Писателят и поет Росен Карамфилов: Поезията е единственият възможен изход от собствената ми същност, от действителността

снимка: личен архив

Писателят Росен Карамфилов е роден на 2 ноември 1992 година в София. Средното си образование завършва във Втора немска гимназия. В продължение на една година живее във Виена, където учи сравнително литературознание. Автор е на стихосбирките „Орелът и детето“ и „Стерео тишина“. През 2015 година, романът на Карамфилов „Колене“ представи България на фестивала на дебютните романисти в Будапеща. Писател на новото време, поет-бунтар, истински ценител на музиката и изкуството. Росен Карамфилов в интервю за Радио „Фокус“ – Пловдив за другостта на Аз-а и за силата на другото ни Аз, за силата на вярата и за слабостите на собствената ни борба, за това колко е важно да бъдеш чут и още повече разбран, а не да водиш битки с вятърни мелници.

 

Фокус: С Николай Владимиров обединихте сили и създадохте съвместната си книга „Огледални съзнания“. Определяте книгата като „поетичен експеримент“, изпълнен с любов, бунт и надежда. Нека да обясним – как се роди идеята, има ли универсално послание или всеки ще извлече поантата сам за себе си?
Росен Карамфилов:
С Николай Владимиров просто бяхме седнали в един бар за крафт бира и съвсем случайно, мисля че аз го провокирах, му казах, че бихме могли да напишем нещо заедно. Опитахме. Той написа два реда, аз написах следващите два, и така се получи. Трупахме текстове и след четвъртото стихотворение вече бяхме сигурни, че това трябва да е книга. Колкото до универсалното послание – то гласи, че ако се обичаме, останалото отива на заден план. Иначе книгата, както много правилно отбеляза ти, е разделена на три раздела- „Любов“, „Бунт“ и „Надежда“. Стихотворенията в раздела „Бунт“ са по-социални, в сравнение с останалите. Така решихме да бъде.
Фокус:
Откъде започна всичко – перото ли намери теб или ти намери перото?
Росен Карамфилов:
Това е много сложен въпрос. Струва ми се, че аз намерих перото. В началото пишех ужасни стихове, беше нещо покъртително. След написването на романа ми „Колене“, посветен на моя баща Кольо Карамфилов, вече имах чувството, че мога да напиша всичко. Това беше преломният момент, връхната точка и обръщането на всичко. След това станах много способен. Направо не можех да сравня написаните неща преди романа „Колене“ и тези след него.
Фокус: Как оценяваш творческия си път до момента – какво успя да постигнеш, обръщайки се назад?
Росен Карамфилов: Мисля, че съм написал няколко хубави книги. През 2020 година ще излезе сборник с разкази. Книгата ще представлява по-скоро влакова композиция от разкази, които отиват в една и съща посока. Мисля, че това ще е най-голямата ми книга досега. Надявам се Бог да е с мен, за да я завърша. Това е засега. „Огледални съзнания“ си има своя път. Книгата успя да достигне до своите читатели.
Фокус: Какво за теб е поезията, авторството като цяло – проектиране на душата върху лист, възможността да бъдеш чут или нещо по-различно?
Росен Карамфилов:
По-скоро е единственият възможен изход от мен самия, от действителността. Освен от действителността, от това, което смрачава тази действителност. Лично за мен поезията е начин да избягам от тези неща.
Фокус: Ти си автор с позиция, и то непримирима, по много социални, а и не само въпроси. Чува ли се гласът ти или водиш битка с вятърни мелници? Как мислиш?
Росен Карамфилов: Мисля, че гласът ми се чува, защото просто е доста силен. Ако не беше силен, никой нямаше да го чуе. И тогава щях да съм точно като Дон Кихот – в битка с непобедимото. Смятам, че в няколко ситуации успях да направя добро, може би и за други хора.
Фокус: Трябва ли авторите да имат позиция и да са част от местната общност, от народа?
Росен Карамфилов: Какви автори са иначе? Според мен тогава не си автор, ами си пионка, а да си пионка е непростимо. Не мога да разбера как може да си български писател и нищо да не те дразни? Тогава ти какво правиш за държавата, за социокултурния контекст, за развитието на гражданското общество и т.н.? Като цяло, затова се занимавам с писане, за да може по някакъв начин това да е трибуна за моите лични убеждения и вярвания по определени въпроси. Писането по някакъв начин ги защитава, така си мисля аз.
Фокус: Стигаме до съвременната българска литература. Изкушавам се най-напред да попитам за твоето мнение относно изявите като писатели на Венета Райкова, също на някои български рап изпълнители? Как мислиш? Как се развива българката литература, българската поезия?
Росен Карамфилов: Нека стават все по-големи продажбите им, но това ще означава, че мозъкът ни е тотално замрял. Ако това е литературата, тогава ние защо трябва да продължаваме да пишем, ние, които се опитваме и не ни купуват? Относно същинската, според мен, литература, смятам, че най-големият български писател се намира в Пловдив и диша  в Пловдив – това е Недялко Славов. Има все още такива живи писатели.
Фокус: Има ли надежда, каква е градацията на посланията в съвременната българска литература – стават все по-универсални и плоски или точно обратното?
Росен Карамфилов: Градират се за една част от публиката, която има очи да види това, което градира. Наистина не знам. Но въпросът на вкус не е универсален, не е по подразбиране. Този вкус или го имаш, или го нямаш. Или искаш да го създадеш или обратно – като си потъвал цял живот в безвкусица, едва ли изведнъж ноктюрните на Шопен ще означават нещо за теб.
Фокус: Нека да си представим, че човек завършва да чете твоя книга – какво искаш да почувства? Какво искаш да му кажеш лично ти, изключвайки посланията, които би следвало поне, сам да акумулира?
Росен Карамфилов: Аз нищо не държа да казвам, нито да налагам. Книгите ми говорят сами за себе си. Дори като правя представяния на книга, винаги съм казвал, че книгите ми постигат успехите. Когато съм взел някаква награда за книга, то книгата ми е взела тази награда, не съм я взел аз. Неправилно е да мислим, че ние сами си пишем книгата. Не ги пишем ние, а Бог чрез нашите ръце. Това е мое вярване, аз така работя. Каквото иска да почувства читателя, ще го почувства. Няма нужда да го изказвам.
Фокус: Да се върнем отново на младите и твоите размисли за тях – четат ли те, докосват ли се истински до творчеството на писателите?
Росен Карамфилов: Четат! Четат и хубави неща, четат и тотален ужас – гадни книги. Младите четат, слава Богу, четат и мен, четат и Николай Владимиров. В момента преподавам в курс по творческо писане. Мога да кажа, че има изключително много талантливи хора. Идеята е не само да обърнем внимание на това всеки да пише или че някой е решил да стане поет. Не се става така поет. Поет се става след като умреш, по принцип. Това е моето мнение. Все пак е хубаво да се чете. Иначе нямаш първообраз, нямаш образец.
Фокус: В какво се превръщат мечтите на младите и вървят ли те по правилния път, ако може да кажем, че има такъв? Как мислиш?
Росен Карамфилов: Не знам ,честно. И аз съм млад, но моето мислене е доста различно и в общи линии не бих искал да обобщавам.  Дано да имат чисти и стойностни техни си мечти и техни цели, които да имат някакво значение, а не просто да са поставени в пространството. Имам чувството, че вече ставаме роби на банкомата и все по-малко ходим на църква. С моята литература се опитвам да внуша точно обратното. Томас Елиът е казал велико изречение, което ще споделя – цялата съвременна литература е покварена от безбожие.
Фокус: Имаш много странични занимания, едно от тях е музиката. Какво ти дава тя?
Росен Карамфилов: Музиката ми дава всичко. Винаги съм искал да бъда музикант. Много по-рано исках да стана музикант, отколкото поет. Впоследствие осъзнах, че в полето на поезията мога да се развия по-бързо, но не съм изоставил пеенето. Не мога без това.
Фокус: Да отправим послание към младите – какво искаш да им кажеш?
Росен Карамфилов:
Да не се отказват, ако видят че има шанс да емигрират. Ако все пак биха искали да се борят, да не емигрират. Да не им пука от това, което им казват, че България е осиротяла без тях и т.н. Не беше лошо България все пак нещо да ни даде за всички тези години, а не да прогонва всички качествени кадри от всякакъв вид звена на живота. Въобще да не слушат никой, да следват себе си. И просто да вярват. Няма винаги да е така.
Тони МИХАЙЛОВ