Проф. д-р Христо Кожухаров, Катедра по психиатрия – Варна: Нека не разглеждаме страдащия от шизофрения като екзотично животно, което е избягало от зоопарка

Проф. д-р Христо Кожухаров, ръководител на Катедрата по психиатрия и клинична психология към Медицински университет – Варна и началник на специализирана Клиника в УМБАЛ „Св. Марина“, в интервю за Радио „Фокус“ – Варна във връзка със Световния ден за борба с шизофренията – 11 април.

Фокус: Проф. Кожухаров, на 11 април отбелязваме световния ден за борба с болестта шизофренията. Може би не много хора са запознати с тези заболявания в България освен ако техни близки не са болни. Каква е ситуацията при болните от шизофрения в България?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Благодаря Ви за въпроса. За жалост за някои от хроничните болести се сещаме само по лоши поводи – когато пациент с така болест извърши някакво деяние и тогава, когато празнуваме ден на психичното здраве или ден на шизофренията. В страната бихме могли за шизофрения да кажем, че не би трябвало да има промяна на базата на данните, които се повтарят във всички страни. Грубо около 1% от хората от общата популация, страдат от шизофрения. Тоест това е болестния риск определен човек да заболее от шизофрения, ако достигне определена възраст. Казвам, ако достигне определена възраст, имайки предвид, че заболяването се проявява най-често в края на юношеството и ранните 20 години, до към средата на третото десетилетие.

Фокус: Какви са рисковите фактори, които допринасят за заболяването? Често се говори за генетика, която предразполага човек към появата на шизофрения.

Проф. д-р Христо Кожухаров: Точно така е. Това е едно то заболяванията, които преди ги наричахме генетични заболявания, но сега трябва да отбележим, че става на въпроса за комбинация от фактори на генетични и средови фактори. По отношение на генетичните фактори може да говорим за комбиниран аспект на голям брой различни генетични фактори, като всеки от отделните има своя малък, самостоятелен принос в болестта т.е. не е един единствен. Затова професионалния термин е мултиликусен, многофакторен модел. Иначе факторите на околната среда същи имат своето значение. Спекулира се с такива фактори, като неблагоприятна семейна среда, миграция, злоупотреба с психоактивни вещества, както и тежки стресови събития. Но пак казвам, става въпрос за комбинация на фактори.

Фокус: При мъжете или жените се среща по-често това заболяване?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Има разпределение. Болестността е определено по-висока за мъжкия пол. Статистически се приема, че това е съотношение 3:2. Не са напълно ясни причините защо е по-често при мъжкия пол. Другото много важно нещо е, че при мъжете и по-рано се появяват симптомите, отколкото при жените.

Смъртността при шизофрения също е по-висока от общата популация, като една от причините е, че има сравнително висок процент и на самоубийства при тези пациенти.

Фокус: Може би една част от хората не са запознати и със симптомите на шизофрения. Какви са те?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Първо трябва да кажем, че шизофренията е един комплекс от различни форми, където може би най-характерната форма, която свързваме с шизофрения е параноидната форма. Но важното, която трябва да отбележим, е че става на въпрос за една психоза. Психоза значи, че пациента губи връзката с реалността. Най-честите симптоми, които се срещат, това са така наречените положителни или позитивни симптоми т.е. появява се нещо със знак плюс. Нещо, която по принцип липсва в мисленето – появяват се налудности. Това са погрешни вярвания, които не са в съответствие нито с културалната среда на отделния индивид, нито с интелигентността му. И характерно е, че тези налудности не могат да бъдат разколебани чрез предлагане на логически доводи. Тоест ако пациента каже, че някой го преследва, колкото и да му обясняваме и 100 мъдреци да му кажат, че той не е толкова важен, че да го преследват, той го приема като нещо реално. Тези налудности са най-често налудности за преследване, за отношение, за въздействие, за узнаване на мисли, за предаване на мисли. Тоест, ако трябва да обобщим пациента има чувството, че нещо в началото неразбираемо се случва около него. След това той систематизира тези налудности, навързва ги и ние говорим тогава за изкристализирване на налудността. Тоест по някакъв начин той е преподрежда.

От друга страна може да има, това е разстройство в мисленето, което се появява,може да се появи разстройство във възприятията. Пациента да има халюцинации – да чува гласове, които другите хора не чуват или гласове, които той смята, че са специално за него. Тези гласове може да са коментиращи или да са заповедни. Могат да му нареждат да прави определено нещо или да коментират самия човек. Също може да има, както гласове, така и зрителни халюцинации. Това са халюцинации, където пациента описва, че това са специално за него, които той вижда с вътрешните си очи, като една филмова лента. Може да има обонятелни, вкусови халюцинации, тактилни такива.

Важно е да кажем, че понякога се появяват симптоми, които са със знак минус т.е. негативни симптоми. Неща, които трябва да ги има в нормалната психична дейности отпадат. Примерно, пациентите са социално оттеглени, отдръпват се от социалните саи дейности, спират да общуват с приятели и колеги, стават по затворени в себе си, без да търсят социални контакти с другите. И важното е, че това не им пречи. Емоциите може да се притъпят – да не могат да ги изразят емоционално. Да има обратни емоции, когато говорят за нещо тъжно, да се смеят или обратното. Може да настъпи и неврокогнитивен дефицит – да се засегне работната и лексокотивната функцията на мисловния процес и речта, тя да обеднее. Пациента може да премине в състояние на апатия, да демонстрира безразличие към околните.

Фокус: Какво трябва да направи човек, ако види някой със симптоми на шизофрения на улицата?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Значи нека да не разглеждаме страдащия от шизофрения като някое екзотично, опасно животно, което е избягало от зоопарка, като леопарда, който е избягал от еди кой си зоопарк и всички гледат да го хванат, за да не ухапе някого. В смисъл, това са болни хора, както са болни хората, които имат физически заболявания. Какво трябва да направи? Ако пациента е опасен с поведението си за околните, примерно, ако вследствие на гласовете, вследствие на налудностите, които има, предприема някакво защитно поведение или нападателно, тогава трябва да уведоми прокуратурата. Но ако пациента просто е откъснат в тези си мисли, несъответен, но непречещ на другите, ако познава близките му или районна психиатрична служа, психолози, социални работници, да могат да установят контакт с него, за да могат да му помогнат. Големия проблем е, че част от пациентите, имайки психотична продукция, нямат съзнание за болест т.е. те не търсят активно помощ, защото не смятат, че имат нужда от такава и тогава помощ търсят близките или обществото.

Фокус: А по Ваши наблюдения има ли промяна самото отношението към хората с психични проблеми?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Има някаква промяна, до толкова, до колкото хората все по-често търсят помощ и макар, че аз съм психиатър, за жалост, ще кажа, че стигмата по отношение на психиатрите е много голяма. За това има множество причини и те не са само в нас самите – какво правим и какво не правим като такива специалисти, а и в медиите дори.

Ако направите едно проучване за това как се обявяват тези новини, 90% от новините се обявяват стигмтизиращо. Психично болен подгони, направи, хвърли… Няма новини, които са в посока: Принц Хари направи програма за психичното здраве, защото го е изтърпял по време на смъртта на майка му. Какво искам да ви кажа? Ние търсим негативното, а не търсим позитивното.

Другата причина е, че като че ли все още имаме магическо мислене. Не искаме някой да ни помогне, но не искаме да си помогнем сами. В такъв случай, когато търсим помощ, близките по-често отиват при неспециалисти, с идеята, че направят някаква магия или пък ще направят някакво чуди да премахнат болестта, защото не искат да приемат болестта. Една от нашите задачи, е да можем човешки и ясно да обясним какво представлява болестта, че тя не е заразна опасна, никой няма да ухапе и ние трябва да приобщаваме тези хора, да ги въвличаме в обществото, а не да ги изолираме в 27 психиатрии в края на града.

Фокус:  Споменахте тази стигма върху Вашата професия. Има ли достатъчно кадри във Варна, които се занимават с психични заболявания?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Да, определено психиатрията не е от специалностите, които са по презумция най-атрактивни, примерно, като специалности, които са свързани с козметични, възстановителни дейности, но от друга страна е интересна специалност.  Има някаква тайнственост около нея, която не е задължително негативна. Нашата роля е да я промотираме като такава, че има много неизследвани области, има много бели петна. И да въвлечем младите специалисти да запълнят тези бели петна, да напишат новата книга.

От друга страна, обществото се страхува, тъй като ако гледа един американски филм, където има психиатър, той задължително е представен в негативна роля. Така си представят и специалистите и не може да разграничи реалното от фикцията. Но такива сме хората.

От друга страна, прескачайки психиатрите, обществото отива или при пара специалисти, когато търси помощ или при друг вид медицински специалисти, които обаче нямат знанията и уменията точно в тази област. Така, че моето наблюдение е, че когато става на въпроса за психично болен, докато стигне до психиатър той е минал през два или три други контакта с различни специалисти, което забавя лечението, води до хронифициране или обостряне на състоянието.

Фокус: Говори се, че има сериозен превес на жени във Вашата професия. Какви са Вашите наблюдения?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Определено. Ами аз като започнах 90 години и тогава беше така. Може би хуманитарната насоченост на професията. Това, че има елемент, на как да кажа, тежки са заболяванията, но малко умират – психично болните не умират, толкова колкото други състояния. И сега до някаква степен работата беше в намалени условия, с намалено работно време. В по предни времена имаше различни бонуси към това да работиш в психиатрия. Водеше и досега води жените към тази професия, тъй като българската жена е на няколко фронта. Тя освен добър професионалист, трябва да гледа мъжа си, възрастните си родители, да помага на децата и т.н. Това не е задължително хубаво не защото съм мъж, а защото показва само едната страна – майчината. А както знаем винаги са нужни и двете роли. Те не са винаги полови роли, като са повече жени, то някой трябва да изпълнява другата роля пред пациента. Поведенческия модел е много важен.

Фокус: Последно, ако мога да Ви насоча специално към Варна. Има ли увеличения на броя на психично болните от началото на 2019 г.?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Ами знаете ли, Варна е пример за това как всичко е на едно място – говорим за стационарно лечение. Стационарно лечение всичко е при нас в Света Марина, където има 4 клиники. Има детска психиатрия, има възрастова, има дневен стационар, зависи. И това нещо са 150 легна и те са пълни. Нямаме празни легла. Други градове не е така т.е. има алтернативи. А ние обхващаме освен Варна и пациенти, които са от окръга, пък и не само. Една университетска клиника търсят повече пациенти логично.

От друга страна психиатрията за добро не е само стационарно лечение. Общо има около 30 психиатъра, които работят и амбулаторно. Част от тях са болничните, част са независимите амбулаторни психиатрии. Така, че кат брой психиатрии нещата никак не са зле. Проблема е, че няма програми за пациенти, които излизат от болничните условия и тогава нещата зависят повече от инициативността на близките, на обкръжаващите лица или пък на самия пациент, ако предположим, че той има съзнание за болест и последователност да търси помощ, а не е един алгоритъм, една осева система, която да прелива една в друга. Заплаща се единствено стационарното лечение то една страна и от друга страна прегледи, които са по Здравна каса или амбулаторни прегледи при амбулаторни психиатри. Дневни центрове, места, където да се събират психично болните, болници за по-дълго лечение, почти няма. Това е проблема.

Фокус: Може би и част от психичното болните нямат близки?

Проф. д-р Христо Кожухаров: Така е. И тези хора стоят дълго време в различно болници, като това не е добро, нито за болния, нито за болницата. Но това е действителността.

Бояна АТАНАСОВА