумление, хората нямат такива песни. В Лондон най – големия ежедневник, когато изнесохме един концерт в „Роял фестивал хоум”, казва така: „Тези приказни мелодии, тези прекрасни женски гласове, сякаш правеха мост към космоса”. В нас в момента е  времето на подмяната на истинските ценности. Аз нямам нищо против никакъв жанр в изкуството, но да важи едното за сметка на другото, да нямаш поле за изява, това вече е малко страшно, но ходейки, както бях в Кюстендил, журито в петък, събота и неделя, ходя из цяла България, аз съм много обнадеждена като виждам какви таланти ражда България. Как пеят млади момичета и момчета, ума ми се взема, така че ние ще се върнем към себе си, към корените си и нашата българска музика според мен никога няма да изчезне.

Венцеслав ИЛЧЕВ