Проф. Калин Гайдаров, криминален психолог: Продуктът, който ще произведе пенитенциарната система е отговорност на цялото общество

Със или без съкратено съдебно следствие за тежките престъпления, това е въпросът, който през седмицата ангажира и успя да скара народните представители. Извън законовите параметри на въпроса, обаче стоят едни много по-стари терзания, свързани с престъпленията, наказанията и справедливостта. Именно за тези усещания  в обществото и реалния ефект от правоприлагането, върху излежаващите присъда, разговаряме с криминалния психолог проф. Калин Гайдаров в интервю за предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“.

 

 

Водещ: Професора, обещахме си с вас един по-различен поглед на целия този казус, в който присъстват и други две много важни групи – обществото от една страна, престъпниците от друга. Първо, обаче кажете ни, тази непрестанна жажда за справедливост, оттам и за мъст, следвайки дори максимата „Око за око“- това ли е водещото общественото усещане, говорейки за правораздаване изобщо?

Калин Гайдаров: Вижте, тук нещата трябва да бъдат анализирани по-задълбочено със сигурност и както вие самата казахте – хубаво е да се погледне от социална, от психологическа гледна точка, от гледна точка на нравственост. Обществото има своите искания, има своите усещания и те са меродавни. В този смисъл не бива да се отхвърля с лека ръка това, което хората произвеждат като настроения, като сигнали, които през медиите стават достояние на всички. Това е от една страна, от друга страна – съдебната система е автономна, независима, тя си има своята собствена логика, своето собствено развитие и тук се получава първият сериозен проблем. Ако съдебната власт не се вслушва, не се ангажира и най-малкото не наблюдава обществените тенденции, то това при всички положения води до потенциал от допълнителни напрежения и конфликти. Да, съдебната система е функционално независима, тя трябва да си се развива в рамките на това, което самата тя е разработила процесуално и материално, като норми, но в същото време тя не е самодостатъчна, тя не  е за самата себе си, тя е създадена от обществото и за обществото. Не може някак си всичко, което се развива в едното пространство да се развива, без значение какво става в другото. Обществото е в основата на всички процеси, които ние наблюдаваме публично. Няма значение, дали те са свързани с политика, с икономика или с правораздаване.

Водещ: Добре, обаче от друга страна стои въпросът – трябва ли законът всеки път да се изменя при всяка емоционална реакция на обществото? Докъде ще стигнем така? Винаги ли тази обществена реакция е най-правилната?

Калин Гайдаров: Въпросът е чудесен, промяната на законодателството е само един от възможните варианти на решение. Лошото е, че той се използва единствен и преимуществено. А в крайна сметка, който и да е закон, която и да е норма се прилага от конкретни хора. Преди време имаше дебат за промяна в Закон за спортното хулиганство, промяна в Законът за оръжията и т.н. Това са все примери, за които ние се опитваме като общество или компетентната гилдия да решим един социален проблем с едно технологично действие. Законът, нормите се прилагат от конкретни хора. Това означава, че когато прилагането на закона става с душа и сърце, а не само с буква, то тогава не е и необходимо, освен в крайни случаи, да се променя законодателството. Т.е. за мен преди всичко от социално-психологическа гледна точка е важно как ще се прилага законът, до каква степен това ще става личностно-обвързано и нравствено.

Водещ: Дадохте някои много показателни примери за опити или вече постигнати законодателни изменения.  Периодично обаче ни се напомня, след особено тежки случаи, помним Катуница, сега имаме и Сотиря, за смъртното наказание. Говорейки за обществените усещания, след демократичните промени, знаем се стига през 1998 г. до отмяна на смъртното наказание у нас. Преди това, обаче можем ли да говорим за едно по-голямо чувство на справедливост  у нас?

Калин Гайдаров: Що се отнася до смъртното наказание това би трябвало да е затворена страница. Сега тук има един деликатен момент и той е, свързан с това, че тази технология, която ние използваме тук и където и да е в обществата, в модерните демократични общности, наречена правораздаване, обслужва интересите на ежедневието, на хората, които по някакъв начин са свързани, получават чрез медиите информация за случаите, за които вие сега говорите. Но аз не виждам смисъл да обсъждаме отново смъртното наказание при положение, че това е трайна тенденция във всички онези държави, за които говорихме. Не бива да се връщаме във времената на лично отмъщение т.нар. кръвнина. Ние все пак живеем в други времена и не това е тенденцията, не това в посоката на развитие. Онова върху, което ние трябва да се концентрираме са тези три постулата, които самата правна доктрина е записала вътре в себе си и ги носи сама като жалони – това са неизбежност на наказанието, справедливост на наказанието и своевременност на наказанието. Тези три компонента, ако са налични и във всяко едно действие на съдебната власт могат да бъдат видени, то тогава този интерес на обществото от справедливост, той ще бъде удовлетворен. Не е въпросът в това да отмъстим жестоко, а в това да доведем взаимоотношенията между хората, включително и със системата на доказване, когато се налага към едно много по-друго ниво. Много по-различно от времената, когато хората са се разправяли един с друг лично.

Водещ: Говорим си за това, че правораздаването категорично не бива да бъде самоцел. Всички тез неща, обаче какво отношение имат към хората, вече излежаващи присъди?  Можем ли да говорим за една промяна в мисленето на престъпника или в крайна сметка, може би всички онези промени, обсъждани или не, се оказват без особен ефект там?

Калин Гайдаров: Това е третият момент и вие правилно го отбелязвате. Наказанието, отговарящо на тези три принципа, за които говорихме, в крайна сметка е насрочено към конкретен извършител, когато то е свързано с лишаване от свобода, оттам нататък работата е на т.нар. „пенитенциарна система“ на местата за лишаване от свобода. И там работата също е много сложна. Там също има достатъчно много проблеми, които не се дебатират. Със съдебната власт с процеса на правораздаване, ние имаме публичност на обсъждането й и всички ние виждаме, че хората и медиите дават гласност на едни или други оценки или настроения. А когато става дума, обаче до местата за лишаване от свобода, там всичко е затворено зад високите огради и общо взето никой не знае, освен хората, който работят вътре какво се случва. Продуктът, така да се каже, който ние получаваме от тази дейност е човекът, който е изтърпял наказанието и се е върнал обратно в обществото. Ако той наистина се е променил, той би трябвало, връщайки се обратно, да започне да живее по друг начин, т.е. да бъде най-малкото социално включен, хайде да не казваме социално креативен или  продуктивен или каквото и да е било. Обаче оказа се, че не е така, защото масата от хората се връщат в това пространство криминално или субкриминално. Това е въпрос на цялото общество. Ако ние искаме пенитенциарна система да си върши работата, да произвежда качествен продукт, оттам след изтърпяване на наказанието да излизат поправили се хора, то обществото трябва с всичките лостове, които има да тръгне по посока на анализ на състоянието. Тук в България, когато стане дума за различни проблеми в общественото пространство, които тежат и хората ги преживяват лично, мнението на експертите изчезва. Никой не се обръща и никой не се вслушва в това, което биха могли да кажат специалистите в съответната област, а те са хората, които биха могли да дадат не просто само анализа, но и решенията. Това много ми се ще да бъде променено. Важно е експертите да дават предложения, които обществото да обсъжда, иначе се получава движение в такива системи, които някак си живеят сами за себе си и после се питаме „Е, да бе, ама ние всички сме заедно – защо се получава така?“

Водещ: Безспорно трудно бягаме от емоционалния аспект, особено по такова теми и пак стигаме до обществените усещания и готовността ни да бъдем малко по-отворени и малко по-разумни.

Калин Гайдаров: Трябва да сме колаборативни, трябва да си сътрудничим. Не е възможна която и да е система в обществото да съществува сама за себе си, без съдействие с другите. Ние живеем в едно голямо пространство. Трябва да възпроизвеждаме общо продукт, няма как да  стане индивидуално, затворено или като капсулираме едно пространство и смятаме, че то е самодостатъчно.

Водещ: Сега остава да се надяваме и на малко повече чуваемост.

Калин Гайдаров: Дано.

Виктория МЕСРОБОВИЧ-КУВЕНДЖИЕВА