Полк. Мишо Йорданов: След победата на цар Симеон Велики при Ахелой, България става един от главните фактори в политическата карта на Европа  

Полк. Мишо Йорданов, военен историк, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: Да започнем с това какво е съотношението на силите в навечерието на битката при Ахелой?

Мишо Йорданов: За съотношението на силите официалната българска историография е приела, че то е почти равно. Тоест, ние приемаме, че от едната страна са участвали около 60 хиляди, от другата – около 62 хиляди, имам предвид от страна на Византийската империя 62 хиляди. Но това са цифри, които според мен са силно преувеличени затова, защото имайки предвид размерите на театъра на военните действия тогава, трудно бихме събрали една такава огромна военна сила на това поле, и трудно би се осъществил такъв маньовър. Но все пак ние сме длъжни да следваме данните, които са в официалната историография. Какво бихме могли да кажем за пълководците, които водят тези огромни сили, казвам го пак с условност огромни, можем да кажем, че притежаваме сведения или са намерени сведения, че от българска страна на това бойно поле участват както Симеон I Велики, така и неговия кавхан Теодор Сигрица, така и един от неговите военноначалници със също висш военен ранг, какъвто е Мармаис. Мармаис е бил един от водачите на Западните български земи, или земите в днешна Македония. За наша радост бихме казали, че византийските хроники доста подробно описват и кои са участниците във византийската армия. Тоест, те дават подробни сведения, че на бойното поле присъстват великият доместик на схолите – това е Лъв Фока, който е определен за главнокомандващ, който е и авторът на плана за война срещу българите, но и още командирът на тагмата на иканатите, това е Йоан Грапсон, както на ескувитите Олвиан Марул, Роман Аргир, Лъв Аргир, Варда Фока, както и Мелиас, който пък води тагмата на арменците – една елитна войскова част, която пък по-късно била използвана за лична охрана на императорите. Всичко това показва, че на бойното поле има значителни византийски сили или имперски сили. Но тук не намираме още една тагма от гвардията, която вероятно е останала в столицата Константинопол.

Водещ: Да я пази.

Мишо Йорданов: Да, за да пази постъпите на столицата. Всичките тези сили, действително са били подготвени за война, но както казахте и в предисловието на тази битка, това дипломатическо затишие, което е от 4 години след като императрица Зоя извършва преврата и отказва всички договорености с българския владетел, е използвано и от двете страни, за да се направят необходимите коалиции.

Византийците търсят съюзници сред печенешките племена, които са на север, за да могат те да ударят в гръб българите. Търсят съюзници сред сърбите, търсят съюзници сред маджарите. За тяхна неудовлетвореност Симеон научава за тези планове и също започва преговори с печенезите. Херсонският управител на византийския град Херсон, на тази област, успява да склони няколко печенежки племена да участват в похода срещу България. Но тези печенежки племена е трябвало да бъдат доведени, докарани с кораби, византийски кораби до българския бряг и оттам да нападнат в гръб българската армия или по-бързо да стигнат до столицата Преслав. За тази цел Византия е трябвало да приготви и флот, който да отплава малко преди сухопътната армия да навлезе в българска територия, за да може да стигне и да докарат тежки племена, за да участват във войната. Флотът се командва Роман Лакапин най-висшия флотски командир. След като тези подготовка и това дипломатическо затишие, използвани от двете страни, трябва да кажем, че освен българската армия в редовете на нашата коалиция или на българите са забелязани и маджарски контингенти, както и печенежки. Тоест доказа се, че Симеон също е успял по някакъв начин да убеди доскорошните си противници маджарите за участие във войната срещу Византия. Нещо, което пък е в минус на византийската дипломация тогава, е, че те не са успели да осигурят маджарското присъствие в своята войска и в своята коалиция. Ето един голям успех на византийците е било постигането на мира със сарацините, с арабите, които фактически със сключеното примирие и договора, който са подписали с Византийската империя, не са застрашавали техния тил. Това е дало възможност пък да се изнесат войски от тези области за участие на балканския театър на военните действия.  И така в месец август дали подготовката е била в края си, дали още неподготвени, но войските трябвало да потеглят, получавайки същевременно сведения за това, че сухопътната армия потегля, потегля и армията, събрана от Симеон, и двете армии се срещат северно от град Поморие, в полето западно от река Ахелой. Това е най-удобното място и най-равното място за провеждане на решително сражение между двете войски. Забравих да кажа, че когато се спори за мястото на сражението, защото съществуват и такива спорове, се приема, че това е най-вероятното място за среща, защото близо до лагера, който е построен от византийците близичко до град Поморие, или Анхиало, те трябва да се строят в гръб към морето, а това в техните устави, строеви, бойни устави, е било абсолютно  неприето, очаквайки, че тези висши военни командири са имали солидна и завидна военна подготовка, не е било възможно те да строят войските си с гръб към морето. Това ги обрича. Затова приемаме, че мястото е това, което казахме, северно южно от град Поморие, западно от река Ахелой. Двете войски се строяват на 20 август една срещу друга, като центърът на византийската армия е поверен на Роман Аргир, Лъв Аргир и на Варда Фока. Това са хората, които са майстори на сухопътния бой и се очаквало, че те ще нанесат един много мощен удар срещу българския център. Докато гвардейските части, тагмите и на ескувитите и на иканантите, както и на схолите са били на крилата, предназначени да обходят Българската армия, да завършат обкръжението й и я унищожат. Интересното е, че тагмата на арменците, която се влива в императорската армия, и била оставена в резерв. Тоест на нея Лъв Фока е разчитал като сила, която може да завърши унищожаването на Българската армия. Идентично на това построяване – център и две крила, строи бойния си ред и Симеон. И когато излизат двете армии на бойното поле, се забелязва, че българите нямат резерв. Тоест, за да уплътни бойния си ред и за да компенсира численото превъзходство на византийците, се е предположило, че Симеон  може да уплътнява бойния си ред с резервите. Затова, считайки че това са всички сили на българите, Лъв Фока изпуска близките височини, зад които пък Симеон умело скрива своя резерв, тежката конница. Едно от страховитите военни формирования на българската армия през Средновековието. Тази конница, която решава и битките при Константинопол. Когато Тервел води войските си срещу сарацините, срещу арабите  години по-рано. Така този скрит резерв ще окаже решаващо влияние в хода на битката и уверен почти в своята победа Лъв Фока заповядва атака, като центърът, неговият център с трите тагми, мощни, професионални войници нанасят жесток удар върху български център. Сблъсъкът е кръвопролитен, сблъсъкът предвещава един много затегнат бой. Но българите така или иначе започват да се огъват, защото натискът е невероятен.  Лявото крило на българите, на десния флаг на византийската армия, също започва да се огъва и те започват да отстъпват. Но отстъплението им не е паническо, не e бягство, те не обръщат гръб, а започват да отстъпват организирано. Нещо, което трябва да подскаже на един пълководец, че той да трябва да усили натиска си и да разбие това отстъпление, да го  превърне в паническо бягство и оттам нататък унищожението им по-лесно. Затова Лъв Фока заповядва на резерва си, на арменците да атакуват, да усилят натиска и арменците от резерва, разбира се, се включват в боя. Българите започват да отстъпват все бързо и все по-бързо, което пък разстройва бойния ред на византийците. Те увлечени в тези си успехи, считат вече, че боят е приключен, някои от тагмите, от техните по-малки подразделения, започват да се увличат в преследването, нарушават бойния ред. А това е звездният миг на Симеон, който наблюдава битката от една височина, близо до днешното село Каблешково. Зад тази височина е неговият скрит тежък резерв – тежката конница.  И той, виждайки, че и резервът на Лъв Фока вече е в боя, смята, че часът е ударил. Повежда тежкия си резерв към левия фланг на византийската армия, която все още се задържа от дясното крило на българите. И тук вече легенда има някаква, която не знам дали е вярна или не, но предвкусвайки вкуса на победата, Лъв Фока слиза от коня си, за да отпие от водата на реката или да наплиска челото си. Когато се навежда, чува тътена от копитата на тежката конница. Вижда дори Симеон на бял кон пред тази конница, и предвкусвайки или предчувствайки какво ще се случи, че неговият ляв фланг ще бъде обхванат, лагерът му вече без защита, той има единствен път към Месембрия, дн. Несебър тоест на север. Мята се на коня и извиква на всички войници, които са около него, да бягат към Месембрия, колкото могат, да  се спасяват. По този начин пък, виждайки, че Симеон вече въвежда тежката конница в резерва, отстъпващите до този момент негов център и ляв фланг се спират и се обръщат, като контраатакуват загубилите вече бойния си ред византийци, в които редове настъпва паника и те започват да търсят спасение. Пътят им е единствено на север към Месембрия. За да минат, трябва да преминат през река  Ахелой. Тази тинеста река ги повличат, те половината или се давят, премачкани са от собствените си сили, други загиват от стрелите на българите, трети са посечени от сабите на конниците, четвърти са прободени от копията на тежката конница. И така там загива по-голямата част от войската на Лъв Фока. Разбира се,  самият той успява да се спаси, бяга с кораб към Константинопол, където да организира отбраната, и следващото сражение, разбира се, което се дава при Катасирти, знаем как също завършва. Но тази битка при Ахелой на 20 август 917 г. приключва с триумфален успех, триумфална победа на българите. Това е битка, която  е знаменателна не само защото Симеон за втори път поставя Византийската империя на колене след Крум, когато той при Върбишкия проход дори взема главата на византийския император. Но това е така, защото след тази битка България става действително един от главните фактори в политическата карта на Европа. С България вече се съобразява не само византийският император, но и всички владетели в Европа. България придобива територии, които никога не са били придобивани, тя опира на три морета. Естествено е, че това, което казахте, че в Симеон се запалва страшно амбицията да седне на византийския престол. И неговите походи, не бих казал дори, че са войни, защото те в повечето случаи са чисто демонстративни походи, разграбване на територии, завоюване на територия, на населени места. Но това са все пак походи за умиротворяване. Да не говорим, че след битката при Катасирти, след битката при Ахелой следва Катасирти, той е можел да отиде до Константинопол и да налага своите искания за изпълнение на договореностите, но не го е направил. Решил е да осигури границите си. Защото през същото време сърбите изневеряват, разбунтуват се племената, той там праща своите кавхани,   които омиротворяват сърбите. А той самият тръгва към Преслав, за да посрещне евентуално печенегите, които можели да дойдат с корабите на ромеите.

Водещ:  Да, някак си не му достига малко, за да реализира своята мечта за Константинопол.  И тъй като  времето ни приключва, само едно изречение да кажем за това, че наистина исторически свидетелства доказват, че Симеон сам предвожда войските си, дори конят на Симеон е убит -в тази битка.

Мишо Йорданов:  Неговият кон е убит, но самият Симеон остава невредим. И през 923 г., когато се водят преговорите, патриархът на Константинопол се мъчи да намери всякакви причини да го умилостиви, да не започва война, да снеме обсадата и тъй нататък. И тогава Симеон казва „ вие спомняте ли си 917 г., че убихте коня ми“. Което, разбира се, е легенда, той само е търсил причини, за да уязви и императора, и патриарха. Та така завършва тази битка. Някои казват, че е добре, че той не е осъществил амбициите си, защото може би нямаше да я има България.

Евелина БРАНИМИРОВА