Петко Симеонов, един от основателите на СДС: Съюзът на демократичните сили е положителен пример, всичко, което бяхме очертали като перспектива преди 28 години, стана

Водещ: На днешната дата през 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили /СДС/. По какъв начин става това и какво последва – равносметката от разстоянието на времето за политическото влияние, затова да се пише история в онези времена, за всичко това, което се случи тогава, сега ще ни разкаже, ще ни върне назад във времето Петко Симеонов, един от основателите на СДС. Честит празник и всъщност усещате ли го като празник?

Петко Симеонов: Благодаря за честитката, но дали е празник, просто е дата. Важна дата.

Водещ: Г-н Симеонов, 28 г. вече – Вие ще кажете малко или много са, но каква бе зимата около 7 декември 1989 г.?

Петко Симеонов: Зимата, мисля че беше студено, но тогава сърцата ни бяха горещи, времето нямаше значение. Не само ние, свързаните със СДС в цялата страна, в цяла Източна Европа имаше една голяма възбуда, защото всички съзнаваха, че става драматична промяна в огромен мащаб – времеви, исторически мащаб. Всички по някакъв начин изживяваха това. В България някъде 1987-1988 г. започнаха да възникват различни неформални сдружения, като през пролетта на 1989 г. започна разговор между неформалните сдружения и вътре в тях затова да се търси едно обединение. Такива обединения на неформалите ставаха в цяла Източна Европа, във всяка отделна страна. Тук ще поясня с две думи какво означава неформали. Това означаваше спонтанно организирани граждани по някаква тема. Дали ще бъде екологична, религиозна, както примерно защита на християнските ценности или ритуали, или ще бъдат по общополитически въпроси, както беше Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, в който аз съм участвал и съм негов последен председател, но това бяха неформални сдружения. Властта я узнаваше, я не, за съществуването на тези сдружения и когато узнаваше, започваше някакви мерки да се вземат те да не развиват дейност. Много активни бяха срещу Независимото дружество за защита правата на човека, както и срещу сдруженията, създадени от българските турци против Възродителния процес. И срещу всички тях се водят активни действия от страна на властите. Нямаше неформално сдружение, което по някакъв начин да не беше притиснато от страна на управлението, но ние имахме една значима подкрепа от западните медии. Например за това какво става в нашата страна в тези неформални групи, западните медии веднага даваха отглас. Благодарение на тази информация, която идваше от запад, затова което ставаше в страната, всъщност целият народ разбираше какво става, какво се случва. Иначе от нашите медии не би могло да се разбере. Например за гладните стачки, организирани от Независимото дружество за защита правата на човека, започнали още през пролетта на 1989 г., за политическите декларации на Клуба, за който стана дума, всички тези организации търсеха път една към друга. Обикновено беше някой да членува на няколко места. Преди да падне Тодор Живков, вече започна да се говори упорито затова как ние да се обединим. В тези срещи, които провеждахме, разговорите бяха на две теми, по два основни въпроса. Първият беше идейният, онова общо, което ни обединява. Вторият беше организационен – как точно да се организираме. Какво ще представлява тази организация? И така след падането на Тодор Живков вече можехме по-свободно да се събираме. Отначало имахме събирания в частни домове, на няколко места в частни квартири, в Софийския университет и в Института по социология. Правехме го като самото учредяване стана в Института по социология, в заседателната зала на 7 декември сутринта. От страна на ЦК на БКП, тогава Живков бе паднал, но нищо в страната не се е променило. Управляваше БКП, действаше чл. 1 на Конституцията, което означаваше, че Комунистическата партия има ръководна и най-важна роля, просто командва всичко, работят тайните служби, работи милицията, униформената милиция, всичко си работи. Така че нашите събирания бяха в една особена ситуация. Не беше както е сега. Виждаше се всъщност каквото става и в другите социалистически страни, нещата отиват вече към прелом, към пълна промяна. На 7 декември ние се учредихме, но имаше непрекъснат натиск от страна на Комунистическата партия да не се прави това обединение. От компартията си представяха, че промяната ще стане като те ще водят всичко без да има срещу тях някаква особена сила, гражданите ще си говорят, по-либерално ще бъде, но те ще си бъдат водеща политическа сила. Нашето обединение стана на основата на политическото споразумение, в което виждаха неща, които бяха реализирани и са постигнати в страната. Това е за свободата на словото и печата, за свобода на сдруженията, свобода на стачките, за признаване на всички международни актове, по които България е страна, която е подписала признаването им у нас и даването на публичност за съдържанието им. За председател беше избран Желю Желев, за говорители бяха избрани Георги Спасов и Румен Воденичаров. За секретар Петър Берон. Аз по-късно станах заместник-председател на СДС, директор на вестник „Демокрация“. Това беше организационната структура, като имахме претенция към властите и настоявахме пред тях – това бяха първите ни искания към тях, да ни се дадат помещения къде да се събираме. Второто ни искане беше свързано с хартия за вестници, защото тогава тя не беше на пазара. Хартията беше в ръцете на държавата. Печатниците бяха държавни, всичко е държавно. Трябва да отбележа, защото много млади хора вероятно ще чуят това нещо, тогава нямаше интернет, тогава нямаше свободни радиостанции, нямаше мобилните връзки, мобилните телефони. Най-сериозното размножително средство беше ксероксът. Някъде през февруари вече се настанихме на „Раковски“ 134. На 12 февруари излезе нулевият брой на  „Демокрация“ и започна да излиза вестникът. Той излизаше от началото 40-50 хиляди тираж, в същото време „Работническо дело“ излизаше в 800 хиляди тираж.

Водещ: Как СДС се разви през годините, за тези 28 г.?

Петко Симеонов: Няколко етапа са. Ще спомена, разбира се, другите два етапа, но първият, това беше от създаването на СДС на 7 декември 1989 г. до приемането на новата Конституция 1991 г. на 12 юли. Това е първото СДС, след което настана едно разцепление вътре. Следва вторият етап на СДС – това е СДС-Национално движение, начело с Филип Димитров. Спечели изборите на 13 октомври 1991 г. за Обикновено народно събрание и се опита да  предприеме решителни действия, но стана онова, което ние им казвахме и заради, което се разделихме, между другото. СДС нямаше кадрови потенциал за извършването на тези мащабни промени, които трябваше да се извършат в страната. България не разполага с безкрайно много кадри. Повечето бяха свързани с комунистическата партия. Трябваше да се върви по друг начин, но те решиха да постъпят по-драматично, да са по-радикални. Само ще ви кажа – 12 хиляди директора трябваше да се сложат на предприятия. Откъде ще се вземат? Това е вторият етап на Филип Димитров, те управляваха малко – някъде около до 1992 г. През есента правителството падна и дойде това на Беров. Следва един спад в развитието на СДС. Той отиде вдясно. Отначало първото СДС, за което с днешната дата отбелязваме създаването му, беше широка коалиция – от левица до десница. Имаше леви организации, имаше десни. Ние бяхме за демокрация и за Република. Това бяха двата основни принципа. По време на управлението на Жан Виденов и неуспехът на бившата комунистическа партия да управлява страната, настъпи криза. СДС отново тръгна нагоре и Иван Костов беше поел кормилото на СДС и последва следващ етап – третият, в развитието на СДС.

Водещ: Къде сега е СДС, какво място заема на политическата сцена? Защо след, как да го кажем, едно такова силно движение, каквото е било тогава, сега се превърна сякаш в останки?

Петко Симеонов: Това е съдбата на всички организации, възникнали през 1989 г., става дума в соц.страните, в бившите социалистически страни. СДС в момента е спомен.

Водещ: Къде го виждате след още 28 г.?

Петко Симеонов: Виждам го в някаква такава дясна коалиция. То стана типична дясна партия. Ако успее да се коалира с някого, няма да може само да излезе на сцената.

Водещ: Няма как да не Ви попитам, как ще коментирате сегашната политическа обстановка у нас?

Петко Симеонов: Много съм разочарован – казвам личното си мнение,  от начина на говорене, начина на отношението между политическите сили в парламента. Това не е разговор за политики. Това е търсене на скандали. Те не се занимават със сериозните проблеми на страната. Няма визия за развитието на България. Цялото българско население да вижда хоризонтите пред себе си. Може би толкова можем. Може би дотук сме, както се казва.

Водещ: Има ли нещо, от което могат да се поучат партиите от СДС? Петко Симеонов: Не само от СДС. Поуки от предишните години след промяната трябва непрекъснато да се правят. Нали знаете, човекът е единственото животно, което може да се спъне два пъти в един камък. Основното, което трябва като поука да се вземе е, че вътрешните раздори не водят до никъде. А другото, че това е, СДС даже за положителен пример, първото СДС. Всичко, което бяхме очертали като перспектива, стана. Те трябва да начертаят такава перспектива, имаме първо, второ, трето. Точно, ясно какво правим, как се развива България. Има няколко проблема в страната, които просто трябва да бъдат решени. Едното е броят на полицаите. По това ние сме може би първенци в Европа. Това не решава останалите проблеми с дребната престъпност, и не само дребната. Също брой на прокурори – и по това сме на едно от челните места в Европа. Държавният ни апарат е безумно голям. Прочутото електронно правителство, преминаваме на електронни услуги, на използване на новите технологии в управлението. Кога ще стане? Толкова много се говори, толкова отдавна се говори – нищо не става нататък. След това загърбването на държавата към Дунава. Изоставянето на Северна България. В строителството на магистралите доминира плажно мислене – как по-бързо да се отиде до Черно море на плаж, как по-бързо да се отиде до Гърция, пак със същата цел. Не се мисли за това, че ние нямаме потенциала да правим магистрали, а да правим други магистрали освен входно-изходни. Магистрала „Тракия“ трябва да започва от Калотина, за да поеме потока от Сърбия. Имаме мост на Дунава – без да има път до него. И само два моста имаме. А по римско време са били 5 – 6 моста на същия участък, на същия отрязък на Дунава.

Водещ: Г-н Симеонов, как ще звучи Вашата равносметка за тези 28 години? Години на преход, години на демокрация. 28 години в България.

Петко Симеонов: Много добри неща се направиха – отварянето на границата, либерализацията на режима, възможността да идат и да учат по света младите хора, да работят активните, където могат да работят. Станаха и лоши неща. Първо със селското стопанство. А този закон за връщане на земята в реални граници беше просто варварски акт – разруши българското селско стопанство. След това за приватизацията. За нея се постъпи безотговорно. Касовата беше безотговорна и тарикатска. Масовата приватизация също. Вашето семейство сигурно има бонове от масовата приватизация. Вижте какво струва това нещо, има ли смисъл от него. Не се разви нататък онова, което беше създадено. Имаше някаква индустрия, може би някъде някои предприятия е трябвало да отпаднат, но е могло да се развият други предприятия. Други са могли да оживеят, да оцелеят. За финал – живот и здраве да има, да няма война. И повече оптимизъм. Оптимизъм да има и вяра за това, че ще станат добре нещата. И повече работа. Работа. Работа без труд няма да стане.

Водещ: Много ви благодаря за това интервю.

Милослава АНГЕЛОВА