Полк. Мишо Йорданов: Всяка година на Мъжка задушница ние събуждаме заспалата си съвест и палим свещ за упокой на храбрите

Радио "Фокус" - Шумен

Вий стояхте ли, братя,

до последен боец?

Че е страшно с проклятие

да те спомни мъртвец.

 

Военният историк полк. Мишо Йорданов, в интервю за предаването „Добър ден“ на Радио „Фокус“

Водещ: На Архангелова задушница известна като мъжка или войнишка задушница почитаме паметта на загиналите ни воини и палим свещ заупокой на душите им. Полк. Йорданов, защо този ден е така важен и как отдаваме дължимото на нашите загинали войници?

Мишо Йорданов: Голямата мъжка задушница е може би най-тъжният, но най-достойният ден в нашата историческа памет, защото е ден на храбрите, ден на истинските български мъже. Всяка година на Мъжка задушница ние събуждаме като че ли заспалата си съвест и прогонваме обхваналото ни безразличие. Говоря за безразличие за това, защото цели империи, могъщи държави, народи са изчезнали не от войни и нашествия, а от безразличие. Не куршумът и бесилото, а безразличието убиха много наши герои. Това безразличие ни мори във всяка една епоха. Пантеонът българският е пълен с герои, загинали в самота, бедност, неразбиране, пък и забрава. И колкото по-безразлични сме и по-безучастните към техните борби, техния живот приживе, толкова по-патетични да станем след като те починат и след смъртта им. Ден, като Мъжката задушница, не е време за патос, повече като че ли е време за смирение и за размисъл. Размисъл за съзаклятниците от традиционните комитети на Левски, за апостолите от Оборище, за въстаниците, които сложиха главите си в пожарищата на Априлското въстание, за онези герои, чиято кръв още не е засъхнала от дръвниците на Батак, Перущица, Клисура. Размисъл за тези, които с целувката прогаряха Евангелието, камата и пищова, за да сложат себе си на олтара на Отечеството. Размисъл за опълченците, оставили костите си в полето при Стара Загора и опръскали с кръвта си скалите на Шипка. На Мъжка задушница ние си спомняме и коленичим пред погледа на дръзките, на бесните български капитани по думите на починалия вече полк. Петко Йотов, които поведоха без страх своите войници в защита на съединеното Отечество. На тази Мъжка задушница ние ще коленичим и пред въстаниците от Македония, Одринско, както преди малко казахте, през 1903 година, и най-вече пред българските воини, пред онези титани, оросили с кръвта си македонските чукари, тракийските равни полета, плодородната златна Добруджа и унгарската пуста – да не забравяме в името на днешния и утрешен ден на поколенията, непознаващи ужаса на войната. На Мъжка задушница сенките на тези герои излизат. Спомням си думите на Красимир Узунов, който също не е между нас вече – Бог да го прости, лека му пръст!

Водещ: Бог да го прости!

Мишо Йорданов: Той казваше, че на този ден – Мъжка задушница – тези наши герои излизат от гробовете си, сядат върху брустверите на някогашната си слава и със зачервени от пламъци очи гледат далеч към вече свободното ни Отечество. Безкрайно умора и тъга са белязали брадясалите им лица, взели са цвета на пръста, в която лежат от столетия. Четейки тези думи, четейки тези редове, на мен като че ли ми се иска да мислено да разговарям с тях, с тези сенки, с тези герои.  Те идват от продънените си гробове, наредени пред братските могили, и като че ли се строяват на Мъжка задушница. Строяват се повзводно, поротно, всеки командир пред своя взвод, пред своята рота и дружина, най-напред командира, а след него верните му солдати. Всички са тук, и дружинните командири, и ротните, полуротните – всички до един, разкъсани от картечни редове и далекобойни снаряди, от тежки големокалибрени бомби. Това е строят на нашите безсмъртни полкове. Полкове, чийто списък трябва да добавим и онези, които оцеляха в огнения ад през Първата световна война. Те до последния си час, нашите мили ветерани, тръпнат от спомена за минните експлозии, чуват огнената фурия на барабанната стрелба и не спират да сънуват като че ли бомбите, сипещи се върху тях. Живите умират поне по веднъж всяка нощ щом останат сами със себе си и в съня си, в който кошмарът на войната се повтаря. Може би това е в основата на тяхното нежелание да говорят за онези времена, за онези събития. Стоят нашите безсмъртни полкове пред нас и си задават въпроси, задават ги на нас – дали още ги помним, дали тяхната саможертва не е напразна. Сенките на тези бойци спират и както са се появили изведнъж, притаяват се в камъните на бившите си картечни гнезда, влизат в гробовете си и изчезват. А въпросите остават, остават и висят. И точно на Мъжка задушница трябва да си задаваме тези въпроси. Ако някой иска да види един такъв разговор и да почувства какво тези хора искат да ни кажат, може би е добре да се прочете едно стихотворение на Александър Твардовски „Аз загинах край Ржев“. Там в едно от строфичките много ясно е казано, че те задават един въпрос:

„Вий стояхте ли, братя,

до последен боец?

Че е страшно с проклятие

да те спомни мъртвец.

Това означава, че те искат тяхната саможертва да не е напразна. И много, и много още строфи в това стихотворение говорят за какво са умирали тези войни, наши храбри мъже, наши синове, наши бащи, наши дядовци, които освен дълга към Родината не са признавали нищо друго, освен войнската си чест, те не са признали толкова високо нищо друго. Защото са знаели, че с дълга си защитават родната земя, защитават близките си хора и им осигуряват бъдеще. Ето това е смисълът на Мъжката задушница – да си спомним за тях, да ги споменем с добро, да размислим правим ли всички възможно, за да се отплатим, да платим цената, която те заплатиха с живота си. Може би никога няма да можем да го направим, но все пак да бъдем достойни за подвига, който те свършиха тогава, за дълга, който те изпълниха. На Мъжка задушница много често ние правим и военни ритуали на гробовете.  Аз мисля, че това е време, в което трябва да помълчим. За 2 минути ние трябва да се съсредоточим единствено и само върху признателността към тези хора, към мъжете на България. Но не само към мъжете, защото и много дъщери, много жени има, които със своята смърт и със своята жертвоготовност за делото, за Отечеството направиха имената си безсмъртни. Ако ние ги забравим и ако ние на Мъжка задушница не запалим по една свещичка за тях, това означава, че ние ще ги убием втори път, това означава, че ние не сме достойни наследници и че нямаме право да се наричаме българи. Много от гробовете им, вие във въведението си казахте, че са в неизвестност, много от тях оставяли костите си по чуждите полета, търсят възмездие. Те ни зоват, кръвта, която е пролята, тя ни зове поне едно признание да направим на Мъжка задушница.

Евелина БРАНИМИРОВА