Отец Андрей: Духовният смисъл на празника на 2 февруари и чието естествено продължение се явява паметта на Св. Симеон Богоприемец и на Св. Ана е тайнствена среща, която се осъществява в дълбините на човешкото сърце между Бога и човека

Отец Андрей, енорийски свещеник от Нови пазар, пред Радио „Фокус“- Шумен

Фокус: На 3 февруари Православна църква чества свети Симеон Богоприемец и пророчица Анна. Отец Андрей кои са посоките, в които осмисляме паметта на светците, на които се отдава почит днес?

Отец Андрей: Може би трябва да започнем от 2 февруари, когато Църквата празнува Сретение Господне. 40 дни след своето раждане младенецът Исус е бил занесен в Йерусалимския храм, за да бъде представен пред Бога, каквото е било изискването на Мойсеевото законодателство и което майка му Мария и неговия мним баща Йосиф изпълняват. Принасят нужната жертва и там срещат стареца Симеон. Преданието казва за него, че преди 300 години в момент на неверие, а той е бил един от преписвачите, тълковници преводачи на Писанието от староеврейски на старогръцки, та нему се е паднала за превод онази част от книгата на пророк Исая, в която се казва: и ето девицата ще зачене и ще роди Син и той се усъмнява в писаното, по силата на елементарната човешка логика.  Тогава ангел Господен му хваща ръката и написва, това което е трябвало да бъде написано, но на стареца Симеон му е обещано, че няма да умре, докато не види обещания Младенец, обещания Син, в чието раждане той се е усъмнил. Симеон преживява 300 години и когато Мария и Йосиф донасят Младенеца Исус, той го вижда и изрича знаменателните думи, познавайки в него Бога: сега отпускаш твоя раб, владико, според думата си, с миром, защото видях Спасението, що си приготвил пред лицето на всички народи, за спасение на всички езичници,  за слава на твоя народ израиля, след което Симеон може с удовлетворение и мир да напусне този свят. В същото време в Йерусалимския храм е пребивавала и жена на около 84 години- Анна, която е преживяла в благочестие. Тя също се приближава до Светото семейство, като също изказва съответните пророчески думи, възхвалявайки Бога за неговата милост, а именно да осъществи тази среща между Себе си и нас, човеците. Духовният смисъл на празника, който празнуваме на 2 февруари и чието естествено продължение се явява паметта на Св. Симеон Богоприемец и на Св. Ана е тази тайнствена среща, която се осъществява в дълбините на всяко човешко сърце между Бога и човека. И ако във всички останали релгии виждаме, че  хората са тези, които принасят жерти на Бога, то нашият Бог дойде и се принесе сам Той в жертва на тези, които е създал. И ето той се явява не като стралище, не като заплашващ тиранин, не като диктатор, който очаква от бедната човешка твар да му се покорява, а се явява като малко дете, донесено в храма и прието от стареца Симеон, който олицетворява едновременно Стария и Новия Завет. Времето на Стария Завет вече е отминало, старецът Симеон трябва да отходи от този свят, за да може да отстъпи място на новия благодатен живот, който е в Исуса Христа.

Фокус: Споменахте думата памет – памет, за това което е минало, за това, което е било. Помним ли, че Бог е близо и приема нашата молитва?

Отец Андрей: Би било хубаво ако хората имат памет за това. И най- вече трябва да знаят, че Той обитава не толкова небето в неговия метафоримен смисъл, колкото в добрите човешки сърца. Ако ние действително искаме да осъществим тази среща, за която споменах и да носим паметта за Него, то тогава трябва да се стремим да водим добродетелен живот, за да може да намери Бог място в нас. Паметта е нещо добро. Ненапразно вска година, чествайки определени събития, определени светци, ние всъщност си припомняме това, което е станало, за да можем да рестартираме живота си и да осмислим кои сме, къде сме, каква е нашата цел, за това са важни тези паметни събития. Не само да възстановим спомена за тях, а преди всичко да се поучим, да се обърнем и да се поправим.

Фокус:Имаме ли памет за това, че земният живот е мимолетен, кратък и е само на косъм от незримия духовен свят, от вечността?

Отец Андрей: Трудно ми е да кажа, но като че ли по скоро не. По скоро човек се мъчи всячески да изтласка тази мисъл, да не го тормози и да не обременява мнимото му щастливо съществуване на земята. В същото време обаче се сещам за израза „memento mori“- „помни, че си  смъртен“, с който са се поздравявали монасите при среща и това не поради някакъв култ към смъртта, сама по себе си. Напротив, имали са една- едничка цел човек да има смъртта пред себе си като свършек на своя земен път и да му се напомни, че ще отиде в един свят, в който ще го посрещне Бог, който не съди по лице, а по сърце. Ще се срещне с един Бог, който ще потърси нещо от себе си в теб самия. Ето това помнене, без, разбира се, то да се превръща във фикция на човешкото ни съществуване, това  благодатно и умно помнене затова, че ще напуснем този свят  ни дава мотив и сили, за да можем да вършим онова, което е нужно. Иначе един живот, потопен само в този свят, стремящ се към натрупване на материални блага, придобиване на власт и т.н. няма как да не ни прикове с вериги към тази земя и по този начин да ни отклони да видим по- далечния хоризонт пред нас. На всички желая в контекста на отминалия и все още честван празник, да направи своята лична среща в сърцето си между себе си и Нашия Създател. Това е най- важно. Когато човек направи тази среща, повярвайте животът му е толкова осмислен, хубав и прекрасен, че не може да бъде съпоставен с нищо тук в нашия свят.

Ивелина ИВАНОВА