Проф. Александър Маринов: Партиите се държат така, сякаш въобще не им се налага да полагат усилия за избори

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Проф. Александър Маринов в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“ 

 

Водещ: Бърз преглед на събитията от последните седмици завършва с едно обобщение: скандал с източени от НАП лични данни на милиони българи, скандал с отложена ТОЛ-система, скандал с неразбориите около военното разузнаване, скандал около закупуването на изтребителите, скандал с финансирането на партиите, скандал с отмяната на машинното гласуване. Списъкът от скандали може да набъбне до внушителни размери. Почти няма публично събитие, което да не се е превърнало в скандал. Докога може да издържи ерозирането на доверието в институциите, защото в резултат от всички скандали едно нещо не се чу – думата отговорност. Въпросът е към политолога проф. Александър Маринов, когото поканихме за анализ.

Александър Маринов: Тук има две гледни точки. В последните седмици, даже месеци, обсъждам точно този въпрос, който вие ми задавате, в контекста, който поставяте, с различни хора, както мои колеги експерти, така и хора, които не са професионално изкушени, въпреки че са по-добри политически анализатори, отколкото мнозина, които се кичат с титлата. Има две гледни точки. Едната гледна точка е, че това може да продължава безкрайно, тъй като обществото някак си е загубило съпротивителни сили. Все едно, както тази рядка болест, при която човек не чувства болка. Тук не става дума за упойка, защото упойката минава, а за неспособност да се почувства болката от това, което стои зад скандалите. Скандалите са проявление на две неща. Първо, че е загубено всякакво чувство за мярка, и второ, че управлението на държавата е излязло от контрол и не може да бъде овладяно от гледна точка на избухването и придобиването на публичност на скандалите. Така че едни хора – и професионалисти, и обикновени граждани – казват: ами може да продължи непрекъснато, няма дъно, както се казва. Другите казват, че наистина е невъзможно да кажем докога ще продължи, в смисъл, кога ще му бъде краят, но в същото време краят може да дойде във всеки един момент. И то не заради някаква натрупала се съзнателна съпротива в обществото, а защото всеки един от тези скандали има двойно, тройно, четворно дъно, и ние не знаем в един момент, какво и кой ще се подаде оттам. Давам ви пример с това наистина безпрецедентно изтичане или обсебване на лични данни. Ние не знаем, какво има в тези данни. Кой знае, какво може да има вътре. Може вътре да са засегнати хора, които са на сериозни позиции, на чувствителни позиции, с финансова или друга информация. Тоест, ако ние разсъждаваме от гледна точка на нормалните институционални механизми в една нормална държава, които предотвратяват не просто скандалите, а предотвратяват провалите, които предизвикват скандали, тези механизми очевидно у нас не действат, те не съществуват. И в този смисъл,  да ги наречем, оптимистите, които казват, че това може да продължава до безкрайност, имат основание. Но големият проблем е друг – че зад скандалите стоят реални проблеми, които причиняват притеснения, да не кажа страдания на голям брой хора. И въпросът е, кога това ще предизвика някой по-тежък срив, който ще срути лавината. Аз не мога да ви кажа, не се наемам да кажа, докога ще бъде това нещо, тъй като, повтарям, всеки един от тези скандали, който изглежда отшумял или захлупен с някоя показна акция, в един момент може да се окаже, че в него дреме истински вулкан, а не просто декоративен гейзер.

Водещ: Проф. Маринов, защо думата отговорност някъде избяга от езика на управляващите? А и на политиците?

Александър Маринов: Думата избяга, защото го няма явлението отговорност. В момента хората, които имат власт и пари, те са общо взето едни и същи в България, те не носят отговорност за нищо, или по-точно казано, не носят реални последици за това, което правят или не правят. В този смисъл могат да си позволят всичко, и какво от това, че са погазени закони, постулати, правила и т.н.? Думите се изпразват от съдържание, когато те нямат съответно реално обществено явление за себе си. Това е все едно да говориш за истина и искреност на един патологичен лъжец. Ами то е безсмислено. И затова големият въпрос е друг – че очевидно са необходими много сериозни промени в българската институционална, обществена, политическа уредба, които да доведат до това да се носи реална отговорност. Това да е неизбежно. Поемането на отговорност от всякакъв характер да бъде неизбежно при нарушение на определени правила. Докато това не го направим, ще бъдем една квазиевропейска държава.

Водещ: Ако думите се изпразват от съдържание, политическата действителност не е ли засегната от същото заболяване?

Александър Маринов: О, естествено, че е засегната. И това рефлектира най-ясно в отношението на обществото към политиката, политиците и партиите, и всичко, което е свързано с тях, което те създават или в което участват. Това отношение е омерзително, аз не мога да намеря по-точна дума от омерзение на огромното мнозинство от хората към политиката. И това омерзение е колкото очевидно, толкова и опасно. Защото всъщност какво представлява политиката? Това е начин да устроим нашите общи дела така, че да имаме някакъв баланс, да имаме някакви гарантирани права и задължения, разбира се. Това е политиката. Не е една съвкупност от хора, които се возят на скъпи коли, въртят бизнес безнаказано и непрекъснато ни заливат от медиите, които са явно или скрито техни. Това е извратена представа за политика. А иначе това е управлението на общите ни дела, за да не се превърнем в племе от взаимно избиващи се и изяждащи се зверове. Страшно е това, което се случва с представите за политиката, защото това означава, че не сме способни да организираме общите си дела.

Водещ: Вие следите политическия живот на страната. Коя политическа партия има адекватно в момента поведение?

Александър Маринов: Зависи адекватно в какъв смисъл. Има партии, които се държат адекватно според своите явни или неявни цели. Има такива, които са очевидно неадекватни, дори според техните егоистични стандарти. Но аз смятам, че трябва да търсим друг аршин за адекватност – адекватност на обществените потребности, на обществените очаквания. Това е по-важната адекватност. Тъй като, давам ви пример, една партия, която много добре преследва интереса си, е ДПС. И тя непрекъснато прави всякакви възможни маневри, умело ги прави. В един момент напада управляващите или част от тях, в един момент се съюзява с тях, както виждаме, че се случи няколко пъти през последните дни. Тоест абсолютно никакви принципи, освен принципа да е изгодно за нас. Това някой би казал, че е адекватност на фона на обърканото, непоследователно и понякога дори самоунищожително поведение на други партии. Но такава адекватност ли ни е нужна, да имаме едни майстори в преследването на егоистични цели? Според мен не. Ако това са българските партии, българското общество, аз мисля, че няма нужда от тях.

Водещ: А кои партии бележат своя срив?

Александър Маринов: Ами повечето бележат срив, въпреки че той е незабележим, поради различни причини – поради медийни манипулации, поради вече достигналата потресаващи форми продажност на тези, които не знам защо ги наричат социолози и те се титулуват като такива. Между другото, много голяма част от хората, които се занимават професионално със социология, или по-точно не със социология, а с обществено мнение, не са социолози по образование, по призвание, ако искате. Това също се е превърнало в някакъв бизнес, изглежда. Но, като оставим настрани тази фалшива фасада, виждаме, че почти всички допускат необясними пробиви, слабости, грешки, не се възползват от възможностите си. Която партия да вземете – и ГЕРБ, и Патриотите там с отделните им съставки, и БСП, дори тези, които са извън парламента и които получиха, говоря за традиционната десница, получи силен импулс с резултата от евроизборите, и те нещо се спихнаха, с извинение, изчезнаха. В отпуска ли излязоха, не знам. Вместо да използват тази инерция да продължат нататък, защото след по-малко от три месеца има местни избори. Партиите се държат така, сякаш въобще не им се налага да полагат усилия за избори. Има, разбира се, някои изключения, тук-таме се вижда някакъв опит да се направи нещо смислено. И толкоз. Иначе аз често си задавам въпроса, гледам, слушам, чета и не мога да разбера: какъв е смисълът на много  от нещата, които правят българските партии и българските политици, каква е логиката?

Водещ: Може би е действие на парче, може би е действие на ситуация. И на този алогичен сценарен фон не процъфтяват ли конспиративните теории?

Александър Маринов: Ами когато няма разумно, очевидно рационално обяснение, човек започва да се колебае между две възможности. Едната възможност е, че става дума за неадекватни хора, които всичко могат да направят, не подлежат нито на предвиждане, нито на разумна оценка. А другата е, че наистина има някакви много тънки, скрити конспиративни планове, схеми, които ние не можем да разчетем, които ни оплитат в една мрежа. Аз обаче съм все по-категоричен противник на версията, че в България има някакви такива конспирации. Има схеми, има сделки, има комбинации, но те не са гениални. Те са едва-едва замаскирани и за съжаление те не биха просъществували, ако не се ползваха с подкрепата, прикритието, камуфлажа на институциите. Това не е конспирация. Схемите за грабеж в България не са фина конспирация. От време на време като изгърми нещо и ние разбираме, че е било съвсем видимо, съвсем ясно, съвсем близо до повърхността. И като се тупат в гърдите и ни покажат някоя такава разкрита схема или група, и първият логичен въпрос е – добре де, как толкова време не са го видели? То не е от вчера, не е от преди една седмица, продължава с месеци, с години, даже с повече от години, изведнъж сега прозрение, гениално откритие, разкритие, че се е случило. И така е с много неща. Затова казвам, аз разбирам хората, които търсят някаква конспирация, защото все пак една част от българите смятат, че в политиката отиват някакви по-хитри, по-изпечени, по-обиграни хора.

Водещ: По-умни? По-образовани?

Александър Маринов: А, мисля, че няма такава илюзия. Но по-изпечени. Ако знаят, всъщност за какви аджамии става въпрос! И оттук идва това дразнещо усещане за ширеща се безнаказаност. Наистина има ширещо се чувство за безнаказаност. И това не е защото схемите са много хитри, много добре замаскирани, а защото смятат, убедени са, че няма да ги пипнат, че няма гарвани да извадят око на други гарвани и прочие такива можем да даваме животински примери. Това е причината. Пак казвам, имал съм такива познати, някои от тях и сега смятат, че всъщност какво ме интересува, че политиката е такава отврат, с извинение за израза, не гледам телевизия, не слушам, не чета, гледам да нямам никакъв допир с всичко, свързано с политиката. Обаче нещата са по-сложни от това допускане. Защото политиката означава пряко, как се управлява държавата. Как се управлява държавата, от това зависи как живеем ние, как се решават нашите проблеми. Не всички, разбира се, много неща зависят от нас самите. Но общественото устройство, редът, институциите, правилата – всичко това зависи от държавата. А държавата се управлява от политиците. Така че от политиката ние не можем да се скрием по никакъв начин.

Водещ: Правим този разговор в деня, в който отбелязваме рождението на Апостола на свободата Васил Левски. Интелектуално, морално, духовно деградира ли България?

Александър Маринов: Дори не ми се говори на тази тема. Защото не само Левски, в българската история наистина има много светли личности, които са загърбили не само личните си интереси, благополучие, богатства, нормалния си живот, семейството си, живота си са дали. На този фон сравнението е ужасяващо, това е наистина деградация. Къде си мислим, че отиваме ние? Това е много голям въпрос, ние като нация трябва да си го зададем – кои сме ние, къде отиваме? Защото в публичния живот, в политиката функционирането на институциите, това е една неизбежна рамка. Ние не можем да се движим в някакво друго пространство, в някаква друга координатна система. И трябва да си зададем въпроса, къде сме, кои сме, къде искаме да отидем, можем ли по този начин, както сме я подкарали и си мислим, че не ни пука и не ни интересува, че можем да стигнем някъде на добро място?

Водещ: И така, както сме я подкарали, докъде ще стигнем?

Александър Маринов: Ами всички обективни данни показват, че силните, тежките, инерционните процеси в българското общество са крайно негативни. Каквото и жонглиране да правим със статистическите, текущите отчети, истината е друга – нещата вървят на много зле и ние трябва да си дадем сметка за това, че този път не само не води към храма, той не води до едно нормално съществуване. Трябва да си зададем въпроса, какво бъдеще искаме за нас, за децата ни, за внуците ни, и какво трябва да се захванем да правим отсега. А това, което трябва да се захванем да правим, е коренно различно от днешната действителност. Но ние първо трябва да си кажем, че не можем по този начин да живуркаме, да мижитуркаме, ако мога да се изразя. Че трябва да се изправим и да подхванем нещата, и да ги подкараме в една посока, и разбира се да се очистим от много неща, които са вредни и опасни за съществуването ни.

Водещ: Дали ще преоткрием Ботевия финал на „Борба“ – „ще викнем ний хляб или свинец“?

Александър Маринов: Много ми се иска да е така. Но в историята има само два типа случаи – или едно общество постъпва по този начин – хваща се да приведе живота си, уредбата си в правилната линия, или не просто деградира, а загива. Има достатъчно такива примери, разпадали са се империи, народи са се разпръсквали, нации не съществуват. Да си мислим, че ние така можем да я караме до безкрайност, е много наивно. И всички данни сочат, че чисто физически вече се виждат границите, физическият хоризонт се вижда, оставете другите разсъждения. И затова трябва да се мисли, да се действа, да се апелира към хората, защото има такова претръпване от унижение, от обида, от болка, от всякакви други такива негативни чувства, има и нещо като апатия, докато вътре клокочи, то се чувства, че клокочи. Но само с това вътрешно недоволство и негодувание няма да стане, просто трябва да започнем да оправяме нещата. Това е истината.

Цоня Събчева