Проф. Албена Георгиева, фолклорист: При заравяне на съкровище, то се заклева никой от притежателите му да не го изрови сам, а пазителят му се явява най-често в образа на змия

Интервю с проф. Албена Георгиева, фолклорист от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българската академия на науките (БАН) и преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград, за предаването „Легенди за България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: България е земя богата на история, но и на фолклор и предания. На какво се дължи това и поддържате ли тезата, че легендите по някакъв начин запълват празнотите в историята?

Албена Георгиева: Не мисля точно така – напротив, във фолклора легендите съдържат основно знание. Дисертацията ми е посветена именно на легендите и във фолклористиката те имат точно определено значение – това са разказите за произхода на света и на животни, растения и явления в света. Легендата е философията на хората в миналото. Но популярното значение на тази дума обикновено я свързва с разказ с фантастични, свръхестествени, измислени, невероятни, невъзможни елементи. Народната история предполага представите за фантастичност, за свръхестествени същества, които се намесват в живота на хората и определят поведението му. Човекът е задължен да се съобразява с тяхната поява – как да ги избягва, как да ги умилостивява, как да прави така, че те да не му пакостят, а да бъдат дружелюбни и да му помагат. Това е светът, в който е живял човекът едно време.

Водещ: Дълги години по-късно обаче знаем много за древните народи, населявали нашите земи. На кои от тях най-вече дължим преданията, за които предстои да поговорим, а именно – тези за съкровища?

Албена Георгиева: Няма народ, който да не говори за съкровища. Трябва да кажем, че разказите, които са достигнали до нас, са свързани главно с османския период, Възраждането и след това, тъй като нямаме сведения за по-ранни съкровища. Когато говорим за имане, обикновено се има предвид заровено в земята съкровище, което се търси от съвременните хора. Понякога те са и наследници на тези, които са разказали, че някъде са заровили имане, и така се стига до неговото търсене. А разказите се въртят именно около това.

Водещ: Нека обърнем внимание на отделните детайли. Кои са основните елементи, които срещаме в този тип легенди? Кой е основният герой, който заравя съкровище по земите ни, защо го заравя, от какво пази своето имане?

Албена Георгиева: Имаме различни сведения от миналото – ето например във връзка с тракийските съкровища, каквото е Рогозенското, например – за него мои колеги много бързо реагираха и дадоха обяснение защо то е било заровено. Обикновено си представяме, че съкровището се заравя, за да се укрие, да се опази от чужди ръце, да не попадне в противник, да не попадне в хора, които не са посветени, да се опази във време на война или при принудително бягство на хората, които искат да го съхранят. Но очевидно е имало и други основания да се заравя съкровище – най-често то е маркирало територия, в която определена династия има власт. Достъп до съкровището са имали само посветените, тоест това е било част от тайното знание, от принадлежността към владетелската фамилия. Но османският период и по-конкретно войните, с които той е сложил край на тези времена, са свързани със съкровища, които се заравят в гората или в някакви белязани места. Там ги укриват разбойници, ограбили пътници, или пък хора, които имат парите, но трябва да напуснат мястото. Такъв пример са големите преселения по време на войните – тези, които са бягали от войски или по време на воюване е трябвало да се укриват. Обикновено се заравят пари в гърне – по-често са сребърни, отколкото златни. Хората носели в себе си парите си, а за да не се разпилеят или загубят, те се заравят на някакво белязано място. Характерно за заравянето е, че ако имането има повече от един притежател, например хайдушка чета или пък хора, които са близки, заедно са го спечелили или го притежават, при заравянето то се заклева. Положената клетва гласи, че никой от присъстващите няма да го изрови сам и да го вземе за себе си – всички трябва да се съберат и да го изкопаят заедно, за да продължат да го притежават заедно. Тази клетва осигурява т.нар. стопанин или сайбия на съкровището – казва се, че то е заклето и стопанинът, който го пази, най-често се явява във формата на змия. Вярва се още, че в нощта срещу Благовещение – 25 март, на местата, където е скрито съкровище, над земята се появява син пламък. Хората, които са виждали такъв пламък, твърдят, че той е именно син, студен, което съвсем ясно показва, че това не е просто запален огън. Именно по този син пламък иманярите или законни наследници, които търсят имане, след като са чули историята от своите предци, се ориентират къде точно да търсят. Но след като мястото, на което трябва да се търси съкровище, бъде локализирано, има и друг обред – отгоре на мястото се посипва пепел или брашно и се отива на другия ден да се види каква следа е оставена върху пепелта. Така съкровището дава знак каква жертва иска да получи, за да може да бъде намерено и разкопано. Според разказите най-често отпечатъкът е човешка стъпка, тоест имането иска човешка жертва и първият, който се докосне до него, ще бъде жертва и ще го сполети нещастие. Попадала съм на много интересен случай за едно изровено имане, когато работих на терен в района на Годеч. Един човек тръгва на път, защото трябва да снабди семейството си с царевица от Северна България. Решава да пренощува в един хан и както си легнал на една пейка, завит през глава, чува разговор между двама души. Те разказват за дърво насред нива, където е заровено съкровище и който се докосне до него, ще бъде жертва. Човекът разпознал от разказа своята нива и решил да прекъсне пътуването си – станал на сутринта и се върнал вкъщи. Отишъл на нивата и се уверил по всички белези – дървото, изворчето, посоките, разстоянията – че това е неговата нива. Така решил, че ще изкопае това съкровище, но извикал жена си, за да му помогне. Тя първа се докосва до съкровището и след няколко години се разболява и умира. Той станал много богат човек, известен в селото. Тук има още един интересен момент – когато става дума за съкровище, хората са убедени, че който откопае съкровище и го употреби за собственото си обогатяване, е прокълнат. Той може и да стане богат, но хората не го обичат, сполетяват го нещастия. Така се случило и с този човек – след като жена му починала и станал богат, с идването на комунистическия режим той бива изселен, набеден е в различни неща. Хората в Годечко не разказваха за него с удоволствие. Има и други случаи обаче, за които хората разказват – за намерено имане, използвано за строеж на църква, например – тогава човекът получава благословия и признанието, уважението, любовта на цялата общност и си осигурява едно достойно и почетно присъствие в общността. Ето каква е историята за Дивотинския манастир, построен точно с такова открито имане. Двама души – мъж и жена, както орали нивата си, попаднали на една делва с жълтици и решили, че ще натоварят парите на магаре и където падне то, там ще построят манастир. Така и станало. Намирането на съкровище обаче не дава възможност за осигуряване на добър живот – след това идват нови изпитания за човека. В едно село Гугутка в Ивайловградско, например, една жена ми разказа следното: „Сънувах го имането на пътя срещу къщата, посочвано ми е на сън, но аз от родителите си знам, че най-голямото имане е в ръцете, тоест в работата“. Никога не посмяла да изрови това имане, макар че й е било посочено и е знаела, че е там. Намерил се все пак смелчага, който изкопал това имане, но бил застигнат от нещастие и вместо да получи богатство, станало обратното – той и неговото семейство пострадали. Така че разказите за имане обикновено се свързват с изпитания – най-напред човек трябва да се реши да го изрови, да разпознае знаците, по които да го открие, но и след това е преследван от проклятието, с което имането е закопано.

Водещ: Освен легенди за съкровища обаче до ден днешен хората помнят и разказват истории и за иманяри. Проф. Георгиева, мит или реалност са те според Вас?

Албена Георгиева: Иманярите продължават да съществуват. Много хора се опитват да намерят съкровища и често по този начин повреждат археологически обекти, смятайки, че щом археолозите определят едно място като ценно, там всъщност има съкровище. За самите археолози ценните находки са тези, които носят следи за някакво минало битие – един гроб, например, който не е разрушен и само по подредбата на вещите в него може да се научи много за светогледа на човека и за връзките му със света. За съжаление хората свързват тези ценни обекти най-вече с намиране на злато и пари. Така биват разрушени и скални образувания с особена форма, които се свързват с определени предания или паметни събития и са знаци на народната памет. Не бих казала, че това са бедни хора, които няма с какво да се препитават – по-скоро са хора с въображение, може би алчни, които искат лесно и бързо да се обогатят. Докато те смятат, че непременно ще открият пари или злато, което могат да използват, най-често тези образувания са тъкмо следи от предишни вярвания или представи за света. Някои такива особени образувания са изсечени от хората, могат да са знаци за минали жертвоприношения или специални обредни действия. Много често именно така се повреждат обекти, които иначе биха били ценни свидетелства за археолози и историци, които на това са посветили живота си.

Водещ: Затова е полезно да разказваме такива истории, да обръщаме внимание на иманярите, които, както казахме, не са мит, а реален проблем. Да завършим разговора с положителна нотка – защо е важно да пазим тези легенди като част от българския фолклор и да ги разказваме?

Албена Георгиева: Тези легенди са ценни, защото са част от родовата памет, от паметта на самото селище. Така хората се идентифицират – разказвайки за техни близки, роднини, съселяни. Това е част и от мъдростта, която хората са натрупали през времето, от начина, по който те се отнасят към едно възможно съкровище и начина, по който съкровището изявява човешката същност – дали ги свързва с другите, дали им помага, дали ги обединява, дали ги подтиква да построят събирателен център като храма, манастира, или напротив – да използват съкровището за себе си. Хубаво е да се съобразяваме с тази мъдрост – тя няма давност и продължава да е валидна и днес.

Анна АНГЕЛОВА