Полковник Емил Енев: На 26 март 2017 г. се навършват 104 години от падането на Одринската крепост – победа, с която българите изненадват света

Полковник доц. д-р Емил Енев, началник на катедра „Сухопътни войски” във Военна академия „Г. С. Раковски” в интервю за предаването „За славната 2-ра тракийска дивизия – За честта на България” на Радио „Фокус” Пловдив.

Фокус: Полковник Енев, покрито с доста възхвала остава в историята превземането на Одрин. Разкажете кое е славното в тази битка и какво точно е направил българският войник, така че да удиви света и да се покрие с неувяхваща слава?
Полковник Емил Енев: Да, на 26 март тази година се навършват 104 години от падането на Одринската крепост – победа, с която българите изненадват света. Ако в „Опълченците на Шипка“ Иван Вазов казва: „България цяла сега нази гледа, този връх висок е, тя ще ни съзре, ако би бегали да мрем по-добре“, за щурма на Одринската крепост през март 1913 година може да се каже, че целият свят гледа и се удивлява от това, което след пет века робство прави малката армия на обявилата независимост само преди пет години и възкръснала преди три и половина десетилетия България. Значението на Одринската крепост в оперативен аспект се завръща след поражението в Руско-турската война, което понася Турция през 1877-1878 година. Тогава Османската империя губи естествените си отбранителни линии – река Дунав и Балкана, и възниква нужда от създаване на нови препятствия за защита на нейната столица Цариград. За целта се възобновява старата Одринска крепост, която заедно с Лозенград, Шкодра и Йоанина образува нова отбранителна линия. Одрин е разположен при сливането на реките Марица, Тунджа и Арда, по долините на които минават най-удобните пътища за съобщения с имперската столица. Укрепеният Одрин затваря пътищата, водещи от запад и север към Цариград. При евентуалното му вражеско превземане турците биха се лишили от преимуществата, които им дава градът. Именно това е целта на Българската армия, като по този начин тя би отстранила едно важно препятствие и добила свобода и простор за по-нататъшни действия и най-вече би направила решителна крачка към победата във войната. Още при предварителната подготовка на войната командващият на Втора българска армия ген.-лейтенант Никола Иванов е убеден, че успешното настъпление на Българската армия към Цариград, което ще принуди султана, не е възможно без светкавичното превземане на Одрин. Според него една обсада на тази крепост би блокирала за неизвестно време значителна част от Българската армия, а това би могло да обърка изхода от войната. Предложението на генерала е изключително дръзко за своето време, защото според тогавашната военна тактика сложно фортификационно съоръжение като Одрин, която се е считала за непревземаема крепост, не се атакува, а се блокира. Поради тази причина Генералният щаб отхвърля идеята му и решава първоначално градът да бъде обсаден. На 23 октомври 1912 година Българската армия преминава в настъпление в следния порядък: Първа българска армия преминава в настъпление и пресича турската граница при Сакар планина, като след двудневни боеве нанася тежки загуби на турците и ги принуждава да преминат към отстъпление. Трета българска армия изненадва турците с настъплението си към Странджа и превзема Лозенград, а българите продължават настъплението си на 28 октомври при линията Люлебургас – Бунархисар се разгаря генерално сражение, което продължава 6 денонощия. На 2 ноември турската позиция е пробита на няколко места и рухва, а турците отстъпват и на 4 ноември заемат позицията на укрепената линия Чаталджа, която се намира на 30 км от Цариград. Втора българска армия изтласква турските сили около ключовата османска крепост в Тракия – Одрин, и обкръжава града. Така в края на октомври 1912 година започва обсадата на Одринската крепост, която продължава до март 1913 година. Междувременно на 3 декември 1912 година воюващите страни подписват край Чаталджа протокол за сключване на примирие. Според неговите условия блокадата на Одрин се запазва, но Османската страна приема да допусне преминаването по железопътната линия през града на доставки за съюзническите войски. Въпреки това споразумение, на 6 декември 1912 година се създава комисия от висши офицери от Българската армия под председателството на командващия на Втора българска армия генерал Никола Иванов, която трябва да се произнесе за успеха на бъдещата атака. След тридневни разисквания генералите заявяват, че завладяването на крепостта посредством ненадейно нападение вече се явява невъзможно. Затова предлагат ускорена атака, но не на целия отбранителен пояс, а концентриране на действията в определен участък на крепостта. Като най-подходящ се посочва източният фронт от североизточния сектор. На 16 януари 1913 година в Османската империя е извършен преврат начело с новотурския лидер Енвер бей. Съгласно условията на протокола, подписан по-рано на Чаталджа, османските власти заявяват, че прекратяват примирието след четири дни. Те предприемат офанзива при Мраморно море, но претърпяват провал, след който през февруари съюзниците насочват усилията си към завземане на трите крепости във вътрешността на Балканския полуостров – Шкодра, Йоанина и най-вече основното усилие е за превземането на Одрин. При подновяването на бойните действия на 21 януари 1913 година върховното командване приема идеята на ген.-лейтенант Никола Иванов да започне артилерийски обстрел на складовете и казармите в Одрин, докато се подготвя основната атака, защото, както казва самият командващ Втора армия, това силно би разклатило духа на гарнизона. Генералният щаб обаче отлага настъплението с още два месеца и това изправя генерала пред друго изпитание – топи се ентусиазма на армията за превземането на Одрин. Командващият на армията поощрява войниците да се забавляват с песни и хора, разпорежда на офицерите да са неотлъчно с тях. На 7 март 1913 година генерал Иванов се среща с помощник-главнокомандващия генерал Савов, който продължава да е непреклонен, че атаката на Одрин няма шансове за успех. В разгорещения спор командващият на Втора армия предупреждава, че ако не се даде заповед за настъпление, ще оттегли войските си по-далеч от Одрин, защото стоенето в обсега на турския обстрел причинява безсмислени загуби. Генерал Савов отстъпва, но разрешава атака само на предната линия, не и на главния фронтови пояс на Одринската крепост. Генерал Иванов заявява, че ще продължи настъплението до окончателното превземане на града. Генерал Савов заплашва, че при неуспех носи тежка отговорност, но командващият Втора армия парира с думите: „Който се бои от отговорност, да стои в дома си, да не ходи на война“. И наистина генерал Иванов поема историческа отговорност и разпорежда армията да заеме предните позиции на противника и да го отхвърли зад фронтовата линия. Тоест той решава, че атаката няма да приключи според разпорежданията на генерал Савов, а ще продължи до окончателното сломяване на Одринския гарнизон. Следвайки плана си от декември, той възлага основният удар да бъде нанесен в източния сектор под командването на генерал Георги Вазов, като настъплението да започне на 13 март в 13 часа с масиран артилерийски обстрел. Основното разположение на силите преди щурма е следното. На първо място, нека да обърнем внимание какво представлява Одринската крепост и защо тя се е считала за непревземаема от всички военни експерти по това време. Одринската крепост е модернизирана от германските инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителните съоръжения са разположени на три позиции – предна позиция, главна позиция и тилна позиция. Предната позиция се намира на отстояние 9 до 11 км от града и се състои от окопи и укрепени боеви позиции за артилерията. На разстояние от половин километър до три километра от града върху редица естествени хълмове край него е изградена главната позиция, състояща се от 24 каменноземлени и две стоманобетонни съоръжения, наречени фортове, които отстоят на около километър един от друг и побират гарнизони от по 300 войници. Между фортовете са разположени стрелкови окопи с площадки за картечници и голямокалибрени батареи, защитени от бетонни съоръжения. Отделните позиции са свързани със съобщителни окопи, а между тях има сложна система от прегради и ровове, заграждения от бодлива тел в 5-6 реда и вълчи ями и фугаси. В северозападния сектор на отбраната, освен всичко останало, е прокопан и ров с дължина 800 метра с възможност за наводняване. Последната позиция – тилната позиция, е разположена на самия град. Силите – гарнизонът на Одринската крепост под командването на генерал Шукри паша се състои от 6 редови пехотни полка, 3 запасни дивизии, 5 артилерийски полка, 2 инженерни батальона, 5 картечни роти, 1 сапьорна рота, телеграфна рота и 5 ескадрона кавалерия. Те са групирани в 5 дивизии и два самостоятелни полка с обща численост около 70 000 войници, въоръжени с 520 оръдия и 20 крепостни картечници. За наблюдение на противника  разполагат и с няколко прожектора. Османското командване разполага и с две радиостанции, които са успешно заглушени от обсаждащите войската, което е пръв подобен случай във военната история. В началото на март 1913 година обсаждащата Втора българска армия се състои от българските Осма пехотна тунджанска дивизия, части от Втора пехотна тракийска дивизия, Трета пехотна балканска дивизия и Четвърта пехотна плевенска дивизия, както и от сръбските Тимошка дивизия и Дунавска дивизия. По този начин общата численост на българските подразделения е около 154 000, в което се включват и спомагателните части, въоръжени с 524 оръдия, 96 картечници. Сръбските сили включват 47 000 войници, 96 оръдия, от които 36 оръдия са тежки обсадни. Като цяло обсадата на Одринската крепост се разделя на четири основни сектора. Източен сектор – разположен на левия бряг на Тунджа и Марица. Той е най-големият като дължината на фронта включва около половината силите и на двете страни. Там е разположена част от сръбската голямокалибрена артилерия, както и частите на 4-те български дивизии, които се намират под общото командване на генерал-майор Георги Вазов. Вторият сектор е южният – разположен на десния бряг на Марица и Арда. Там са разположени Първа и Трета бригада на 8-ма дивизия, както и щабът на командващия на цялата операция генерал-лейтенант Никола Иванов. Третият сектор е Западният сектор – разположен на левия бряг на Арда. Два полка на Дунавската дивизия заемат този сектор. И четвъртият  Северозападен сектор – на десния бряг на Тунджа и Марица, в който са разположени 4 полка на Тимошката дивизия. Като цяло подготовката за атаката на Одринската крепост започва с добиване на разузнавателна информация, като за целта освен общовойсковото разузнаване, се издига за първи път и български наблюдателен балон над Одрин, посредством който се добива необходимата информация. Започва непосредствената подготовка за щурма на крепостта. Първо, трябва да се атакуват предните турски позиции, след което да се създаде илюзия, че основното нападение ще бъде срещу южния турски сектор, защото основните цели всъщност са североизточните фортове.  За да се подпомогне изненадата, българската и сръбската артилерия на източния сектор ще останат прикрити до последния момент. През нощта на 23 срещу 24 март генерал Иванов уведомява своите подчинени, ще щурмът ще започне в 3 часа на 24 срещу 25 март. Лунната светлина би издала настъплението, така че трябва да се действа възможно най-бързо, независимо от загражденията. Пехотата е длъжна да подава сигнали с бели фенери за продължаване на огъня от артилерията и сигнали с червени фенери за неговото прекратяване. Подготовката на щурма включва прикриването на всички блестящи части от униформите на войниците и увиване на конските копита с плат. Правят се опити да бъдат смутени и радиотелеграфните връзки на обсадените в крепостта. Щурмът на Одрин е предшестван от артилерийски обстрел, който започва в 13 часа и продължава до 23 часа на 24 март. На източния сектор започва обстрелът по-късно и го прекратяват по-рано, към 18.30 ч. Около 4 часа през нощта на 24 срещу 25 март започва безмълвното придвижване на българите срещу вражеските позиции. Дружините на 56-ти пехотен полк започват сраженията. Заедно с тях се бият 23-ти Шипченски, 10-ти Родопски, 32-ри Загорски, 29-ти Ямболски, 57-ми и 58-ми полкове. До 9 часа сутринта на 25 март предната отбранителна позиция в източния сектор е превзета и  малките части се оттеглят към главната си позиция. Генерал Георги Вазов нарежда атаката да продължи без прекъсване, но настъплението е спряно от съпротивата на турските сили. Българското командване е принудено да спре атаката, за да се прегрупира артилерията. Южният сектор българските части успяват да се придвижат напред и да заемат нова позиция на няколкостотин метра от предната османска линия. Сръбските войски в западния и северозападния сектор са отблъснати на изходните си позиции със значителни загуби. Въпреки ограничения успех на второстепенните сектори, съюзническите атаки успяват да блокират голяма част от османските сили, подпомагайки настъплението на източния сектор. Генерал-лейтенант Никола Иванов заповядва срещу фортовия пояс в източния сектор да се предприеме нова атака през следващата нощ. Нападението започва с ожесточен артилерийски обстрел към 23 часа на 25 март. Половин час по-късно пехотата настъпва и артилерията пренася огъня си напред. При щурма българската армия използва за първи път в историята така нареченият „огневи вал“, тогава наричан „пълзящ артилерийски огън“. Впоследствие тази тактика се прилага от армиите на Западния фронт по време на Първата световна война. Щурмът на укрепленията се води от 10-ти Родопски и 23-ти Шипченски полк на 8-ма Тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерията. Друга част е срязана от българските сапьори. Напредването на пехотата се подпомага от конни батареи.  Пехотата овладява турските окопи, въпреки, че попада под пушечен и оръдеен огън от страна на турците, 10-ти Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и към 1.45 часа на 26 март издига над него червен фенер – сигнал българската артилерия да спре огъня. Малко след 6 часа турският командир на форта Айвазбаба уведомява командира си по телеграфа, че оръжията са унищожени, а българите влизат в неговите позиции. Сутринта на 26 март главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и българските части започват да навлизат в града. Последната османска съпротива е преодоляна до обяд на 26 март. Сред първите подразделения, които навлизат в града, е 29-ти пехотен Ямболски полк. Войник от това подразделение – Михо Георгиев, издига българско знаме върху Селим джамия. Иван Балахуров, който е също войник от 29-ти Ямболски полк, пръв достига до щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на ескадрон от представителния конен полк начело с полковник Генко Мархолев. Генерал Шукри паша е конвоиран от гвардейците до щаба на генерал-майор Георги Вазов, а след това предава своя сабята на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов. Основните последици от превземането на Одрин е, че те слага практически края на Балканската война. В обсадата на тази, считана за непревземаема крепост, българите за пореден път показват своя невероятен кураж и невиждана смелост. В името на идеала родната армия извършва нечувани подвизи, които завинаги ще останат в сърцата на целия народ. Обсадата и щурмът от 24-ти до 26-ти март струват на победителите общо 18 282 жертви, убити, умрели, ранени, безследно изчезнали, повечето от които са българи. Резултатът –  на 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. и Лондонският мирен договор.
Фокус: Знае се, че при превземането на Одрин българската армия използва някои новости във военното изкуство. Какви точно са били тези иновации?
Полковник Емил Енев: Да наистина, освен героичните успехи, българската армия може да се гордее  и с някои иновации, които за първи път се използват в хода на бойните действия при Одрин. На първо място това са действията на авиацията. На сутринта на 29 октомври журналисти, аташета се прибират на летище „Мустафа паша“, за да наблюдават излитането на поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които трябва да извършат разузнаване на Одринската крепост.  При излитането пилотът Милков и наблюдателят Таракчиев поставят две бомби в кошове, прикрепени отстрани на своя самолет. Полетът продължава  1 час и 20 минути на височина 500 метра. Когато  стигат над военния обект – ж.п. гара „Караагач“, Продан Таракчиев пуска бомбите.  С 4 пробойни в корпуса на самолета летците се приземяват благополучно в Свиленград. Освен това за първи път по време на 45-минутен полет самарянката Райна Касабова хвърля позиви на турски език над Одрин. Така тя се превръща в първата жена в света, която извършва полет във военни условия. Освен това, това е и първото използване на авиация за извършване на психологически операции. Друга иновация – съдействието на артилерията, която прилага за първи път „огневия вал“ като средство за огнево въздействие върху противника. На следващо място, използването на радиосредства и радио-електронното противодействие с цел сриване на системата за командване и управление на противника.
Фокус: Можем ли с няколко думи да обобщим кое е това, което довежда до успеха на българската армия при превземането на Одрин?
Полковник Емил Енев: Да, можем да обобщим, че основните фактори, довели до успеха при Одрин са дързостта, изненадата, отличното взаимодействие в условията на нощен бой, прилагането на поредица от иновации, маскировка, заблуда, бойният дух и себеотрицание на българския войн.
Цветана ТОНЧЕВА