Проф. Александър Маринов: Ако погледнете върховете на нашето общество, ще видите редица търговци и много малко безсребърници

Проф. Александър Маринов в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“„Това е България“

 

Водещ: Четвърти февруари е особен ден в историята, и самият февруари се оказва особен месец, заради събитията в него. Някои от тях имат ключово отношение към битието ни днес, осмислим ли ги, ще се окажат структуроопределящи и за нашето съзнание. В началото на февруари 1968-а година в пещите на Полиграфическия комбинат в София е изгорена книгата „Люти чушки“ с епиграми в рима на Радой Ралин и илюстрации на Борис Димовски. От всичките най-стряскаща сякаш е звучала: „Мъртвите – бог да прости! Живите кой да свести?“, защото е биела камбаната за пробуждане – такова, като вече е започнало в Чехословакия. А там, от 5 януари същата година тръгва дългото сбогуване с комунизма, макар и като нов курс за реформирането му под мотото „социализъм с човешко лице“, останал в историята като „Пражка пролет“. И месец февруари е от месеците на подем и реформи за цялостна либерализация със свободни пазарни отношения в Чехословакия. На 4-ти февруари там се дава свобода на пресата. Седем месеца по-късно мечтите са прегазени от танковете. На 21 август 1968 г. войските на Варшавския договор нахлуват в Прага, под кодовото название „Дунав“. Комунистическото правителство на Тодор Живков прави от България първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет. Извинението идва с решение на парламента през 1999 г. и е официално поднесено в Прага от президента Петър Стоянов, при посещението му през 1997. И тук идваме до друга  ключова за България година и дата – 1997 годината, в която Пражката пролет идва в България като поправителен след събитията от 1989. На 4-ти февруари преди 22 години, когато страната е буквално пред гражданска война, след месец от масови протести БСП е принудена да върне мандата за управление. Еуфорията представлява поредната илюстрация от „Пиянството на един народ“, след връщането на мандата. Малцина обаче чуват трезвите гласове – „свърши лошото, идва трудното“, „фабриката за илюзии трябва да бъде затворена“, „необходим е нов обществен договор“. Факт е, че след 4-ти февруари 1997 г. България тръгва по нов път, но очакването не се получи в реални граници. И още един знак от историята – на 4-ти януари 1872 г. в Кукуш е роден Гоце Делчев – апостол и стратег на национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско, главен организатор на комитетската дейност и на въоръжената борба за свободата на българите, останали под властта на султана. Юнкер, учител, комита, войвода – човекът, чийто най-известен завет е да бъдем единни, да бъдем българи. Вероятно от всеки месец, от всяка дата в богатата история могат да се търсят и намерят паралели, могат да се правят спекулации, но датата 4-ти февруари ни изпраща съдържащи ценности като свобода и дълг послания, незагубили стойността си до днес.  За разчитането им поканих политологът проф. Александър Маринов, добър вечер проф. Маринов.

Александър Маринов: Здравейте.

Водещ: Изброените годишнини каква връзка могат да имат една с друга? Вие как ги виждате?

Александър Маринов: Трудна задача ми поставяте. Различни епохи, различни проблеми, различни ако щете дори общности, които са в основата на всичко. Да, вероятно общият знаменател е това, което вие казахте преди малко – стремежът към свобода с всичките рискове тя да бъде недоразбрана или подменена. Готовността за борба, с която лесно може да се злоупотреби и може би неспособността да се правят верните изводи от историята, защото всички тези случки и имена, които цитирахте, в някакъв смисъл са запомнени като дати в календара, но не толкова като събития, чийто корени трябва да се помнят и разбират, за да не се повтарят тези причини, породили въпросните сътресения или въпросните трагедии отново и отново.

Водещ: А случващото се днес, след събитията от тези годишнини, показва ли, че научихме уроците си?

Александър Маринов: Ако говорим за нас – за българите, уви – не. Да вземем първия пример – Пражката пролет. Ние не се отучихме да бъдем сателити, не се отучихме да се пъхаме под крилото или пазвата на някой голям. Разбира се, времената са различни и тогава това, което е можело да направи България и българското ръководство – да не е първо, което да подкрепи идеята и да не е последното, което се е извинило. Но в общи линии онази система беше ясно, че ограниченият суверенитет, тази известна доктрина на Брежнев не важи само за Чехия. Единственият опърничав, който не влезе тогава в Чехословакия  беше Чаушеску, но това е – ето ви още един парадокс: единственият от всички комунистически лидери, който беше убит като куче – единственият, който в някакъв смисъл се опитваше да води някаква собствена линия, с всичките й недостатъци. Вземете Гоце Делчев, вземете цялата история на борбите за свобода от българите от широките предели, борбите за защитата на българщината. Да, ние ги имаме в лицето на Гоце Делчев и на много други и по-известни и по-малко известни борци. Имаме знаме, имаме повод, за който да говорим на различни годишнини, повод да произнасяме такива приповдигнати слова, но ако погледнем към саможертвата на Гоце Делчев и на стотици хиляди като него, колцина са днес готовите на саможертви за някаква национална кауза. Хайде да не бъдем максималисти, да не казваме за единствено правилната или единствено ценната – за някаква национална кауза, няма значение. Те са били това поколение революционери и преди и след Гоце Делчев, те са били безсребърници. Не са се вълнували от това, какво ще спечелят, какво ще заделят за себе си, напротив, стотинка не са заделяли. Защото ако ние имаме наше евангелие, истинско евангелие политическо и морално евангелие, това е прословутото тефтерче на Левски, в което той е записвал всеки свой разход. А какво имаме сега? Извинете, знам, че ще стана банален, досаден, може би сега властимащите, въобще не искат да записват нищо в тефтерчето, може би си правят някакви свои сметки в него, не знам, но не го показват на обществото. И накрая вземете 4-ти февруари. Това е единствената от трите дати, в които аз съм бил, не само що-годе съвременник, защото все пак по време на Пражката пролет съм бил на 11 години, но на 4-ти февруари 1997 г. аз бях вътре между стените на парламента. И веднага ми идва наум нещо, което се повтаря отново. Тогава аз много преди тази дата, месеци преди датата, предупреждавах моите тогавашни колеги, другари, съпартийци, защото имаше всякакви, че не може да си позволиш да пренебрегваш процесите в обществото. Може да имаш някаква власт, спечелена с бюлетини, поддържана от институциите, но в края на краищата ако я използваш по някакъв начин, който не е добър за обществото, сметката ти се предявява и понякога ти се предявява по много драматичен, да не кажа драстичен начин. Това осмислено ли е като поука? Не. Защото от тогава насетне много пъти се повтаря една и съща пиеса –властимащите са изразители на едно удивително чувство за безнаказаност, на недосегаемост на това, че те разполагат с обществото, а не му служат. Значи има още какво да се изисква, какво да се очаква от прочита на историческите дати и събития.

Водещ: Обречена ли е България на исторически репетиции, проф. Маринов?

Александър Маринов: Не, според мен, думата „обречена“ е много силна и невярна. Никой не е обречен. Всеки има съдба, в това число не само отделните хора, може би и нациите имат съдба, но тази съдба не е безалтернативен път към заколение, например. Ние имаме нашия избор, нашия избор като общество е да извлечем поуките от миналото, нашия избор е да поправим грешките си, защото грешки винаги са правени от отделни хора и от цели народи. Само че трябва да се поучим от грешките си и това би трябвало да бъде точка първа в един нов дневен ред. Просто да разберем, че сме бъркали. Вярно е, че са ни заблуждавали, че са ни подтискали, защото вижте, при комунизма имаше, ако така наречем онази система, имаше физическа брутална принуда, днес обаче има принуда, която е нетолкова видима и груба, но не по-малко страшна:  принудата на парите е не по-малко страшна от принудата на пушките. Защото в края на краищата въпросът е какъв избор реално имаш. А тук въпросът е или по-точно изводът е, че преди да предявяваме на обществото, на народа, аз не се гнуся от тази дума, както някои други хора, значи преди да предявяваме към народа претенции, защо не прави добър избор, трябва да си зададем въпроса – а всъщност има ли такава възможност за истински избор, има ли реален избор или този избор се съзнателно стеснява, ограничава, манипулира? Значи някои окови трябва да бъдат премахнати, вместо да ни заблуждават, че, разбирате ли, отделен политик може да сбърка, отделна партия, може да сбърка, отделен модел на управление може да сбърка, но системата е непогрешима. Не, напротив: в тази уредба, в която живеем, има много тежки дефекти и те трябва да бъдат отстранени. Или трябва да бъдат отстранени чрез терапия, или ще бъдат отстранени чрез хирургия.

Водещ: Предлагам ви да чуете едно тълкование позиция на президента Петър Стоянов – една от водещите политически фигури в събитието от 4-ти февруари 1997г. Откъсът е от специалното интервю, който той даде по-рано днес за Радио Фокус.

 

Петър Стоянов: Вижте, твърде много неща не станаха както очаквахме. Винаги след такъв тип събития, събития, в които участват хора почтени, хора искрени, хора ентусиасти, хора вярващи, винаги след такива събития се намъкват търговците на Прехода, които на фона на тези събития се чудят каква плячка да отмъкнат. Но независимо от това, хората, участвали в тези събития, трябва да знаят, че участието им не беше напразно. Всъщност участниците в събитията промениха историята на страната си. Не вървят нещата както ни се искаше – няма никакво съмнение в това. Но всичко то зависи отново само от нас, пак зависи от нашата енергия, пак зависи от нашата компромисност или безкомпромисност.

 

Водещ: Проф. Маринов, кои са търговците на прехода, за които говори Петър Стоянов?

Александър Маринов: Това е, бих казал, една порода, много жилава и опасна порода. Тя не е съсредоточена в една партия или в една прослойка. Това са хората, които са готови всеки на своето ниво да търгува с големите ценности, да злоупотребява с тях. Няма никакво значение, дали си бил на върха и си злоупотребил с доверието, което ти е дал народът, разбунтувалият се, полетелият към свобода народ или си един от хилядите, безименни „герои“, които са решили да осребрят своето участие в едно или друга събитие. Разликата не може да бъде отхвърлена изцяло, но по същество този стремеж към осребряване на най-достойните човешки ценности и постъпки, вероятно в някаква степен е неизбежен. Има много философски, исторически и прочие мисли, изказани по този въпрос. Тук проблемът е другаде. Така, както винаги ще има хора, които ще вършат злини, ще убиват, ще крадат, ще лъжат, така ще има и готови да злоупотребят с властта или с доверието, което е сърцевината на властта. Въпросът е, какво е нашето отношение към тези прояви и способността ни да разграничаваме тези търговци от почтените хора. Да не им позволяваме да се кичат с одеждите на праведници, на апостоли, както искате го наречете, дори и просто на държавници. Защото със сигурност меркантилността винаги се усеща, тя си личи, тя си личи от дреболиите. Това, че един високопоставен политик ще мине метър, ще живее в някой чужд дом, ще кара нечия чужда кола, ще врежда своите приятели в съдружници, ще чувства държавата като бащиния, ще се разпорежда с нея като едноличен търговец, в юридическия смисъл на думата. Тези неща, в страните, които ние смятаме с основание за по-напреднали, също ги има, но реакцията на обществото е по-различна, поради което те си остават изключения и отклонения, а у нас ние сме се  докарали до момент, в който политическият квзимодо – колективен образ ни се представя като образец за красота, за хубост, еталон, по който да се сравняваме. Ето това е лошото и ние го виждаме всеки ден буквално със всеки скандал, който избухва с тенденцията да се обезценява, да се обезсмисля, да се принизява: „е, какво толкова, нали имало дело, или нали не било това, нали било еди какво си“. Не, важно е, че хора, които са на върха на държавата, говорят дори само да ги чуем да говорят такива неща, това е абсолютно неприемливо, а камо ли да го правят, но дори само да го говорят, това е вече абсолютно недопустимо, защото те злоупотребяват с доверието, което ние сме им дали под една или друга форма.

Водещ: Защо събитията, свързани с непоколебимостта на българския дъх, заедно с героите си някак или потъват в забрава или се превръщат в политически кич?

Александър Маринов: Тук голяма е опасността да изпаднем в някаква мантра на безизходност, на обреченост. Вижте, защитата на ценностите е не по-малко труден процес от защитата на границите или на крепостите. Защото при ценностите има нещо много важно и същевременно много уязвимо. Ценностите са такива в научния, точния смисъл на думата, когато те наистина ръководят поведението на човека. Когато те са само една мантра или когато са само едно смокиново листо, те се превръщат в своя антипод. Следователно, когато ние говорим за някакви ценности, заради които хиляди и хиляди българи, незнайни и знайни са си давали живота. Те не могат да бъдат само от дата на дата или от дума на дума. Ще видим как тези ценности, които понякога имат много простичка формулировка, независимо дали е предложена от Васил Левски, от Гоце Делчев и пак казвам – хиляди знайни и незнайни, как те се днес конкретизират, как се материализират в нашето всекидневие. Аз неслучайно дадох примерът с тефтерчето на Левски – как този, който има власт днес е приучен и принуден да се отчита за това, че се разпорежда с нашите общи блага. Когато има контрол, когато има обществена ревнивост, обществен хъс, това да не бъде голословие, а да бъде практика, тогава ценностите, заради които са загинали хиляди, те се превръщат в реален фактор, в това число и възпитанието на подрастващото поколение. Знаете  ли, кое е най-тъжното? Младите, докато са млади, аз го казвам от моя опит със студенти,  с други млади хора, по-голямата част от тях са много читави, за тях ценностите значат нещо, но сблъсквайки се с действителността, те се изправят пред една дилема – дали да бъдат наивни неудачници, най-малкото изоставащи или да използват тези ценности като някакъв байрак, като одежда, а всъщност да правят точно обратното. И е логично, че не всички издържат, защото ако погледнете върховете на нашето общество, ще видите редица търговци и много малко безсребърници.

Цоня Събчева