Проф. Елисавета Мусакова, Институт за изследване на изкуствата: Интересът към ръкописната книга сред младите е слаб и всички трябва да впрегнем усилия да променим това

Интервю с проф. д-р Елисавета Мусакова, изкуствовед в Института за изследване на изкуствата, преподавател в Националната художествена академия и специалист в областта на славянската палеография и кодикология, както и украсата на средновековната ръкописна книга в предаването „Съкровищницата на тайните“ на Радио „Фокус

 

Водещ: Някои експерти твърдят, че есенцията на ръкописите научаваме от съдържанието, а според други – тя е в приписките встрани от текста. Къде според Вас е закодирана най-много информация, имайки предвид, че се занимавате с тяхната украса?

Елисавета Мусакова: Не може да се определи кое в един ръкопис е най-съдържателно. Целта на ръкописите е да предават текстове през вековете, така че ако трябва изобщо да правим някаква „класация“, би трябвало текстът да бъде основен. Тези текстове, които в повечето случаи са нормирани, трябва да предават едно и също съдържание, но това се отнася главно за ръкописите, свързани с богослужението. За всеки е ясно, че един евангелски текст не може да бъде предаден другояче. Всичко останало – украсата, приписките, които могат да бъдат от времето на ръкописа, но могат да бъдат поставени и от всеки, използвал текстовете на по-късен етап, са така да се каже добавки към основното съдържание и смисъл. Някои автори дори определят украсата като нещо излишно или лукс, който могат да си позволят отделни хора. Невъзможно е в рамките на едно такова интервю да обхванем изцяло тази сложна материя. Християнското изкуство обаче признава не просто съжителството, а взаимното изясняване между текст и образ като норма, което легитимира появата и присъствието на образите в ръкописната книга.

Водещ: Върху украсата на ръкописи от кой период сте работили и какви са основните елементи, характерни за този отрязък от време?

Елисавета Мусакова: След толкова много години практика си давам сметка, че съм се разпростряла твърде много във времето. Може би е трябвало да се огранича в определен период или област. Оказва се, че все още има още много неща, които могат да се изучават в ръкописната книга и от хората след нас – специалистите, които вече „излизаме от научна употреба“. В практиката си съм се занимавала както с глаголическите ръкописи, така и с ръкописи до края на XVII век, че даже и по-късно – съвсем наскоро работих и с ръкописи от края на XIX-началото на XX век. В моя кръг от интереси влизат и византийските ръкописи, но тъй като в България за съжаление много малко от тях са запазени, това е едно поле, в което аз пристъпвам само по периферията, така да се каже. Ето например един феномен – в българските ръкописи, които познаваме, като че ли малко присъства миниатюрната украса. А ръкописите от XIV век, и то тези, традиционно свързани с името на Иван Александър и със столичната търновска ръкописна продукция, са илюстрирани и то богато, следвайки някои много представителни византийски образци. Предполага се дори, че част от тези миниатюри са авторски – имам предвид Манасиевата летопис, но за съжаление историята на българската миниатюрна живопис е малко бедна. В по-късния период от XV до края на XVII век украсата обеднява, защото ги няма богатите покровители на книгата, които могат да поръчат много луксозно копие. Макар и малко на брой, все пак има и такива луксозни книги. В тях обаче образите обикновено са по-рядко срещани, и там, където ги има, са силно стандартизирани по ред причини. Една от тях, разбира се, е влиянието на старопечатната книга. Ето как една част от тези изображения се правят по модели от печатните книги, които са много престижни за онова време и не особено лесно достъпни. В тази повторяемост до голяма степен се изразява характерът на късната миниатюра. В същото време в края на XVII век се наблюдава „бум“ на илюстрацията, която понякога използва такива странни образи, че ние и до ден днешен не можем да разгадаем изцяло смисъла им. Това е историята съвсем накратко, която опитвам да очертая по линия на изображенията. Може да се говори много повече за орнаментиката, която също е един вид образен език и има свои значения, послания, а не е просто чиста декорация.

Водещ: Проф. Мусакова, разкажете ни за някоя от срещите Ви с ценен ръкопис, който е представлявал изключителен интерес или предизвикателство за Вас?

Елисавета Мусакова: Това също е труден въпрос – не че нямам „любим“, но в работата си с ръкописите установих, че няма лесен такъв. Всеки има някаква своя особеност – нещо, което не се повтаря в други ръкописи. Независимо че говорим за преписи, винаги има нещо, което обърква изследователя, дори и към направата на ръкописа – как са прибавени по-късни листове, кога е прикачена подвързията – въпросите са безкрайно много. Ще спомена някои ръкописи, с които последно се занимавах. Един от тях е т.нар. „Байчово евангелие“ от 1577 година – късно, но много луксозно ръкописно произведение. Версията, че е писано в Елешнишкия манастир около София, която вече години наред се повтаря, се оказа неподкрепена с ясни и категорични данни. То е част от цяла поредица обвързани помежду си ръкописи, така сложно преплетени, че и до ден-днешен не мога да обясня връзките между всички тях. Голям интерес представляват за мен и ръкописите на един книжовник, който само веднъж се подписва като Петър Даскал, но се оказа, че именно на него могат да се припишат още редица ръкописи. Моят интерес към него се появи от един фрагмент, запазен в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, който не попълваше нито един от известните негови ръкописи. От случая с този книжовник също се породи цяла криминална поредица. В момента работя върху един ръкопис, известен като Слепченското евангелие, което се пази в Църковноисторическия и архивен институт. То е с невероятни миниатюри – нещо изключително за тази епоха. Датира се от втората половина на XVI век, макар че дълго беше неправилно датиран през XV век. Големият въпрос сега е кой е авторът на тези миниатюри. Хипотезата, върху която размишлявам в момента, визира известния книжовник Висарион от Дебър. Той обаче може и да е бил писачът, но кой е бил художникът – това тепърва ще трябва да установя. И за да завърша този изключително кратък преглед, ми се иска да вмъкна една сравнително актуална тема –тази за Лондонското евангелие. Това е ръкопис, който почти всеки българин познава, но вече е и световно признат паметник на документалното наследство. Работихме върху него дълги години по един проект, който вече завърши с голяма книга. След това, миналата година, издателят Методий Петриков направи фототипно издание на Лондонското евангелие – колкото и да ви се струва странно, такова до този момент не съществуваше. В тези две издания участвам с текст върху украсата на ръкописа и независимо че е писано доста, все още в изследванията има твърде много бели полета. Това е изключително вълнуваща работа. Аз съм имала възможността да работя със самия ръкопис три пъти в Британската библиотека – там той стои в т.нар. „Резерва“ и се предоставя за работа за по-кратко време, отколкото други ръкописи. Необходима е сериозна обосновка защо искате да видите оригинала, а не дигиталното копие. Така че в този кратък отрязък от време, в който работите с него, няма как да видите всичко онова, което би било важно. Но при последната ни работа с оригинала и дигиталните изображения колегите ми и аз успяхме да видим много нови, наглед дребни неща, които представиха една малко по-различна история на ръкописа.

Водещ: Желаем Ви успех в това начинание. Да обърнем поглед и към описите на ръкописи – Вие самата сте съавтор на такива. Споделяте ли мнението на някои експерти, че няма достатъчно такива описи на българска книжнина?

Елисавета Мусакова: Може би малко сме изостанали от това документиране на българските ръкописи. Не мога да кажа, че описи изобщо липсват, защото в Националната библиотека, например, са издадени 5 тома описи, които обхващат по-голямата част от сбирката. Такива описи се правят и на музикалните ръкописи, а ще бъдат описани и новите постъпления там. Практиката за описване на подобни стари текстове трябва да бъде подновена. Според мен доста сбирки са вече познати, макар и много накратко описани. Ако става дума за по-подробни описи, така наречените аналитични описи – да, има още какво да се направи в тази насока, например по отношение завършването на описите на Църковноисторическия и архивен институт. С колегите сме издали първия том, а предстои появата на още три. Към момента се работи по един опис на ръкописите от Ловеч – оказа се, че макар и регистрирани някога, тези ръкописи са много повече, отколкото са записани в сводния каталог. Имам удоволствието и аз да взема участие в изготвянето на описа, който ще представи ръкописи, непознати до този момент. Има случаи обаче, когато започната работа по описите се прекъсва по ред причини и нещата остават само до том първи. Много искрено се надявам тази ситуация да бъде преодоляна.

Водещ: Проф. Мусакова, разкажете ни и за още едно проявление на интереса Ви към ръкописите. Какво представлява рядко срещаната поне у нас професия куратор на изложби? И как се прави подбор на такива ръкописи, които, както по-рано споделихте, трудно могат да бъдат степенувани по важност?

Елисавета Мусакова: Моята роля като куратор е много скромна, защото – трябва да призная с известно неудобство – аз не съм била автор на ръкописна изложба в пълния смисъл на думата. Проф. Боряна Христова – дългогодишен директор на Националната библиотека, винаги беше с един ход напред и предлагаше много любопитен поглед към ръкописите. Тогава ние, които бяхме част от екипа, работещ с ръкописите, по-скоро подкрепяхме нейната идея. В общия случай се търсят аспекти, които не са били толкова добре изследвани, но и които биха били интересни на по-широк кръг хора, а не просто на една малка група хора, занимаващи се с наука. Ако за тях е интересно как се изписва буква „а“, например, в четири различни ръкописа, то за общата публика трябва доста повече да се потрудим. Това е и едно от предизвикателствата на тази работа, защото една такава сбирка е крайна – тя има определен брой ръкописи – въпросът е как всеки път ще намериш нещо ново в тях, за да ги покажеш. Един път това може да са някакви интересни бележки, например, друг път – украсата, трети път – вписването на ръкописа в някаква обща тематика. Всичко това е много приятна творческа задача. Друго, с което специалистите задължително трябва да се съобразяват, когато правят изложба на ръкописи, е физическото състояние на книжовните паметници. Много е важно дали то позволява ръкописите да бъдат излагани, особено когато съответното изложбено помещение реално не отговаря на международно признатите норми за изложбена среда. Такава изложба съм виждала в Националната библиотека в Будапеща – в тъмната зала хората буквално се блъскаха и единствените осветени места бяха витрините, в които стояха ръкописите. Никъде в България в момента не може да се организира изложба с такова отношение и спазване на изискванията – при липсата на съответните витрини и техника това не е възможно. Тук е много важна и ролята на реставраторите на ръкописи. Това сякаш понякога се забравя и понякога реставратори и оформители на дадена изложба влизат в конфликт. Оформителите би трябвало да се съобразят с реставраторите тъй като те знаят какви опасности се крият в един или друг начин на експониране, който оформителите биха избрали като много красив и подходящ. Тънка работа са изложбите на ръкописи, накратко казано.

Водещ: Какъв интерес според Вас проявяват младите – и сред Вашите колеги, а и студентите с интерес към ръкописите?

Елисавета Мусакова: Отговорът никак не е обнадеждаващ. Преподавам „Украса на българската ръкописна книга“ в Националната художествена академия повече от 10 години, а досега имам само една докторантка, която успешно защити, но едва ли ще работи с ръкописи поради житейски обстоятелства. Изключително краткотраен интерес към ръкописите наблюдавах и при две студентки, на които сякаш разчитах, но напразно. След завършване на образованието си по изкуствознание обикновено студентите се специализират в областта на съвременното изкуство, от което ми става много мъчно. Ще го кажа направо – интересът към ръкописната книга е много слаб. Опитвам се да разказвам колкото се може повече, да правя лекциите по-интересни – може и да не успявам. Разбира се, голяма част от това обучение е студентите да бъдат запознати с оригиналите на стари текстове, което е възможно в Националната библиотека или в Църковния архив – там винаги ни посрещат с отворени врати. Студентите могат да видят ръкописа, да го пипнат и все се надявам, че това е една хубава стръв. Да, обаче няма резултат. Така че след нас, специалистите, които в момента работим с ръкописи и тяхната украса, сред които на първо място стои името на проф. Аксиния Джурова, почти никой не идва. Надявам се това да е някаква временна дупка, защото първо – това е една толкова важна част от цялата ни култура и обща история; от друга страна – ръкописите са интересни като художествен феномен, от трета – те са интересни като исторически извори. Учудвам се, че на хората им се струва много сложна тази материя. Сред сегашните си студенти все още не виждам някой, който да проявява интерес именно към тази област.

Водещ: Експертите в тази област са малко дори и към момента. Нека тогава направим призив през нашата медия – какво може и трябва да се направи, за да има интерес към тази книжнина? И от чие съдействие имате нужда в тази насока – за да привлечете младите хора?

Елисавета Мусакова: Може би трябва да се даде и друг вид публичност на ръкописната книга. Има доста телевизионни предавания, в които се показва и се говори за ръкописната книга. Често в тях участва и проф. Климентина Иванова, която е един обаятелен разказвач, а и изключителен специалист в областта на старобългарската книга. Ето още една не много оптимистична перспектива – имах идея в Библиотеката да правим редовни вечери на ръкописната книга, в които да показваме даден ръкопис и да разказваме на хората за него при абсолютно свободен достъп. Така и ние щяхме да опитаме да разчупим нашите стереотипни представи за книгите и да намерим онова интересно нещо, което да хване вниманието на по-широката публика. За съжаление направихме две такива представяния и тази инициатива безславно умря. Ето – ние, които се занимаваме с тази работа, се опитваме да променим негативната тенденция, но може би това не е достатъчно. Отново ще спомена името на проф. Джурова, която може да бъде посочена за пример с изложбата си за предпоследния Конгрес по византинистика, в София. Такива изложби рядко се виждат в последните години у нас. Впечатленията ми от дежурствата, които давах на тази изложба, също пак не бяха особено обнадеждаващи. Очаквах тълпи от хора, но това съвсем не беше така. Явно има нещо сбъркано в цялото ни отношение към ръкописната книга и Вие поставяте една задача, върху която е хубаво ние всички да помислим.

Анна АНГЕЛОВА