Проф. Диана Радойнова: Странджа е регион, богат на история, традиции, култура и етнографски групи

За историята, културата и бита на тракийските бежанци от края на 19-ти и началото на 20 век, Радио „Фокус“ – Бургас разговаря с проф. Диана Радойнова, доктор на историческите науки, посветила се над 15 години на изследванията на фолклора и етнологията. 

Фокус: Преселническите процеси на тракийските бежанци оказват ли влияние на местното заварено население?

Диана Радойнова: Тук не става въпрос само за Бургас. Странджа и въобще Странджанският регион е един феноменален регион  в България. освен с богатата си традиционна култура и с богатството си на етнографски групи, които го населяват. Смея да твърдя като етнолог, че няма друга зона и регион в България, в който, на толкова малка територия, да съжителстват толкова много етнографски групи. Една от причините да се получи това смешение на етнографски групи е фактът, че нашият регион – Бургаският и Странджа, е един изключително кръстопътен регион. По него, още от най-древни времена, са преминавали големите и най-активно ползваните търговски пътища, като се започне още от диагоналния път на Римската империя, който по-късно бива ползван от Османската империя, и по който път минават стотици хиляди хора. Затова е един кръстопътен регион, който фактически преселнически движения и вълни винаги е имало. Преселничеството в този регион не започва от началото на 20 век, а много преди това. На тази територия постоянно има активно движение, като се започне още от древността – хора от различни етноси и хора от различни етнографски групи. Приносът на тракийските бежанци е огромен, защото Бургаски регион и град Бургас е градът, който приема най-много бежанци от края на 19-ри и началото на 20 век, сравнимо с всички останали региони и големи градове в България.

Фокус: Тракийското творчество и фолклор отразяват ли неписаната история на бежанския процес?

Диана Радойнова: Фолклорът като цяло е неписаната история не само на бежанците, но и на всички етнографски групи по света. Това е най-автентичната и най-достоверна история и не случайно първият български етнолог проф. Иван Шишманов започва непосредствено след Освобождението да пише първите български фолклористични, научни съчинения и казва: „Фолклорът е историята на народа, както той си я разбира сам“. Така че тук освен сблъсък на етнографки групи в Бургас и Бургаски регион, имаме сблъсък на различни фолклори и идентичности. Нека направя едно сравнение: днешното отношение към сегашните бежанци, към този проблем с чуждите, които идват на нашите земи. Бежанците, които идват от Тракия, наистина са герои и наистина трябва да има ден, в който да честваме паметта и героизма им, който не е само исторически, а и културен. Аз самата съм потомка по майчина линия на бежанци от Лозенград. Мога да потвърдя, че тези бежанци никак не са били приети лесно. Стотици страници са изписани с бомбастични фрази как България е „разтворила пазвата си и е накърмила своите чеда, които дошли“ – на политическо равнище да. Имало е политически консенсус, че тези хора трябва да бъдат посрещнати и устроени, но местните общности не са ги приемали в началото така сърдечно. Бежанците са били никои, било е необходимо години да се приспособят към местното население. Било е въпрос на героизъм да отстояват своите културни модели, своята личност и другост. Защото все пак те са чужди на фона на едно друго етнографско население. Те заварват 2 коренни групи – групата на рупците, която населява Източна Странджа и групата на загорците, която населява средецки регион. Новодошлите тракийци са т.нар. „маджури“. Това е една естествена реакция на другостта, която е белязана от всички изследователи в световен план – другият винаги буди страх и бива посрещнат нащрек.

Фокус: Има ли характерни обреди и култура, които са привнесени от тракийсктие бежанци

Диана Радойнова: Да, разбира се. Това, което всички тогавашни етнографи и фолклористи, които изследват тези бежански групи, когато идват, това, което ги впечатлява е един етнографски репрезентивен фактор, какъвто е носията. Тракийците носят своята носия със себе си, която е много различна – тя е по-белодрешна. Докато местната заварена носия на рупците е почти изцяло в черно, на загорците е вишнево червена и с кафеникави акценти. Новодошлите тракийци носят със себе си белодрешната носия, която е била особено разпространена в Тракия и Егейска Македония. Женската носия е била с много особена кройка, полите са били по-широки и леко плисирани. Още етнографите и фолклористите, когато започват да правят първите сравнения между придошлото население и местното автохтонното заварено население, те установяват тези различния. Обредите също има правят впечатление и установяват, че местният обред Филек, който е характерен за Източна Странджа, за тракийците е абсолютно непознат. В същото време тракийците вместо Филек, практикуват лазаруване, който е непознат за завареното население тук. Всички етнографи знаят, че в Източна Странджа, където е коренното рупско население, не се лазарува. По-късно, когато идват тракийски преселници, започват местните да се повлияват постепенно от тях, защото на подрастващите момиченца им се виждало много атрактивно това лазаруване, което не били познато на местните. Те започнали да лазаруват под влиянието на тракийците. Друг интересен обред, който изключително силно е бил развит при тракийските бежанци, е Еньовата буля. Това е обред, който е типично тракийски обичай и изключително древен. Обредът представлява инициация на едно малко момиче от 4 до 6 години, което бива разнасяно из цялото село с благопожелателни песни. Смята се, че някога то е било принасяно като невеста – жертва на Слънцето. Този обичай е изключително богато разгърнат при тракийците, докато при местното население  практикуването му е по-слабо и не толкова пищно. Безспорно фаворитът, който се концентрира огромна част от изследователското внимание, това е нестинарството. Нестинарският обред, освен че е тайнствен заради самите си характеристики, но и е необяснен до днес от науката, при който настина върви върху огън, без да се изгаря и без да изпитва болка. Той е мистичен и по още една причина. Началото на изследователските дейности датират от Петко Славейков, който през  1864 година издава в тогавашния вестник „Македония“, вписван в Цариград, първата статия, посветена на нестинарството. И до днес нито един изследовател не е могъл да даде задоволителен отговор откъде идва нестинарството. Смята се, че то е тракийско влияние. Още тогава Славейков казва, че от български сел по онова време – Блаца, Маджура, Пенека, Яня – във всички тези села е имало нестинарство и е имало десетки нестинарки в рамките на едно село. Но заедно с преноса на нестинарството тук, се загубва и тази историческа памет. Постепенно този обичай се превръща от една широка тракийска компетенция, в една строго локална компетенция, която остава жива само до края на 20-те години на 20 век и само в 3 села, намиращи се на територията на днешна България – днешното село Българи, Кости и Бродилово. След изселването на гърците от Кости и Бродилово, по време на размяната на бежанци по Спогодбата „Моллов-Кафандарис“ от 20-те години на миналия век, в тези села идва нова вълна тракийски бежанци и се оказва, че те нищо не знаят за нестинарството. Българи се оказва единственото село, което нестинарството продължава да се практикува.

Силвия ДОНЧЕВА